КОМУНИЗМЪТ, АЗ И РЕЛИГИЯТА

М А Р В А Ш

КОМУНИЗМЪТ, АЗ И РЕЛИГИЯТА

ISBN 2-913417-40-X

Моето Откровение

/В художествено – публицистичен стил/

Аз бях комунистка и атеистка, а сега съм християнка

СЪДЪРЖАНИЕ

КНИГА І. АЗ И СЕМЕЙСТВОТО МИ

1. Призракът на комунизма .............................................. стр.1
2. Моето комунистическо семейство и моето поколение.. стр.1
3. Дядо ми
4. Дупнишката комуна
5. Новото ми мислене
6. Дядо и внуци
7. Баща ми и майка ми
8. Моето членство в БКП
9. Подготовка за живота

10.На работа в Кремиковци

11.Среща с религията

12.Свободата според Маркс

13.Връщам си наследствени земи

14.Работехме, търпяхме и лъжехме

15.Аз също станах лъжкиня

16.Разочарование от комунизма

17.Огромната промяна

18.По пътя на вярата

19.Исус Христос – комунист ли е?

20.Сатана е първият атеист и комунист

21.Парижката комуна

22.Вярващите – комунисти, или комунистите – вярващи

23.Причини за появата на комунизма.

24.Марксисткото виждане за света – сатанинската религия

25.Появата на Марксизма – по волята на сатана

26.Работникът е истинският човек според Маркс

27.Грехопадението на първите хора

28.Коренът на комунизма е човешкото грехопадение

29.Маркс не признава човешкото грехопадение

30.За комунистите природата е еднозначна с Бог

31.Пролетариатът е новият Месия според Маркс

32.Същността на комунизма

КНИГА ІІ. КРАХЪТ НА КОМУНИЗМА

1. Преподобният Мун се бори срещу комунизма
2. Преп. Мун в Кремъл през 1990 г.
3. Червеният змей има седем глави и 10 рога
4. Какво да се прави
5. Още за Маркс и марксизма
6. Аз съм Мунистка
7. Комунистите не знаят нищо за духовния свят
8. „Краят на света” и новото светло начало
9. Божествена искра

10.„На война – като на война”

11.Новите думи в книгите на д-р Ли

12.„От умрял – писмо”

13.Интервю с Карл Маркс, получено чрез медиум

14.Интервю с Ленин

15.Интервю със Сталин

16.Вече съм променена

КНИГА ІІІ. ПОСЛЕДИЦИ ОТ МАРКСИЗМА-ЛЕНИНИЗМА И КОМУНИЗМА

1. Развиване на грешна човешка природа

2. Премахване на частната собственост и вярата в Бог

3. Бог страда от децата и за децата Си

4. Лицемерие и егоизъм

5. Слепи водачи – сляп народ

6. Заблудени водачи – заблуден народ

7. Античовешки комунистически закони

8. Аморалност

9. Еманципацията на жените – робство за жените

10. Какво представлява истинската любов

11. Атеизмът и комунизмът – болка за Бог

12. Отчаяние и песимизъм за невярващите в Бог

13. Как да се променим бързо?

14. Всеки човек – вярващ в Бог

15. Хората са „полу-хора”, а половин човек не е човек

КНИГА ІV. ФИЛОСОФСКО-РЕЛИГИОЗНА ОБОСНОВКА

Преп. Мун за комунизма

1. Откровения, свързани с появата на комунизма
2. Червеният цвят и комунизма
3. Символът на разделението на овцете и козите
4. Мисията на дясното крило
5. Комунизмът като враг на Бог и на човечеството
6. Проблемите в света

Делото на преп. Мун е Богоугодно

1. Библейско доказателство
2. Някои проекти на преп. Мун
3. Чудесата при катастрофата на преп. Мун с хеликоптер през 2008

4. Преживявания на Хьонг Джин Ним /третият син на преп. Мун/ след катастрофата на баща му с хеликоптер

КНИГА V. ХОРА И СЕМЕЙСТВА, ПРЕСЛЕДВАНИ ОТ КОМУНИСТИТЕ

1. Преп. Мун – най-преследваният от комунистите човек
2. Семейството на евангелския пастор Павел Игнатов
3. Пастор Христо Куличев за комунизма
4. Църквата „Нов живот” в Минск

КНИГА VІ. ЗА БЪДЕЩЕТО НА СВЕТА

1. Защо пиша тази книга
2. Книгата Чон Сонг Гьонг – съдържание
3. Пътят на човечеството и света в епохата на последните дни /Реч на д-р Хак Ча Хан Мун/
4. Заключение

МАРИЯ КОЛАРОВА – ВАШКЕВИЧ

КОМУНИЗМЪТ, АЗ И РЕЛИГИЯТА

/откровение в художествено-публицистичен стил/

„Аз бях комунистка и атеистка, а сега съм Мунистка”

Посвещавам книгата на семейството си.

ISBN 2-913417-40-X

Чакам читателски отзиви и пожелания

КНИГА І.

Моето комунистическо семейство и моето поколение от 40-те години на 20-ти век

1. Призракът на комунизма

„Един призрак броди из Европа....... Призракът на комунизма”: Карл Маркс, Манифест на комунистическата партия, 1848 г.

Много е мощен и дълголетен този комунистически призрак! Поразходил се e из Европа, прескочил e до Азия, та чак и до Америка. В Африка не се е стреснал от горещината на Ангола, нито пък от студа в Сибир, Русия. От някои части на света е прогонен, но в други се е заселил трайно.

В Библията се говори за „Червен змей”, който има седем глави и десет рога: „Ето, голям червен змей със седем глави и десет рога, а на главите му – седем корони” /Откр. на Йоана 12:3/.

Аз правя асоциация за идентичност на „Призрака на комунизма” от Манифеста на Маркс и Библейския „червен змей”. Той все още е жив и с огненото дихание на седемте си глави, може да помете и да изпепели, или да набучи на десетте си рога хиляди човешки души, макар и вече с последните си сили. Дали десетте рога са символ на десетте държави, приели комунистическата идеология? Нека да ги преброим: Съюз на съветските социалистически републики; България; Румъния; Югославия; Полша; Чехия; Източна Германия; Северна Корея; Куба; Китай. Общо десет. Десет рога на змея съгласно Библията, десет държави, които са се развивали, а някои даже и сега продължават да се „развиват” не по общочовешките и Божии закони, а съгласно тези на Марксизма-Ленинизма и комунизма. Значи, предсказанието в Библията се е изпълнило. Защо е трябвало да се появи комунизма и неговата идеология, представена от Маркс, Енгелс, Ленин, Сталин, ще се разбере по-късно в хода на изложението.

Причините са дълбоки и сериозни, но не са свързани с конкретни личности, а с едно духовно същество, един „шъпотник”, който им е диктувал и подсказвал какво да пишат и най-вече какво да вършат: революции, кланета, убийства, злоупотреби .... Но „Всичко в името на народа, за благото на народа.”

Следващото Библейско пророчество:

„И биде свален големият змей, древният змей, наричан дявол и сатана, който мами цялата вселена – свален на земята, а заедно с него бидоха свалени и ангелите му”, /Откр. 12:9/ също е осъществено.

Не се знае кога точно е станало това, защото „свалянето” на змея е процес.

Извод: червеният змей от Библията е символ на комунизма, а комунизмът е подвластен на сатана, врагът на Бог. Комунизмът трябва да се разглежда като атеистична философия, отхвърляща съществуването на Бог, Създателят на света и хората. В най-мощната си крепост – Съюзът на съветските социалистически републики, този червен комунистически змей или призракът на комунизма според Маркс, уж „пукна” без революции и кръвопролития. За съжаление, споменът за него все още живее в душите и умовете на хората от моето и предишните поколения в Русия, Украйна, България, независимо, че официално вече не сме комунистически, а демократични страни. Моето поколение и живите ни родители все още го обичат и жадуват завръщането му по някакъв начин. Тъй като е призрак, духовно същество, /няма тяло/ той може да съществува, да се вмъква в ума и душата на хората, само ако те вярват в него, подкрепят го, обичат го. И в България е така. На всички избори „столетницата” БКП/БСП продължава да има своите поддръжници, макар и наричащи се вече не комунисти, а социалисти, леви, либерали и с всякакви други имена, вече почти 20 години след началото на нашия преход към демокрация, започнал през 1989 г. Особено много някои хора тъгуват за „Татовото време” под „мъдрото ръководство на БКП” и Тодор Живков.

Така че темата за комунизма все още е актуална за България, също за всички посткомунистически страни, както и за капиталистическите такива, които не го познават пряко, „не са му сърбали попарата”. Интересен факт, замислен и роден в Западна Европа, а се внедрил трайно и успешно в Източна! Искам да разкажа за моята промяна, станала след като осъзнах колко много аз и цялото ми поколение бяхмепогрешно възпитавани и заблуждавани, че няма Бог, че комунизмът е светлото бъдеще, че той ще победи в целия свят. Не търся слава, а разбиране. Ако помогна даже на един човек да се замисли върху проблемите, засегнати в тази книга, аз ще бъда щастлива. Не мисля, че съм абсолютно права, абсолютното може да се представи само от единствения Абсолют – Бог. С мен промяната от атеистка и комунистка във вярваща в Бог личност, се случи точно така, както я описвам.

Тази книга излиза от сърцето и ума ми. Тя е израз на хармонията и единството между духа и тялото ми – към които се стремя и които са цел за всеки човек. Разказвам честно и откровено как се случи това с мен в продължение на десетина години. Началото на промяната ми започна с отказ от членство в БКП през 1989 г., макар и да произхождам от традиционно комунистическо семейство от три поколения. След това срещнах религията и Бог. Станах вярваща, уверена в себе си и в бъдещето на доброто, с воля и желание за нов начин на живот. Старая се. Каквото постигна тук на земята, с този духовен багаж ще отида в духовния свят след физическата си смърт.

„Каквото вържете на земята, ще бъде вързано на Небесата; и каквото развържете на земята, ще бъде развързано на Небесата.” /Мат. 18:18/.

Така казва Исус, Божият Син, самият Бог в човешко тяло. Аз Му вярвам. Има живот след смъртта, има среща със Създателя, има изплащане за натрупаните на земята грехове, има прошка... Оказва се много важно как ще живеем и какво ще правим тук на земята, докато имаме тяло, с което можем да вършим добро или зло. Както с ножа. Можеш да нарежеш салата, можеш и да убиеш някого. Свободен избор, свободна воля. Въпрос е накъде ще се насочат те. Правилата се учат в семейството, в училището, в църквата, в обществото. Колкото са повече вярващите в Бог хора, толкова повече дадено общество ще просперира. Чула съм, че на изток и в Америка няма хора, които да не вярват в Бог. Европа, люлката на цивилизацията, е най-атеистичният континент. Може би за това комунизмът, като последица от атеизма, се появява именно в Европа.

Питам се защо в съвременна България след 20 години преход от социализъм към демокрация се създават нови младежки комунистически организации? За всички е ясно, че комунизмът не може да се върне и да се развива, но.... „Какво си мислите вие, демократите, че Партията ще престане да съществува ли? Напротив, винаги ще я има!” Така казват и мислят някои от моите приятелки, които са комунистки и едновременно с това вярват в Бог! Не мога да измисля друго обяснение, освен това, че българинът е толкова упорит и инат, че не иска да признае грешките си. От сто кладенеца ще донесе вода, за да се оправдае. Кой се възползва от това? Чии глави са объркани? Българските. Кои живеят зле? Упоритите българи.

Маркс, „бащата на комунистическия призрак” е умен човек, даже гениален. Той нарича своето „детенце” „призрак”, защото той може да прониква в умовете и душите на хората, естествено, само ако те му позволят. Е, разбира се, не направо и грубо, а бавно и постепенно, много нежно. Как става това? Чрез словото, чрез думите, съдържащи се в научните трудове на Маркс, Енгелс, Ленин, Сталин ... В книги, учебници, пропагандни материали по радио, телевизия, кино, театър – навсякъде. До 10 ноември 1998 г. не можехме да слушаме нищо друго, освен думите, излизащи от устата на комунистическия призрак или червеният змей. Оказва се, че той е самият сатана. Тогава кой ни е заблуждавал така умело? Най-древният враг на Бог – сатана. Научих един удивителен факт. Комунизмът се е появил закономерно, като последица на човешка грешка – грехопадението на първите хора. Появяването му е предсказано в Библията! Как и защо се е случило всичко това, също описвам в тази книга.

Толкова е мощен комунистическият призрак на Маркс или червеният змей от Библията, че е доживял даже до нашата съвременна епоха. Е, доста се е променил, все пак времето тече и всичко се изменя. Но нека не се заблуждаваме, че е престанал да съществува. Освен чрез атеизма, той владее милиони хора чрез аморалността, алчността, покварата, двуличието, лъжата и други човешки пороци.

2. Моето комунистическо семейство и моето поколение

На мен като човек от женски пол на 65 години, комунистическият призрак на Маркс ми е много близък. Не мога да кажа, че го обичам, но не го и мразя, защото благодарение на него съм се родила. Как така? Ами много просто. Цялото ми семейство беше комунистическо. Дядо, баба, баща и майка – всички бяха пролетариат, само че учен и интелигентен пролетариат. Идеите за преход от капитализъм към социализъм и комунизъм са изповядвани от предците ми още в зората на прохождането на комунистическия призрак в България. Той много хитро се е прикривал, нали от змийски произход! Дядо ми, баща ми и майка ми са били комунисти много преди 9 септември 1944 г., когато червеният призрак официално идва в България, тържествуващо седнал върху танковете на Съветската Червена армия, която ни „освободи от капитализма” и най-после България тръгна по пътя на социализма и комунизма. Ако не беше това симпатично комунистическо призраче, може би майка ми и баща ми като комсомолци или членове на БОНС /комунистическа студентска организация/, вероятно нямаше да се запознаят на поредното комунистическо мероприятие, да се влюбят и оженят и цял живот с червеното знаме напред да тичат по митинги, партийни събрания, лектории и др. форми за изучаване на марксизма-ленинизма, инспирирани от моя „роден” комунистически призрак, и организирани от покорните му комунистически активисти.

Такива сме всички поколения, родени малко преди и след граничната и съдбоносна 1944 г.

Аз бях комунистка, аз бях марксистка, а сега съм Мунистка! Как се случи това с мен?

Родена съм през 1943 г. – едно поколение, което претърпя и продължава да изпитва промените на епохите и развитието на историята. Да, ние сме родени при капитализма, бяхме възпитавани в епохата на социализма като чавдарчета, пионерчета, комсомолчета и партийчета. Притежавахме комсомолски и партиен ентусиазъм. Някои обаче не станаха комунисти, независимо от активната, даже насилствена пропаганда на червения комунистически призрак, осъществявана със всички възможни средства. След 1989 г. отново започнахме да градим капитализъм, наречен „пазарна икономика”. За това, нашето поколение има какво да каже на хората и на децата си, ние сме свидетели и участници в много събития.

Интересно е, че през същата 1943 г. е родена и една друга жена в далечна източна страна – Корея, която все още е разделена на две: Северна Корея /комунистическа/ и Република Корея /Южна, демократична/ от същия комунистически призрак и червен змей. Тя се казва Хак Ча Хан Мун, чийто живот е посветен на Божието провидение.

Аз следвам нея, до колкото мога, разбира се.

Специално моето семейство беше „силно” комунистическо, но много честно, трудолюбиво и интелигентно.

3. Дядо ми

Дядо ми, роден през 1874 г. починал през 1960 г., е бил помощник-кмет на Дупнишката комуна, заедно с още други двама комунисти – идеалисти. Тя е уникално комунистическо явление и е просъществувала три години: от 1920 до 1923 г. Съратник и приятел е също така на Станке Димитров – Марек, един от основателите на комунистическата партия в Кюстендилска област, секретар на Окръжния комитет на партията по времето на комуната. Съветници са били Георги Панчаревски, Георги Мартинов и Никола Сребров. Всички все видни комунисти, вярващи твърдо в идеята за нов комунистически и справедлив свят. Всички са образовани и интелигентни. Предполагам, че са били завладени от идеите на току-що приключилата кървава Октомврийска социалистическа революция, при която червеният змей „яко” се е развихрил и която е изиграла историческа роля за промяната на политическата система в огромната Руска държава и оказала мощно влияние върху развитието на Европа и света, усещащо се и в нашето посткомунистическо време.

Руският и други народи, както и българският, в същност променят своята идентичност, отказвайки се от вярата си в Бог като свой Създател и тръгват по пътя на атеизма и комунизма. Те сами, по собствена воля, се отказват от Небесния баща на човечеството – Бог, отивайки към лагера на Неговия противник – сатана. Защо тогава се учудваме, че 20 години след прехода на България към демокрация все още сме бедни? Защото изплащаме нашите собствени грехове и тези на родителите си – безверници, атеисти и комунисти.

Дядо ми е интересен и надарен с ум и таланти човек. Може би защото е дете от смесен брак. Майка му се е казвала Кита, туркиня. На български това име е било Мария. Много красива, висока и властна жена. Как е попаднала при моя прадядо? Интересна и романтична любовна история.

След освободителната руско-турска война голяма част от живеещите в България турци се преселват в родината си. В такъв керван, идващ от Делиормана /Добруджа/, е пътувала в каруца моята шестнадесет годишна прабаба Кита. Някъде в сегашно Благоевградско се разболяла от тиф, както и много други хора от обоза. Не е било възможно изселниците да продължават към Турция със заразно болни. Но не можели и да ги убият. Оставяли ги в каруци по пътя. Така станало и с моята прабаба. А прадядо ми бил четник от четата на Яне Сандански и препускал с коня си по тези пътища. Изведнъж забелязал, че нещо много блести в разпрегната каруца. Приближил се и що да види? Красиви килими, възглавници, като в харем, а по средата лежи забулена жена. Само очите още светели и гледали умолително. Може ли смелото мъжко сърце да не трепне? Разбрал той, че нещо не е наред, защото наоколо имало и други каруци, но вече с мъртъвци. Сграбчил момичето, а то било олекнало като перце. Метнал го на коня си и препуснал към село при майка си. /Сегашна Македония/. Майка му чак се разтреперила. Разбрала, че това ще е снахата. Толкова хубави български момичета, а синът й води туркиня! Но какво да се прави, примирила се. Сключили уговорка – майка и син. Ако момичето оживее, ще се оженят, ако не... каквото Бог реши. Но упоритата туркиня не само че оживяла, но и разцъфтяла като красавица. Нататък нещата тръгват в руслото на семейния живот. Голямото патриархално семейство се преселило в новоосвободена България – едни в Кюстендил, едни в София, а моят прадядо и прабаба останали в Дупница. Но туркинчето имало и голям наниз жълтици на врата си... Веднага купили къща и ..... след няколко десетилетия се появявам и аз, при това в същата къща!

4. Дупнишката комуна

Ето какво четем в брошурата-диплянка за Дупнишката комуна, издадена от юбилеен комитет БКП в гр. Станке Димитров /сега Дупница/ във връзка с нейната 40-годишнина.

„Под мъдрото ръководство на БКП трудовите хора в гр. Станке Димитров днес на дело осъществяват заветните мечти на първите наши комунари – борят се за ускорено икономическо развитие на социалистическата ни родина.”

На заглавната страница има снимка на митинг с червено знаме, на което пише „Дупнишка градска община”, снимка на кмета Коста Петров и плакат с надпис „8 часов работен ден”.

На втората страница е поместена снимка на Станке Димитров – Марек, който „загина при нещастен случай”, връщайки се със самолет от Съветския съюз през 1944 г. Слагам това в кавички, защото усилено се говори от тогава и до сега, че това в същност е бил атентат, организиран от КГБ, за да може Георги Димитров да поеме властта в „новоосвободената” от „фашисткото робство” България. До снимката се чете надпис: „Станке Димитров – секретар на Окръжния комитет на партията през време на Комуната”.

Следва историческа справка за историята на Комунистическата партия.

„БКП /тесни социалисти/, начело с Димитър Благоев, Георги Димитров и Васил Коларов под влиянието на Октомврийската социалистическа революция тръгна по пътя на болшевизацията. Тя все повече се оформя като авангард на работническата класа, като истински защитник на интересите на трудовите хора. Влиянието на партията неимоверно бързо растеше. Това пролича особено силно по време на общинските избори 1919-1920 година, когато гласуваха не само организираните партийни членове, но и хиляди други трудещи се.”

Следва снимка на част от ръкописно написан Протокол, който съм сигурна, че е писан от моя дядо, от когото съм виждала и други документи, написани изключително красиво, калиграфски. „Днес, 22 ноемврий 1920 година, новоизбраният общински съвет.....” Нататък вече не се чете. До снимката е част от текста на самия протокол.

„На заседанието присъствуваха общинските съветници Никола Икономов, Иван Захариев, Александър Богданов, Христо Г. Янков, Стоичко Д. Ченков, Георги х. Ангелов, Георги Панчаревски, Д-р Костадин Петров, Крум М. Марков, Иван Чорлев, Владимир Ив. Радев, Георги Златанов, Никола Н. Сребров и Георги Христов Мартинов.

Преди да се пристъпи към дневния ред, някои от Господа съветниците взеха думата и говориха по досегашното управление на общината, между които общинският съветник Господин Георги Панчаревски, който след като приключи свойта реч, депозира една резолюция-протест, подписана от общинските съветници на комунистическата партия със следното съдържание:

„Резолюция – протест

Днес, 23 ноември 1920 година, комунистическите общински съветници: Георги Д. Панчаревски, д-р Коста Перов, Крум М. Марков, Иван Чорлев, Георги Златанов, Никола Сребров и Георги Мартинов, избрани на 3 октомври т.г., свикани на първо заседание,

П р о т е с т и р а м е:

1. Против оставянето ръководството на общината в продължение на 3 години в ръцете на тричленски комитет въпреки законите /чл. 35 от закона на градските общини/.

2. Против вмешателството на централната власт и управлението на общините.

3. Против забавяне утвърждението на изборите и свикване на съвета /чл.чл.156, 158 от избирателния закон/.

4. Заявяваме, че и този състав на общинския съвет макар и в болшинството си комунистически, не представлява волята на дупнишките избиратели поради това че:

а/ повече от 150 души дупнишки граждани наши избиратели бяха лишени от право на глас.

След гласуването се почна прочитането на бюлетините и в резултат се оказа:

1. Общински съветник Д-р Коста Петров получи осем – 8 гласа за кмет.
2. Общинските съветници: Крум М. Марков и Иван Чорлев получили по осем – 8 гласа за помощници кметове, а шест – 6 бюлетини се оказаха бели....

Да живеят Дупнишките трудещи се маси и тяхната първа община...”

Снимка на подписите и снимки на новоизбрания кмет Коста Петров, двамата помощник-кметове Крум Марков и Иван Чорлев, съветниците Г. Панчаревски, Г. Мартинов и Н. Сребров

Следващата страница.

Снимка на манифестация през 1919 година начело с Коста Петров /Транспортната стачка/

Следват: Дупнишки общински вестник, излизащ един път седмично, раздаван безплатно на гражданите. Публикация на бюджетопроект за 1922-23 г. /Доклад от постоянното присъствие/

„Другари и Господа общински съветници, Постоянното присъствие ви предлага настоящия бюджетопроект на общината така късно поради туй, че се изготвяше изложение на закона за градските общини. Трябваше да чакаме тая конференция. Обещаха се „големи реформи”. Трябваше да ги видим и тогава да почнем подготовката на бюджета ни................

П Р И Х О Д

Глава І.

А. Имоти и капитали

1. Движими имоти.......2. Недвижими имоти

Манифестация в гр. Дупница през 1922 г. начело със Станке Димитров, Ламби Кандев и Коста Петров.

На обратната страна на диплянката.

„ЧЕРВЕН БЮЛЕТИН

Да живее комуната! Това е гордостта на дупнишките беднотии. Кой я създаде? Хората на труда. Експлоатираните, подтиснатите, угнетените от владетелите на властта и на богатствата. Работникът, държан в безработица, е принуждаван да се моли и унижава пред горделиви господари за работа. Принуден да търпи псувни, отчаяние от заплатата му, да слуша грубостите на своите директори, майстори, надзиратели. Работникът в Дупница е създал своя комуна. Как да не се гордея с това!

Бедни занаятчии и дребни земеделци, понесли ужасите на войната, обидените от големи и малки началства, дали близките си жертви на войните, завърнали се сакати или болни, прекарали тежко пленничество, наблюдавали престъпните обирничества в близките и дълбоките тилове, оставили в мизерия и унижение своите семейства, днес търпещи нечувана съпротива, тежка криза, оголвани от държавни данъци, ограбвани от банки, тютюневи и други търговски фирми, тия бедни хора на труда имат своята гордост – Дупнишката комуна!......”

Снимки на митинг на погребението на Коста Петров и самото погребение на Коста Петров.

„Централният комитет на Българската комунистическа партия /тесни социалисти/ и Комитета на Общия работнически синдикален съюз в България съобщават на партийните и синдикалните членове и на всички съчувственици на освободителното комунистическо движение, че другарят Коста Петров /кмет на Дупнишката комуна/, падна убит на 21 тази година /1923 бел. ред./, близо до Дупница, от ръцете на наемни убийци. Другарят Коста Петров още от ранни години прегърна великия идеал на подтиснатите и унижените – комунизма и на него отдаде всички сили на своята буйна младост. Гонен и изключван от няколко гимназии за социалистическа пропаганда между учениците, Коста Петров завършва педагогическо училище, а след това завършва право в странство. В началото на общата война Коста Петров е обвинен от властите в Самоков, че подстрекава бедните жени към бунт, когато те искали повече хляб за децата си, и хвърлен в централния софийски затвор за две години тъмничен затвор. Коста Петров понася стоически тежките убийствени условия на затвора, където волята му за борба срещу кървавото господство на буржоазията повече се закалява.

През време на голямата транспортна стачка др. Коста Петров беше в първите редове на борците. Заплашен с убийство, еднакво с др. Георги Муструков, той сполучи да се скрие и да избегне тогава участта на Муструков. Арестуван по-късно, Коста Петров биде амнистиран и наскоро след това, избран за кмет на Дупнишката комуна.

На тоя пост, даден му по волята на Дупнишкия трудящ се народ, др. Коста Петров прояви всичките си способности на организатор и пламенен защитник на интересите на работниците и бедните граждани. Приел една община с разстроени финанси и заграбени от буржоазните организации имоти, др. Коста Петров и комунистическият общински съвет трябваше да се борят с неимоверни мъчнотии, създавани от богатата буржоазия и от дружбашката власт, за да отстоят политическите, икономическите и културните нужди на дупнишкото трудящо се население.

Тая деятелност на нашия другар вбеси нашите противници, но за това тя спечели любовта и симпатиите на дупнишката беднота, която на 11 февруари даде отново доверието си на любимата комуна и на нейния славен кмет, др. Коста Петров. Всички правени от по-рано опити да бъде убит смелия вожд на дупнишкия пролетариат, са неуспешни. На 11 февруари заслепените от злоба наши врагове успяха да намерят наемни убийци, които най-сетне зверски и жестоко отнеха скъпия живот на дупнишкия кмет.

Загубата, която насилствената смърт на Коста Петров постигна дупнишкия пролетариат, е загуба на цялата партия и на цялото пролетарско освободително движение. Тя е тежка и непоносима и за другарката и трите деца на Коста, на които той беше единствената подкрепа.

Утешение ще получат близките му домашни и партийните му другари само като следват светлия пример на Коста, който със своята беззаветна вяра в комунизма, със своята легендарна храброст и неустрашимост и със своята фанатична преданост на пролетариата, увличаше трудящите се маси в политическите и профсъюзни организации на пролетариата и с това подготвяше окончателната победа на труда над капитала, съкращаваше дните на кървавото господство на буржоазията, основано на експлоатацията и политическите убийства.

Вечна памет на героя, мъченика Коста Петров!

Подписи: Централен комитет на Българската комунистическа партия.

Комитет на Общински работнически съюз в България.”

Стихотворение

ЧЕРВЕНИЯТ ОРЕЛ

Безсилни да го стигнат в небесата,

Страхливи да го срещнат във лице –

Те подло го причакаха в засада

С треперещи ръце.

Пропукват пушки – плахо, отдалече,

И ревна снежний рилски безпредел...

- Там, в кръв облян, трепти в агония вече

Червеният Орел!

Сразен! – Убийците се веч не крият!

Те идат, по окървавений път,

Врагът, безвреден веч, да доубият,

Да осквернят трупът!

Напразно! Подир всяка нова рана

Орелът запламтява по-красив!

Последна капка кръв кат не остана,
героят пак е жив!

И,уморени тез изчадия твърди,
щом тръгнаха назад – съзряха там

Над тях, летящ във слава и безсмъртие

Орелът – по-голям!

Спогледаха се в ужас! По лица им

черта човешка не личеше веч: -

Тях, тях уродила бе яростта им,

Те бяха трупове!

Пред любовта безсилна и смъртта е,

Палачи! Жив е Рилският Орел!

Той над победените ни ще витае

По-хубав и по-смел!

/Димитър И. Полянов/

Снимка на манифестация през 1923 г. след убийството на Коста Петров начело със Станке Димитров.

Снимка на завод.

Заключителен текст на диплянката

„Под мъдрото ръководство на БКП трудовите хора в гр. Станке Димитров днес на дело осъществяват заветните мечти на първите наши комунари – борят се за ускорено икономическо развитие на социалистическата ни родина.”

Издава юбилеен комитет – гр. Станке Димитров

Корица и оформяване –художник Д. Топлийски

Поръчка № 1712 1960 г. Тираж 2000

Печатница при промкобината – гр. Станке Димитров.

5. Новото ми мислене

Ако все още бях комунистка /слава Богу, че вече не съм/, щях да се почувствам горда, че произхождам от такова семейство и че дядо ми е бил част от борбата на пролетариата срещу буржоазията, че е отдал живота си за комунизма срещу угнетителите на бедните, явявайки се техен защитник. Но... самият мой дядо след победата над капитализма и фашизма на Червената армия, която по насилствен начин установи началото на строящия се социализъм в България, се отказа от комунистическите си идеи. Той беше потресен от новата реалност, коренно различаваща се от представите му за ред, честност и справедливост, братство и равенство. Същите чувства биха изпитали и приятелите му Коста Петров, и Станке Димитров, ако бяха дочакали началото на „новата ера”, за която толкова много са мечтали и са отдали живота си.

На мен, както и на всеки съвременен човек, всичко това сега ми се струва лъжливо, откъснато от реалния живот, звучи ми като ехо от някаква огромна, несъществуваща канара, но за комунарите, комунистите, работниците, борците за „правда и свобода” през 30-те години на миналия век, то е било смисълът на живота им. Разбирам ги. Такъв див и яростен капитализъм и такава нечовешка експлоатация в епохата след Октомврийската революция не могат да не предизвикат отпор и борба.

„Кое е добро и кое е зло, кое е истинско и кое фалшиво, не се определя от човека, а от Бог – Абсолютът, Който въплъщава в Себе Си истината. Тя е нещо ценно и постоянно, неизменчиво във времето и пространството. Благоденствие и радост ще има тогава, когато хората бъдат във връзка с Източника на истината – Бог.” /Преп. Мун, Небесна Библия 2.1.2.1./

Аз научавам тези неща сега, в епохата на преход към демокрация и считам тази възможност дадена ми от Бог, Който обича и „добрите” и „лошите” хора, и комунистите и атеистите, и белите и черните. Слагам добри и лоши в кавички, защото съвременните хора сме толкова объркани, че критериите ни за добро и зло не са истински. Истинска личност е само Абсолютът, защото обича не само тези, които го обичат, но и враговете Си, обича всички хора като Свои деца. Така обичат само родителите. Кой баща или коя майка са изоставили детето си, ако то се е родило с някакъв недъг? Може би за Бог сме точно такива – недъгави деца, защото не можем да използваме капацитета на мозъка и на тялото си, защото принадлежим по собствена воля към друга кръвна линия, идваща от противника на Бог – сатана.

Много интересно е стихотворението „Червеният орел”, намиращо се в диплянката за Дупнишката комуна, което цитирах по-горе. В енциклопедията „А-Я” издание на БАН през 1970 г./преди прехода към демокрация, / четем: „Полянов, Димитър /1876-1953/ – български поет, основоположник на българската пролетарска революционна поезия. От 1892 г. членува в социалистическа група. За първи път в българската литература лиричен герой е класово осъзнатият работник. След октомврийската революция усвоява метода на социалистическия реализъм. Пише за живота и борбите на пролетариата.”

Ех, този пролетариат! Да нямаш нищо, освен двете си ръце, действително е вълнуващо! Да бъдеш свободен от грижи за имоти, къщи, фабрики и заводи..... Ако не си гладен и жаден, т.е. ако има кой да те храни и облича, ще се чувстваш прекрасно! В някои страни като Индия например, разделението на касти според произход и богатство е нещо нормално и свещено. Пролетариатът на Европа е искал да благоденства по друг начин – като вземе от тези, които имат, т.е. като открадне от буржоазията. Грубата кражба е наказуема, но смяната на цял строй, на цяла ценностна система, за да дойдат на власт „бедните и онеправданите”, та макар и необразовани, жестоки и некадърни да управляват – това е „героизъм” под девиза: „Всичко за благото на човека”. Но кой човек – нашият човек, бедният човек, пролетарският човек. След свалянето от власт на буржоазията в България и другите социалистически страни, кой започва да управлява? Тези, които като резолюция на документ са пишели „Към кошче, толкова са били прости и неграмотни!” Докато властващият пролетариат се окопити, образова и научи да управлява, хората изпадат в крайна бедност и безверие. И сега, в посткомунистическото ни общество в България, шуробажинащината и корупцията са на забележително ниво, може би тъкмо защото комунистическата идеология и принципи дълбоко са залегнали в умовете и сърцата на хората, станали са народопсихология, следствие на усилената комунистическа пропаганда за „хуманността” и „величието” на социалистическия строй, т.е. „старата песен на нов глас”.

Всичко зависи от гледната точка. Сега аз разглеждам нещата през призмата на откъснатите от Бог хора, превърнати в атеисти отначало по собствена воля и съзнателно, участвайки в различни революции и войни, а с течение на годините вече по традиция. „Където са всички, там и аз” е максимата на примирилите се с положението си хора, поробени от атеистични и материалистични учения и идеи. В същност те са станали „бездуховни”, изгубвайки вярата си в Бог. Да бъдеш „духовен човек” при комунизма значеше да се занимаваш с поезия, литература, изкуство.... В същност „бездуховен” е този, който е загубил голяма част от духовната си същност, с която са били надарени първите мъж и жена Адам и Ева при създаването им от Твореца. Останала е само една светла искра от първоначалната човешка природа, но тя е основата за установяване на изгубената връзка с Бог.

Направих това отклонение, защото дълбоко ме интересуват корените на комунистическия ми рода. Искам да знам и да разбера защо дядо ми и неговите съратници, толкова интелигентни, образовани и умни хора, най-издигнатите в епохата след Октомврийската революция, са се отдали на комунистическите идеи.

От баба си Елена Кишева /по баща/ от Карлово знам, че даже Георги Димитров е преспивал в нашата къща. Дядо ми е имал още един брат – Давидко, който обаче не се е запалил по комунистическите идеи, напротив, оженил се е за италианка и е заминал за Италия. Имал е и сестри, но жените – комунистки в 20-те години на 20-ти век са били нещо изключително рядко в България. Интересно защо едни хора са тръгнали след комунистическия призрак, /червения змей/,а други, даже от едно и също семейство, не са. Може би по-артистичните, по-освободените духом, даже по-авантюристично настроени хора, са харесали песента „Работници, работнички, от вси страни, сплотете се! Напред, другари смело, да браним нашто велико дело!” Те със сигурност са смятали, че работят и се жертват за много велика и справедлива кауза. Животът обаче ги опроверга.

За мен дядо ми беше просто моят си дядо, който много обичаше да пее и да се провиква от време на време: „Революция, небоиция” /Не се бойте/. Тогава не разбирах каква революция има пред вид, нали вече строим социализма и комунизма, но явно, че той е имал пред вид, че нещо не е така, както са го мислели първоначално първите комунисти, за това е необходима нова революция. Умря си мислещ и интелигентен, счетоводител по професия, бохем по дух, разочарован, че е отдал живота си на една фалшива идея. Още нещо, умря беден: така, както винаги беше живял.

За това казвам, че самите комунисти са най-голямата жертва на комунистическия призрак, който бродейки из Европа, се заселва успешно и трайно в току-що освободената от турско петвековно робство, красива и слънчева България.

„От трън, та на глог”, казва народната поговорка. Не е разбирал моят дядо, че духовното комунистическо робство е пагубно, даже може би най-пагубното робство за човека. Той се опитваше да протестира още първите години от строителството на мечтания социалистически строй след преломната 1944 г., за който беше жертвал семейството си и отдал целия си живот, но напразно. Комунистическият призрак се вмъкваше в нови души, червеният змей изпепеляваше със сила и жестокост всичко, различно от атеизма. Хората обаче също се променяха и му служеха вече не по идеологическите си убеждения за „светлото комунистическо бъдеще”, а съгласно интересите си. Самите комунисти, по природа двулични, особено управляващите, все повече и повече се усъвършенстваха в лъжите и заблудите, прикривани зад привиден хуманизъм. Заприличаха на баща си – дявола. Дядо ми се събираше с други възрастни и немощни физически старци – комунисти в градинки, където си говореха на висок глас, както на предишните революционни митинги, че не са се борили за това, което се случва в живота на страната им, някакси практиката не съответства на марксистката философия и теория. „За това ли сме се борили?”, се питаха старите комунисти. Те също изпитваха носталгия за времето, когато са излизали извън града по поляните на река Бистрица, пекли са агнета, пиели са бира с каси и са четели комунистическа литература. Това с бирата и кебапчетата е било за прикритие на обучението по Марксизъм-Ленинизъм, но кой за какво е ходел, може само да се гадае. Децата на комунистите също винаги са присъствали, „да се учат от малки”, както са казвали мъдрите другари. Участвали са във вечеринки, хорове, спортни дружества и други много приятни неща, но имащи в същност други, „пъклени” цели.

Така е израснала и моята майка и нейната сестра Мария, починала като студентка в София, след като е разнасяла позиви при силен дъжд, разболяла се от скоротечна туберкулоза и... край на един млад и погубен от комунистическия змей живот.

„Другарите” са обичали да бъдат заедно. Имали са и своите женски и младежки организации, манифестации, студентски съюзи и др. Както ми разказваше моята баба, която единствено обаче не беше комунистка нито в душата, нито в ума си, но е била длъжна да следва „умния” си мъж, животът на комунистите е бил съдържателен и интересен от тяхна гледна точка, но труден. Тя, майка ми и леля ми, когато дядо ми е бил по затворите, са пътували с малко покъщнина от град на град, при интернирането му като комунист, например в Бобошево и град Бяла в Северна България. Носели са му храна, дрехи и цигари в затвора, защото той беше страстен пушач. Баба ми е месела сама хляб, за да слага вътре в тестото различни съобщения, т.е. извършвала е „конспиративна дейност”. Добре, че е била много сръчна и умна жена, та с двете си ръце е плетяла и шиела, за да облича дъщерите си и да изкарва пари като професионална шивачка, докато мъжът й е пъшкал и страдал в името на... „прекрасния червен змей”. Изобщо бедност и немотия, но..... „Всичко за Партията, всичко за комунизма!”

6. Дядо и внуци

Тук искам да разкажа за особените отношения между дядо ми и първия му внук – моят брат, който носи неговото име. Голяма радост, голяма любов към първото внуче в семейството. След около 2 години съм се появила и аз. Ще се отклоня за малко, за да разкажа за себе си като дете и брат ми. Той е роден на село, без медицинска помощ. Майка ми е щяла да умре при първото си раждане, за това е отишла в София, за да ме роди в „Майчин дом”. От там е изпратила телеграма с текст: „Родих едно грозно и къдрокосо дете ”. Да, но аз като съм започнала да раста и да се оформям, вече съвсем не съм била грозна, а на къдравата ми коса завиждаха всички момичета. Както и да е, благодарна съм, че съм родена и възпитана точно в това семейство, където получих много любов. От малка се очертавах като умно и талантливо дете, много упорито. Спомням си, че много рисувах. Още преди да тръгна на училище, нарисувах вазата с цветя, която седеше на масата. Майка ми занесе рисунката на учител по рисуване, който, естествено, ме насърчи да рисувам. Да, аз пак рисувам, но 50 години след този случай. Друга моя артистична проява. Веднъж бяхме на някакво гости и децата казваха стихотворения, или пееха песни. Аз бях най-малката и нищо не знаех. Въпреки това излязох и казах нещо. Тогава даже не разбирах, защото бях на 5 години, че в момента съм съчинила стихотворение. Естествено, че всички много ми ръкопляскаха.

Брат ми обаче растеше под моята сянка, а не обратното. Той беше стеснителен и нежен, може би по-подходящ за момиче, а аз – за момче. Той не обичаше да се изявява, докато аз бях „фурия”. Брат ми също е много умен, завърши с отличие гимназия, започна да следва медицина, но се отказа и се премести агрономство, защото винаги се чувстваше най-добре сред природата и ...... при дядо си. С часове си говореха, за какво – нито се интересувах, нито разбирах. Аз общувах повече с баба ми, която започна да ме учи да плета, да шия, да готвя и други такива момичешки неща. След време разбрах, че дядо ми най-искрено и честно е разказвал на внука си за своето разочарование от комунистическия строй и власт. Така брат ми стана критичен към всичко – „неверникът Тома”. Интересно, че след време започнаха да му казват „Томи”. Брат ми не стана член на БКП и беше пръв на барикадите през 1990 г., когато сваляхме комунистическото правителство. Той имаше нови демократични идеи още от детството си, за разлика от мен, защото аз не обичах политиката, слушах механически какво говореха и приемах всичко на доверие, без да вниквам и да анализирам приказките и делата на управляващите. Брат ми нямаше някакви политически волеизлеяния преди смяната на строя, защото никой не смееше да прави това, но щом се отприщи бента на негодуванието от фалша и злоупотребите на управляващите комунисти, смело говореше против тях, точно както правеше и дядо ни.

Около 50-те години на миналия век, все още нямаше званието „Активен борец против капитализма и фашизма”, така че дядо ми приживе не е ползвал никакви облаги от новата комунистическа власт, напротив, беше изоставен и критикуван, защото открито се опълчваше срещу слабостите на новоизлюпените комунисти и тяхното управление. В убежденията си обаче остана марксист – идеалист и атеист. Добре, че баба ми беше вярваща жена и от нея понякога чувах нещо за Бог, защото нейният дядо е бил свещеник и тя знаеше много, но рядко говореше за такива „тайни” и забранени неща.

7. Баща ми и майка ми

Баща ми е роден на 5.08.1902 г. и почина на 3.08. 1992 г. Майка ми е родена на 1.02. 1911 г, почина на 25.07. 1998 г. Те също са комунисти още от младини. Както казах, майка ми и леля ми, на която съм кръстена, са участвали в живота на Комунистическата партия още от деца, а след това и като студентки в София. Майка ми беше учителка по литература в гимназията, а баща ми – чиновник във Военната болница. Много скромни и трудолюбиви хора, абсолютно честни, но.... комунисти по наследство и атеисти по убеждение. Те бяха признати за активни борци против фашизма и капитализма и получаваха допълнение към пенсиите си, но се срамуваха от това различие с другите свои приятели – пенсионери.

Баща ми е основател на кооперацията в родното си село, както и един от първите членове на БКП, независимо, че произхожда от много заможно и интелигентно земеделско семейство. От рано остава сирак, защото майка му, също от известно и богато семейство, умира млада. Гимназия баща ми завършва в града, живеейки в наследствената къща на майка си при вуйчо си. Къщата още съществува, макар и стара. Тогава, още като гимназист, е „посетен” от червения призрак на Маркс и по-късно става комунист. Започва да организира вечеринки, събрания, кръжоци и други дейности на комунистическата младеж. По тази линия се среща с майка ми, която е била изключителна артистка и певица още от детството си. С баба ми са били на курорт и топли бани в селото на баща ми и там някъде, разхождайки се, са се срещнали: селският красавец и интелигент, незавършил студент и градската, не много красива, но умна и интелигентна мома. /Явно, че в много отношения приличам на нея./ Баща ми е бил на 38 години, когато са сключили брак, защото преди това е трябвало да се пребори с много тежко заболяване от туберкулоза, имал е операция на белия дроб в София и чак след пълното си излекуване е решил да създаде семейство. Винаги обаче имаше нежно здраве, поради което майка ми беше активната в семейството ни и поемаше по-голямата му тежест. Много време й отнемаше дейността й като пропагандистка на Марксизма-Ленинизма. Забележете, тогава не се казваше просто лектор, а пропагандист, значи да пропагандира и втълпява идеите и думите на комунистическия призрак. Най-старателно се подготвяше върху дебелите книги на Маркс, за да преподава Марксизъм-Ленинизъм на работници от различни заводи и предприятия с цел ограмотяването им политически. Такива кръжоци бяха задължителни за всеки трудещ се човек, в града и в селото. Работеше се активно с така наречените „безпартийни”, а членовете на БКП непрекъснато ходеха на обучение по партийни събрания.

Комунистическото слово се лееше от всяка радиоточка, /тогава нямаше телевизия/ от всеки учител, даже и задачите по математика бяха съобразени с пропагандата на строящия се комунизъм. Най-трудно беше за литераторите, които трябваше да обучават подрастващите на литературния стил „социалистически реализъм”, което с две думи означаваше, че нещата от живота трябва да се пресъздават такива каквито са, но само в рамките на комунистическите идеи. В най-обикновеното стихотворение трябваше да се открие нещо, което да отрича капиталистическото общество и да утвърждава социалистическото. „Желязната завеса” беше спусната много „яко”, за да не може да се научи нищо за „неуспехите”, в същност за успехите на все повече „загниващия” капитализъм, при който обаче, хората живееха добре. При строящия се социализъм хората бяха жестоко заблудени относно „ценностите” на „прекрасното” строящо се социалистическо общество, където червеният призрак беше проникнал, и където имаше глад, мизерия, уравниловка, мракобесие и деспотизъм, концлагери и смърт за „инако мислещите” – противници на марксизма.

И така, моята мъничка симпатична майка, нагърбена с грижите за полу-болен мъж, две умни и палави деца – аз и брат ми, както и за парализираната си от ревматизъм майка и болен баща, обикаляше социалистическите предприятия заедно с други учители, за да открива грешки в пропагандните комунистически лозунги, които се поставяха навсякъде, особено по време на националните комунистически празници: 1 май и девети септември. „Напред към светлото комунистическо бъдеще!”; „Да построим зрялото социалистическо общество”; „Петилетката – предсрочно”; „Партията – умът, честта и съвестта на народа” и др. Тя беше убедена в тяхната истинност и правота, не допускаше нито за миг, че те са просто една пропаганда и заблуда за обикновените хора, държани в стресово състояние психически, за да не се осмелят да изразят някакво мнение, противно на звучащото по радио „Христо Ботев”, вестник „Дума” и всички други форми за изява на словото, излизащо от душата и ума на „червения комунистически змей”. Майка ми си умря атеистка и комунистка, за което не й се сърдя, тя не можа да разбере в напредналата си възраст какви промени стават в България след 10 ноември 1989 г., какви са били тези нечестни и „лоши” комунисти, които са крали българския народ, защото тя, както и хиляди други честни хора – комунисти, никога не бяха излъгали или откраднали даже половин парче тебешир. Тяхната заблуда, че още малко и ще построят социализма, е била неимоверно силна. Те са вярвали на своите водачи, на фалшивите и двулични думи, изричани от тях в речите по масмедиите, партийните конференции и конгреси, все нови и нови програми за петилетните планове и са плащали най-редовно членския си внос...... Парите обаче са отивали от партийните каси на съвсем други места, не за „благото на народа” макар и събирани в „името на народа”. Пълно информационно затъмнение. Ако моята майка и баща са знаели дълбоко скриваната истина, аз съм сигурна, че щяха да напуснат своята комунистическа партия, както това е направи моя дядо и умря „низвергнат” от съпартийците си.

За майка си, за нейния кураж и борбеност мога да напиша отделна книга. Тя беше и доста властна, държеше ме „из късо”, не ми позволяваше да излизам със съученичките си на „движението”, където всяка вечер половината град се разхождаше, правеха се срещи, влюбвания и разлюбвания и т.н., а аз в къщи четях руските класици, учех с частни уроци френски и руски допълнително, за да бъда на най-високо ниво. Беше ми много трудно в училище, не заради самото учене, не, за мен това беше удоволствие, защото чувствах, че мозъкът ми се развива. Бях стегната от веригите на послушанието и подчинението, защото и за най-малкото ми провинение учителите ме „портеха” на майка ми- колежката им.

Така беше до ..... докато станах на 17 години и отидох да тренирам гимнастика, за да отслабна. Там срещнах „любовта на живота си”, който се разтягаше на халките, а аз – на гредата в невероятни шпагати. След 5 години се роди първият ни син Борислав... Майка ми не одобряваше моя избор, колко сълзи проля, колко усилия да ме раздели с него, но...не успя, не знам за добро ли, за зло ли... Понякога родителите са обзети от страхотна родителска ревност. Като баба, майка ми беше повече от прекрасна. Мъжът ми не обичаше, но за децата му „умираше”. Противоречива личност. Сега ми липсва повече от всичко, защото няма друг човек, който да е бил по-всеотдаен и да ме е обичал толкова силно. Моля прошка за това, че й причиних главоболия и разочарования, особено с моята трансформация след 1990 г. – отказа ми от атеизма, от БКП, от стария си начин на живот. Тя виждаше как се променям, разбираше, че това е добро и че все повече започвам да приличам на нея – все пак недостижима като душевна чистота, простота и всеотдайност към семейството и децата – най-светлата личност в живота ми. И въпреки това – комунистка, даже и на стари години, но вече по спомени. Беше изключително морална жена. Тя никога не е изневерила на мъжа си, докато аз....

Ако не беше атеистка, щеше да бъде пример за най-прекрасна християнка, живееща така, както учи Исус – да обичаш ближния повече от себе си. Тя обичаше всички и всички я обичаха. Само аз се карах с нея, защото не винаги бях съгласна с нея. От малка отстоявах мнението си, особено когато чувствах, че съм права. Песента винаги беше на устата й. Пееше като ангел. Започнала е да пее в комунистически детски хорове, след това в градския хор като сопрано. Можела е да взема невероятни височини, но.... при едно пресилване изгубва гласа си, както тя ми е разказвала, при това за винаги. Първата й любов е бил известен български оперетен певец евреин, с когото са искали да имат певческа кариера, и семейство, но не било писано. Иначе нямаше да ни има мен и брат ми.

Моля се там, където е сега нейният дух – в духовния свят в „отвъдното”, да се срещне със светли духовни личности и да стане вярваща в Бог, за да може да помага на мен, на внуците и правнуците си, на предците си. Аз я благослових, давайки й свято вино в последните минути на живота й. Тя ми благодари с невероятен жест. Повдигна двете си ръце нагоре и въздъхна с огромно облекчение. Агонията й след удара, който получи на 86 години, трая няколко часа, през които аз успях да нарисувам една от най-прекрасните си картини – глава на жена с цветя. Долових и отразих чистотата и красотата на духа й. Последното, за което ме молеше, беше да й пея песни. Какво да правя, пеех й колкото мога. Разбирах, че музиката извира от душата й и не може без нея. Така умря и дядо ми, нейният баща. И той до края на живота си пееше със силния си топъл глас. Колкото повече остарявам, толкова повече започвам да приличам на майка си. Тя пееше винаги преди да заспи – макар и тихичко. Аз го правя на ум и така постепенно се унасям в сладък сън.

За баща си не искам да разказвам много, защото има тайни, които не мога да разкрия за сега. Но и той като майка ми беше наивен и честен. Слушаше всяка вечер новини по радиото и беше твърдо убеден, че комунизмът ще бъде построен. Надяваше се на промяна след всеки пореден конгрес на БКП, но така и не я дочака. Аз обаче и моето поколение сме не само свидетели, а участници в промените. Може би понякога като опитни зайчета, но...

От родителите си съм научена на труд и честност. Много ми беше трудно да започна да лъжа, но животът ме пречупи, станах като всички: двулична, потайна и лъжкиня.

„Общувайки с хората, даже и не си помисляйте да ги използвате за нещо, или с тяхна помощ да извлечете някаква изгода. Така не трябва да се постъпва. Ако замърсите своята изначална природа, за да я изчистите, ще са ви необходими от половин до три години. Ето защо постъпката е страшно нещо. Използвайки хората за своите интереси, вие ще се окажете на такова мерзко място, което даже и в ада не можете да намерите. Хората, които разбират това, не допускат даже и мисъл за подобно нещо.” /Преп. Мун, „Небесна Библия”, Животът на земята и в духовния свят. Книга 5, глава 3./

8. Моето членство в БКП

Червеният призрак /змеят/ притежаваше много добре изградена стройна система за подчинение „малцинството на мнозинството”, т.е. обикновените хора на властимащите комунисти, които в същност бяха малцинството, а хората – мнозинството. Подчинение. Преди всичко идеологическо. За това допринасяха и партийните секретари, които бяха обикновено на отделен щат, или изпълняваха някаква платена ръководна длъжност във всяко предприятие, училище, университет, институт, завод, учреждение, банка, военни поделения, армия.... навсякъде. Те се отчитаха в районните, градските, общинските, окръжните, централните и т.н. комитети на Българската комунистическа партия. Като учители една двойка не можехме да пишем, или да оставим някой ученик на поправителен изпит, ако не получехме разрешение от партийния секретар на училището. Треперехме по заводи и предприятия, че може да бъдем уволнени с една дума на някой партиен деятел за какво ли не, даже ако не сме му симпатични например, камо ли ако влезем в противоречие с него и с провежданата линия на Комунистическата партия.

Естествено е, че аз, произхождайки от такова семейство, трудно бих могла да стана нещо друго освен член на Българската комунистическа партия. Това се случи през 1970 г., когато работех като сътрудник – секретар в една строителна организация в Кремиковци. Нашето поколение обаче започна да се различава съществено от предишното – на родителите ни. Аз и други мои съученици и приятели, не се чувствахме и не се осъзнавахме вече като комунисти, макар че бяхме членове на Комунистическата партия! „Аз съм партиец, но не съм комунист”, казваха много хора. Много интересно самочувствие. Това беше единственият начин да се разграничим от управляващата върхушка, която колкото и да прикриваше делата и моралния си упадък, който неминуемо водеше до разруха на обществото, лъжата и корупцията личаха ясно и се ширеха в цялото ни общество. Социализмът се променяше: най-напред беше утопичен, след това строящ се, реален, развит и т.н. с крайна цел да се прероди, тоест да се изроди в комунизъм, мечтата на комунистическия червен призрак. Но в същност вече никой не вярваше в социализма, а за комунизма почти нищо не се говореше нито в пресата, нито в живота. Той остана като една далечна лелейна мечта.

Призракът /змеят/, за когото разказвам, обаче беше упорит и напорист, намираше начини да убеждава и да се оправдава чрез словото, че не идеята за комунизма е лоша, т.е. неговата идея, а хората не я разбират добре и не могат да я осъществят на практика. Колко войни, кръвопролития, изтезания, концлагери и гулаци в първата му родина Русия, а след това и навсякъде, където е успявал да се закрепи. Повтарял се е един и същи модел и сценарий на „пролетарска революция и пролетарска диктатура”: на лъжи, измами, корупция и жестокост, крайна жестокост към „враговете на родината”, осмелили се да мислят и живеят по друг стандарт, различен от насилствено наложения. Жестокият червен змей със седемте си глави и десетте си рога знаеше как да управлява чрез насилие и да се прикрива същевременно.

Но хората през 60-те, 70-те и 80-те години на миналия век започнаха да се разочароват, да се страхуват и да се отдръпват от комунистическите идеи, в това число и аз като млада комунистка. Внимателно наблюдавах шефовете си – комунисти и разбирах, че всичко е само заблуждение. Всеки гледаше нещо да открадне или да извлече някаква лична изгода. Даже в ЦК на БКП, където понякога ме викаха да пиша на машина и да редактирам, цареше същият фалш. Призракът действаше подмолно и скрито, но в същото време много жестоко, нали е призрак, от него нищо в мислите и преживяванията, намеренията и терзанията на човешките души не можеше да се скрие. Той знаеше как и проникваше именно там, в най-съкровените мисли. Успя да си намери много помощници, така наречените „информатори” на най-страшната и тайна служба – Държавна сигурност, които денонощно, /даже и сега/, събираха всякакви сведения за другомислещите хора и така успяваше да ги „узапти” по жесток начин, използвайки и създавайки компромати за тях. Всеки втори човек беше сътрудник на Държавна сигурност и нейните разновидности. Ако някъде не успяваше с традиционните си методи, призракът действаше съгласно правилото: „Има човек, има проблем, няма човек – няма проблем”, думи на неговия велик син и съюзник –Йосиф Висарионович Сталин, претворявани ежедневно в живота не само в СССР, но и във всички „братски социалистически страни”. Те обаче веднага след настъпването на демокрацията и смяната на строя успяха да отворят досиетата и да „прочистят” духовното пространство на държавите си от „ченгета”, както ги наричахме. В България това не се случи на време. Чак след 20 години преход разбираме, че почти половината от работещите в Българското национално радио и Българската национална телевизия са бивши и настоящи сътрудници на Държавна сигурност, която сега вече се нарича НСБОП.

Няма да описвам самият акт на приемането ми в Българската

комунистическа партия, защото ми се струва безинтересно. Заставаш пред някакво ръководство на Партията /Районен комитет на БКП/, задават ти стандартни въпроси защо искаш да станеш комунист, вярваш ли и подкрепяш ли идеологията, от какво семейство произхождаш и т.н. На всичко отговаряш пламенно, защото на това притворство сме научени още от детството си като чавдарчета, пионерчета и комсомолчета, развяващи червени връзки и червени знамена и славещи подвига на борците против фашизма и капитализма – наш пример за подражание. Но в същност си пеехме на ум песента: „Кат си пееш Пенке ле, кой ли ми те слуша”.

9. Подготовка за живота

Ето така аз, малкото дете, здравото дете, растях, станах красиво момиче, много умно и образовано. Комсомолката не можеше да не бъде отличничка, а понеже майка ми беше учителка в същата гимназия, в която учех и аз, този период беше тежък за мен – комсомолка, отличничка, член на Училищния комитет на Комсомола... Призракът обаче не можа някак си изцяло да замъгли съзнанието ми, както и това на съучениците ми. Пред мен се отвори съкровищницата на световната литературна класика, особено на руските класици, защото започнах да изучавам допълнително с частни уроци руски и френски език. От Гогол, Достоевски, Добролюбов, Чернишевски, Пушкин, Лермонтов, Тургенев, Толстой, Чехов и др. които четях в оригинал, разбрах, че в Русия не винаги е било така както сега, по време но строящия се социализъм и комунизъм, че дворянството и интелигенцията на руския народ са притежавали велики хора и умове от всички области на науката и изкуството. Руснаците в прочем никога не са се отказвали от миналото си, което действително е богато на исторически събития. Особен народ, велик народ, но заблуден народ, опиянен и опиянчен народ....

Все пак до ушите ни достигаше информация за живота отвъд „Желязната завеса”. До като растях и съзрявах интелектуално и физически, не можех да наблюдавам около себе си нищо друго освен сини и червени връзки и червени знамена, защото даже на кино ни водеха под строй, но след като станах студентка, попаднах в курс, в който не всички бяха деца на комунисти. Бяхме почти наравно. Добре, че имаше бригади, където общувахме и разговаряхме свободно. Освен това, вече бях влюбена в бъдещия си съпруг, който също беше от моя град, но семейството му не беше комунистическо. Той завърши инженерство, но никога не стана комунист, поради което не беше избиран на ръководни длъжности, защото, да бъдеш началник на отдел или директор, без да си член на БКП, беше невъзможно. След промените от 10 ноември 1989 г. той стана активно действащ политик, член на СДС, даже депутат в Народното събрание.

По време на следването си не само учех, но общувах с различни хора, наблюдавах живота на студенти и от други ВУЗ-ове, особено по време на студентските бригади, разочаровах се от двуличието на някои комсомолски командири, които всяка нощ спяха с различна комсомолка – бригадирка и пиеха като казаци. Отказах да се занимавам с каквато и да е комсомолска дейност, да стана член на Факултетното бюро на Комсомола, за което настояваха комсомолските активисти. Младостта си е младост. Всякакви идеи, та даже и комунистическите, останаха на заден план, любовта за мен беше на първо място. Тогава обичах, обичах, обичах!

Всичките си изпити взимах много добре, но ме скъсаха само на един – История на КПСС. Това беше първата двойка в живота ми. Толкова много се притесних, че получих кожен обрив. Как няма да ме скъсат, като тази история на КПСС беше почти ненаучаема. Толкова много конгреси, които си приличаха един с друг като две капки вода, че аз се изгубих в морето от неразбираеми събития, личности и всякакви вътрешно-партийни комунистически борби. На есента вече бях бременна с първия си син и някак си ми писаха една тройка. Всички студенти негодувахме за изгубеното време да учим така наречените идеологически дисциплини: Марксизъм – Ленинизъм, полит-икономия, история на БКП и на КПСС и др. Без тях нямаше да получим дипломи за висше образование. В програмата на всеки ВУЗ и всяка специалност те бяха задължителни. Защо ли? За да може комунистическият призрак здраво да се настани в умовете и сърцата на младите хора.

Да, ама не!

Комунистическият призрак добре се беше ориентирал към студентите, но вече не можеше да ни владее, беше късно. Нашето поколение някак си успяваше да му се изплъзва. Станахме двулични. Ходехме на манифестации, вдигахме лозунги, размахвахме знамена, участвахме в спортни спартакиади, но в същност не вярвахме и не бяхме убедени в това, което вършим. Това все пак бяха приятни неща, БКП финансираше много такива изяви, а всички младежи обичат бригадите, спорта, манифестациите, но.... какво мислим и с каква мотивация участваме в различните комсомолски и партийни мероприятия, беше скрито, само в главите ни. Никой нищо не говореше. Не смеехме да споделяме с никого, че преди всичко гоним целта да избегнем разпределението след завършване на образованието си или да започнем по някакъв начин работа в София, а не в провинцията. Имах колеги, които вече сътрудничеха на студентски издания и вестник „Народна младеж”, при това не толкова за да развият журналистическия и писателския си талант, колкото да се „уредят” по този начин. Някои успяха. Всички искахме да останем в София, но през 60-те и 70-те години на миналия век това беше много трудно. Или брак със софийски жител, или партийна и комсомолска работа, или Кремиковци.

Ние с мъжа ми минахме по най-трудния път. Оженихме се когато той завършваше, няколко месеца преди разпределението. И двамата от провинцията, можехме да отидем в окръжния град, той като млад хидро-инженер, аз като учителка по литература, но се случи нещо много необичайно.Той получи разпределение в София като дефицитен кадър и започна да проектира никога непостроени язовири. Аз завърших една година след него, вече имахме дете и проблемът къде ще работя вече крещеше за разрешаване. Родителите ми бяха стари, пенсионери и не можеха в никакъв случай повече да ме издържат. Между другото, всички бяхме бедни, но весели и успяващи студенти.

Спомням си деня, който беше решаващ за по-нататъшния ми път в живота, даже за този на мъжа ми и децата ни.

10. На работа в Кремиковци

Един ден през юни 1966 г., току що завършили университета, с една моя състудентка и приятелка отидохме в Софийската община, служба „Работна сила” /по нейна инициатива, аз просто я придружавах/, за да попитаме за работа. Симпатичен мъж на около 40 години, който тогава ми се струваше почти старец, учтиво попита в няколко редакции на вестници и списания, но каза, че нямат нужда, предпочитат журналисти. Тогава аз плахо казах, че владея стенография и машинопис и то много добре. „Така ли? – подскочи той. Моля ви, веднага, още утре да отидем в Кремиковци, генералният директор на строителната организация търси сътрудник – секретар със стенография и машинопис. Вие жителка ли сте на София?” „Не – плахо отговорих аз, но мъжът ми вече работи по разпределение в София”. „Тъкмо ще станете жители след няколко години, друг начин няма – отсече мъжът”. А очите му ме оглеждат като вълк младо агне.

Върнах се в къщи и казах всичко на мъжа си. Започнахме да умуваме. Какво да правим? Той не можеше да напусне работа, защото ако не спазеше разпределението си в София, трябваше да върне на държавата всички стипендии, получени при следването. Парадокс. Все едно, че е разпределен в Родопите! Решихме да опитаме с тази моя работа в Кремиковци, но аз не бях много въодушевена, някак си имах неприятно чувство и не се обадих на служителя от „Работна сила” повече от седмица. Той обаче запомнил къде работи мъжа ми и го издирил по телефона. Голяма пропаганда му е направил, защото когато се прибра в нашата бедна квартира в Дървеница, той каза, че няма друг начин да се оправим, освен аз да започна работа в Кремиковци. Фатален и съдбоносен момент! Аз се съгласих. Нататък всичко е подробности. Тръгнах аз да пътувам от Дървеница към това далечно Кремиковци, /над 30 км. отиване и още толкова връщане/ всеки ден, даже събота и неделя понякога, за да участвам в строителството на най-мощното социалистическо предприятие, да си давам здравето по претъпканите автобуси и влакове, да бъда „натискана” и опипвана от съмнителни мъжки ръце, протягащи се към жените в претъпканите автобуси, да ставам в 5 часа, за да стигна на работа в осем, да работя даже извънредно, да стана любовница на шефа си и всичко това за какво? За Софийско жителство и апартамент. Да, получихме ги след десетина години, но аз се чувствах като „парцал”, защото се продадох за изгоди, макар и на „високо ниво”. Всичко това бавно разрушаваше брака ми и разводът след 13 години беше само закономерна последица.

Не се оправдавам, но тогава не разбирах, че постъпвам лошо. Така правеха всички. Двуличието стана моя втора природа. Чувствах се отвратително в началото, но започнах да свиквам. Червеният змей почти ме беше превзел, тържествуваше в мислите и чувствата ми, подтикваше ме към притворство и лъжа. Но нещо дълбоко в душата ми негодуваше и се съпротивляваше, срамувах се от себе си. Добре, че имах прекрасно дете, което се отглеждаше от родителите ми в провинцията. Мисълта, че работя и се мъча за него, ми даваше кураж и надежда. Майчино чувство, както се пее в една песен: „Само майчино сърце знае истински да люби на света, само майчино сърце знае истински да страда”. Понякога стигах до отчаяние, защото повече не можех да живея като лъжкиня.

Червеният змей с двойния си език беше обвил сърцето ми в здрав обръч. Изпиваше духовната ми енергия и ме тласкаше към зло. Нямаше мърдане. Само напред по пътя на социализма. Комунизъм така и не достигнахме, но развитото социалистическо общество беше нашата всекидневна цел. Строяхме, лъжехме , спасявахме се поединично, подмазвахме се на шефове и властимащи – достойни деца на комунистическия призрак, бродещ по света с широки крачки. За това казвам, че той ми е „роден”, познавам го отвътре с душата и мислите си, от които успях да се освободя едва на 44 годишна възраст, когато срещнах уж „случайно” религията и Обединителната църква на преп. Мун.

11. Среща с религията

Тогава пред мен се отвори море, не, океан от нови знания, усещания, чувства и преживявания, докосвайки се отначало плахо и свенливо до тях, като до нещо свято и непознато, а след това все по-упорито и настойчиво до новото, никога нечувано до тогава от мен Слово – това на Бог, което четях в Библията, в Божествения Принцип и Обединителна мисъл на преп. Мун, както и в много други книги на религиозна и духовна тематика. Естествено, че най-силно бях впечатлена от критиката на Марксизма-Ленинизма като атеистична философия в книгата и лекциите по „КАУЗА – ПОБЕДА НАД КОМУНИЗМА” на корееца д-р Ли, инспирирани от преп. Мун. Срещах се и общувах с хора от друг свят, с непознат за мен морал и житейска философия от много европейски и азиатски страни. Морал и светоглед на вярващи в Бог хора: от християнството и от други религии.

В същност, като дете на 7 години имах една приятелка, чиито родители не бяха комунисти като моите, а протестанти. С нея ходехме не на партийни събрания, където ме водеше майка ми, за да не оставам сама в къщи, а на религиозни събрания, където аз, макар и малка, чувствах нещо различно, привлекателно и интересно. Не ме насилваха нито да ходя, нито да не ходя на тези събрания в сряда и неделя, но самият живот в това религиозно протестантско семейство беше много различен от този в моето, комунистическото. Привличаха ме песните в съпровод на китара, тихата покорност и смиреност, която излъчваха евангелистите, макар че много неща не разбирах, бях малка. В душата ми обаче остана добро чувство на благодарност и съпричастност към тях. Това беше първата ми среща с Бог, макар и да не съм го осъзнавала тогава. След една – две години се заплеснах по разни пионерски кръжоци и дейности, преместихме се да живеем на друго място, по-далечно от къщата, където и сега се събират евангелистите в моя роден град и където пастор е синът на стария пастор, при когото ходехме с приятелката ми. В последствие животът ме откъсна от тези хора, но в детското ми съзнание се запечати фактът, че не всички са атеисти. Може би това беше своеобразна подготовка, за да мога след като основно изуча в университета Марксизма-Ленинизма и се развия като самостоятелно мислеща личност, да срещна и да приема християнството, имайки база за сравнение на двете доктрини – атеистичната марксистка и християнската за произхода, настоящето и бъдещето на човечеството и света. Благодарна съм на Бог, че мисли за децата си, в това число и за мен. Най-много желая всичките ми потомци да станат вярващи хора и да служат на Неговото провидение. Това ще им донесе истинско щастие.

12. Свободата според Маркс

Както казва създателят на комунистическата идеология Маркс, човекът е окован с две вериги, които трябва да се разрушат, за да стане „свободен”. Първата верига е частната собственост, а втората верига е вярата в Бог. От първата – частната собственост, моето поколение беше освободено още с раждането си през 1943 – 44 и следващите години, защото не по наше желание или предпочитание живеехме в социалистическа страна с колективна, общонародна, държавна и други видове собственост. Както каза един атеист по „Дарик Радио”, „Аз не съм подавал молба да бъда създаден и роден.” Аз и съучениците ни – също. Никой от нас не си и представяше, че семействата ни могат да притежават нещо повече от къща или апартамент и най-най много някаква си виличка, а най-богатите можеха да имат и съветска кола „Москвич” или „Волга”, за които чакаха по няколко години. За да си купиш хладилник или телевизор, също се чакаше на опашка със записване. Родителите ни бяха превърнати в бедняци, т.е. пролетарии, защото земята и другата частна собственост в България бяха национализирани чрез създаването на ТКЗС, ДЗС и др. форми на колективизация, през 50-те години на миналия век. Станахме пролетарии, нямаше частни заводи, фирми, предприятия... Както беше и в СССР, нашият „по-голям брат”. Каквото се случваше там, това ставаше и в България.

Съгласно теорията на Маркс обаче, ние вече бяхме „свободни”! Никакви грижи, можем да живеем и творим „свободно” за комунизма, т.е. за управляващата комунистическа върхушка.

Маркс казва, че пролетариатът е този, който има мотивацията и силата да премахне частната собственост. В същност това означава бедните да откраднат всичко от богатите, без да платят нито лев и беднякът да стане собственик чрез силата на оръжието, т.е. революцията, колективизацията, приватизацията и т.н. Даже и сега, при „демокрацията” се наблюдава нещо подобно. Мързеливите, тъпите, необразованите /нов вид пролетариат/ стават организирани престъпници, за да притежават чуждото чрез рекет, измами, корупция, отвличания, кражби...

Моят баща е един от основателите на ТКЗС в родното си село. Наследствените земи от него и от баща му, /доста богат земевладелец, образован, землемер и кмет, фабрикант , собственик на фабрика за производство на най-хубавата лимонада в окръга, понеже се е произвеждала с чиста планинска вода/, си връщам вече 20-та година с много пари, съдебни дела и адвокати. Голямо изплащане му „хвърлям”. Но в края на краищата ще преобърна закона, измислен от Маркс за връзката между частната собственост и вярата в Бог, но не в полза на пролетариата и на червения змей, а на Бог. Това ще стане като си върна полагащата ми се частна собственост – земя от баща ми и дядо ми , с което ще положа основата за възвръщане и на вярата в Бог в моето семейство, деца и внуци. След като законът, измислен от Маркс, че ако се премахне частната собственост, ще изчезне и вярата в Бог, беше реализиран в България, СССР и други страни, сега действието му трябва да се преобърне на 360 градуса, да се приложи в обратната посока, т.е. вярата в Бог на традиционно вярващите християнски народи отново да се появи и утвърди чрез реституция, връщане на насилствено отнетата от комунистите частна собственост: чрез премахване на ТКЗС, ДЗС и други видове кооперативни стопанства, в които насила хората са били лишени от земята, животните и инвентара си по време на колективизацията, национализацията и приватизацията на земи, гори, промишлени предприятия, а къщи и друга недвижима собственост като – буржоазна такава. Колко много хора на село и в града не са могли да преживеят това, разболели са се и умрели без време! Червеният змей е бил много горд и доволен. С един замах е отсичал много противникови глави! Но не за дълго и не завинаги.

13. Връщам си наследствената земя от баща ми

Понеже съм на ясно с кого си имам работа – със сатана лъжеца и крадеца на земи и богатства, егоиста и измамника, /старовременният змей от Библията, Откр.12:9/, аз полагам неимоверни усилия, изтърпявам униженията и разтакаванията от страна на Поземлена комисия и от наследника й – Държавна служба „Земеделие и гори” в родното село на баща ми, за да си върна наследствените земи от него и баща му. Сила и търпение ми дава фактът, че знам закона на Маркс за връзката на частната собственост с вярата в Бог. Започнах борбата през 1990 г. За чиновниците и хората от село аз съм „мръсната софиянка”, напуснала селото. Така ме нарече една жена, чийто баща ползваше земята на моя баща, дадена му без никакъв документ от „бригадиро Васе”. Заместник- кметът, отговарящ за земеделските имоти през 1992 г. й отговори, че и аз имам право да си върна наследствената си земя, от „бай Санде”, както наричаха баща ми. Тя му отговори: „Ти се застъпваш за тая мръсна софиянка, ти защищаваш нейните интереси, а не моите!” До такава степен срещам съпротива, че на едно заседание на Окръжен съд по поредно дело през май 2008 г. за отмяна на неправомерно издаден нотариален акт, дублиращ моя първичен такъв, Общинската служба „Земеделие и гори” предостави като доказателство пред съда Решение на Поземлената комисия, издадено няколко дни преди заседанието, но с дата 1992 г., при това с фалшиво съдържание. Нямаше посочени нито граници, нито местност, нито другите необходими данни в това „Решение”. Веднага след него в преписката се намираше истинското решение на Поземлената комисия, пак от 1992 г., но с отказ за възстановяване на същите 2443 кв. м. полагаема ми се земя. Можете ли да си представите, че след като се занимавам вече 20 години с този проблем, изведнъж разбирам, че земята едновременно ми се връща и не ми се връща съгласно двете противоречащи си решения на Поземлената комисия, намиращи се в преписката на баща ми. Решението, че ми се връща в пълния си размер от 2.5 дка, видях за първи път на заседанието на съда. За такова решение никога до тогава не бях уведомявана, не бях получавала и виждала такова решение за тези 20 години. И аз и адвокатът ми, бяхме „втрещени” , особено аз. Няколко дни преди делото ходих във въпросната служба и служителката ми разгръщаше лист по лист намиращите се в преписката документи, но явно, че е „пропуснала” този, с който уж ми връщат земята, или някой го е добавил в последния момент преди делото. Такива работи стават. В моя случай беше извършена погрешна реституция на земята. Съществуват два нотариални акта – моят първичен за покупко – продажба на земята от баща ми през 1947 г., издаден от Дупнишкия районен съд и още един – от Поземлената комисия от 1992 г, който ме лишава от половината полагаема ми се земя. За това се боря толкова години, но все пак истината ще победи!

И още един парадокс. На заседание на съда пак по същия казус, но в друго дело, пак през 2008 г., от документацията по него, намираща се вече при съдийката, изчезна пълномощното на софийския ми адвокат, с което е упълномощен да представлява и защищава синовете ми, вече собственици на въпросните земи. Делото се отложи за четвърти път. Адвокатът на „противниковата страна” влезе преди мен и моята адвокатка, но кога е излязъл не видях. Когато ние бяхме повикани на заседанието на съда, той вече си беше отишъл, защото е знаел, че делото ще се отложи отново. Започнаха обичайните въпроси на съдийката и......да, ама не. „Къде е пълномощното на софийския адвокат, представляващ синовете ви? Няма го...” „Но аз твърдя, че адвокатът ми е изпратил писмената си защита заедно с необходимото пълномощно по електронен път, вчера ме уведоми за това”, отговорих аз. Хубав въпрос. Софиянецът адвокат се закле, че е изпратил писменото си становище заедно с въпросното пълномощно. Как така от български съд – пазител и защитник на истината, могат да изчезват документи? Оказва се, че може и да се прибавят, и да изчезват. Някой лъже. Потърпевш винаги е най-безпомощният и онеправданият – просителят на правата си. В България е така. Отново преглътнах горчивия хап, въоръжих се с търпение и навлязох във 20-та година размотаване за решаване на толкова прост на пръв поглед казус.

Защо в същност не мога да си върна земята? Защото баща ми – комунистът на село, сам се е отказал от нея и сатана вече предявява своите права. Нещо повече, младият комунист – интелигент на село е убеждавал и другите селяни в правотата на тази насилствена социалистическа колективизация и в прекрасното комунистическо бъдеще, което ги очаква. Къде е то за съжаление? Искам да кажа, че изплащам греховете на баща си – комуниста. По този начин вероятно му помагам да бъде на добро място в Отвъдното.

Аз ще се оправя все пак с тези земи, колкото и да ме мъчат, защото знам причините за това. Трябва да изтърпя всичко, абсолютно всичко. Убедена съм, че има действително връзка между частната собственост и вярата в Бог, както Маркс гениално обяснява. Няма частна собственост – няма вяра в Бог, има частна собственост – има вяра в Бог. Тук не е толкова важна самата земя, а изтърпяването на „наказанието”, което баща ми – големият комунист заслужава от религиозна гледна точка за комунистическите и атеистическите си заблуди, които, когато е бил млад и буен, навярно са му изглеждали много благородни, напредничави и перспективни. За съжаление не е бил единствен. Напротив, червеният призрак и комунистическият змей властваше в почти 1/6 от земното кълбо с убеждението, че ще завладее целия свят.... Времето обаче показа друго. Все пак българите тръгнахме по пътя на промяната към демокрация, към реституция на заграбеното от комунистите, колкото и труден, бавен и мъчителен да е този процес. В същност това означава преминаване от атеизъм към вяра в Бог, започнахме да ходим на църкви, да се интересуваме от религията, да се променяме, макар и бавно и постепенно.

Ето така, с много нерви, пари и време, заплащам комунистическите грешки на баща си и майка си, на дядо си, които са се борили съзнателно за социализъм и комунизъм и за премахване на частната собственост. Аз ще издържа до край на всички възможни перипетии и спънки по този път, но земята си ще върна в реални граници, за да разбия веригата, в която бях окована от отиващия си, но все още действащ комунистически строй, който явно в последните си дни е особено жесток и корумпиран чрез продажната си корумпирана администрация на всички нива. В България комунистите все още са на власт – сами, в коалиция, в имитация на демокрация и др. форми. Ще се обвия здраво с верига от частна собственост, даже ще се бронирам цялата с нея като средновековна ризница. По обратния път съгласно закона на Маркс ще си върна земите и ще бъда вярваща в Бог, истински свободна и силна като Него.

Парадоксално е обаче, че комунистите чрез реституцията отдавна са заграбили най-хубавите земи по градове и села, представящи ги за своя собственост. Истинските собственици се „компенсират” с неплодородни и ниска категория земи, а някои възрастни и болни хора изобщо не ги търсят, нямат сили, пари, време и здраве да се борят. Интересно защо, след като са против частната собственост, наследниците на старите комунисти така настървено грабят всичко, което могат? С истинско нетърпение очаквам момента, когато те, вече като частнособственици, ще признаят, че всеки от тях малко или много вече е вярващ в Бог, Когото те наричат „Висша Сила” или нещо подобно, а не в светлото комунистическо бъдеще. Само че това ще стане, ако те си върнат притежаваните от семействата им богатства, а не като откраднат чуждите. Парадоксално е също, че само в България реституцията все още не е завършена. Преходът към демокрация в другите посткомунистически страни вече е факт. Имотите са в ръцете на собствениците. Това означава, че съгласно формулата на Маркс за двете човешки вериги, вярата в Бог се е завърнала там завинаги. В западните посткомунистически страни, впрочем, тя никога не е изчезвала, само привидно хората са се правели на атеисти, за да не бъдат преследвани. Надявам се и в България да се оправят всички поземлени и реституционни казуси, да се изобличат кражбите на бивши и сегашни комунистически величия на чужда земя и други имоти чрез заменки, фалшификации и други форми, което ще спомогне за утвърждаване на вярата в Бог. А това означава благоденствие за хората.

Вярващият в Бог човек: политик, работник, писател, журналист и т.н., е трудно подвластен на сатанинските съблазни за кражби, убийства, разврат, рекет и други, даже противни на човешката природа действия. Да си представим общество от вярващи в Бог и свързани с Него хора! Но всички хора. Та това ще бъде Небесно царство на земята, мечтата на Исус и поколения религиозни хора!

14. Работехме, търпяхме и лъжехме

Още като студентка разбрах, че не всички комунисти са бедни като моите родители, които, за да издържат мен и брат ми като студенти, няколко години мизеруваха, не си купуваха никакви дрехи, нищо ново за дома и къщата. Те бяха комунисти – утописти и идеалисти, много честни и скромни хора. В моя курс като студентка имаше няколко момчета, които ни канеха да ходим в луксозните вили на родителите им около София. Тях законът на Маркс за частната собственост по някакъв начин ги беше отминал. Някои от тях идваха на лекции с луксозни коли „Чайка”, защото на едно момиче например бащата беше зам. министър, а на друго момче бащата работеше в ЦК на БКП...

Както си бях красива и умна, като студентка ме ухажваха и по-богатички бъдещи свекърви, показваха ми строящите се апартаменти на синовете си, само и само да си избера някой от тях за съпруг. Возеха ме на семейни коли /съветски „Москвичи”, разбира се/, за да покажат колко са „велики”, но аз си обичах моя беден инженер и толкова. За ужас на родителите ми – комунисти, аз ходех с момче от обикновено и некомунистическо семейство! Сега разбирам, че това е бил първият ми протест срещу фалша на този строй.

Материалното не ме интересуваше, така бях възпитана като дъщеря на комунисти. Не мечтаех за апартаменти и коли, а за знания и усъвършенстване. Не е лошо, ако вярата в комунизма се измести от вярата в Бог. Той Самият не иска да живеем в мизерия и нищета, а да благоденстваме, да бъдем весели и щастливи. Та нали за хората е създал земята с цялото й плодородие, моретата, реките, планините, животните .....всичко за радост и щастие! За съжаление нещо се е объркало в Неговия план, за да бъдем сега такива, каквито сме! За това ще стане дума по-нататък.

Така че, на Маркс – идеологът на комунизма мога да кажа, че свободна съм едва сега, когато станах богата чрез върнатите ми, принадлежали на предците ми земи и имоти. Знам, че там – в Отвъдното, те са доволни.

Аз и хората от моето поколение, родителите ни, строяхме, строяхме, много заводи и предприятия построихме, но се чувствахме ограбени душевно. Комунистическият призрак си вършеше добре работата. Повечето от нас вярваха, че материалните неща и благополучието, богатството, трябва да са на второ място, даже, че са вредни, а трябва да работим за партията, за развитото, за реалното, за не знам още какво си социалистическо общество и да чакаме необозримото комунистическо бъдеще. Това общество обаче все го нямаше.....Научихме се да мълчим, да търпим и да лъжем. /Преди всичко себе си/. Станахме като комунистическите си управници, чийто девиз беше: „Не ме гледай какво правя, а слушай какво ти говоря”. Жените започнахме да продаваме телата си за материални и друг вид облаги на „велики” директори и вождове, началници и бригадири. Мъжете ни знаеха, че това е един от начините за уреждане на работа, квартира, жителство и т.н., но мълчаха, защото бяха безсилни да осигурят нещо по-добро за семействата си. Може да се каже, че живеехме двойствен живот. По празниците развявахме знамена на манифестациите, скандирахме лозунги по площадите, мълчахме когато трябва, а вътрешно се тормозехме от този фалш, който раздираше умовете и сърцата ни. Фалш, че не можем да кажем какво мислим от страх. Страхът сковаваше мисълта и волята ни. Ако си другомислещ – лагер, затвор, репресии.

15. Аз също се превърнах в лъжкиня – комунистка.

Аз също наруших моралните норми, както това правеха хиляди жени в строящото се социалистическо общество за някакви облаги. Старите комунистки като майка ми и нейните приятелки в това отношение бяха „светици”, защото моралът им беше чист и все още патриархален. Такива останаха до края на живота си. Развод е имало много рядко, смятал се е за нещо извънредно срамно. Жените са търпели скандали, пиянство, даже и бой понякога, защото са били ръководени от максимата „Какво ще кажат хората?” Въпреки това не са се осмелявали да изневеряват на мъжете си, семейството е било нещо свято. И „Слава Богу”, иначе нямаше да има България. Следващите поколения комунистки обаче, в това число и моето, вече нямаха този морал, разводите станаха нещо обичайно и нормално, а девизът беше „Мир в къщи, любов на вън”, т.е. съпруг и любовник, класически триъгълник.

Червеният призрак държеше здраво в лапите си поколенията не символично, а реално и жестоко, при това не само чрез премахване на частната собственост и вярата в Бог, но и чрез аморалността и секса, любовта. Ако си хубава жена и искаш да постигнеш нещо по времето на социализма, почти винаги трябваше да минеш през леглото на някакъв си директор или началник, естествено – комунист. Това беше най-убийственото, най-жестокото, гавра с чувствата ни. И аз минах по този път за софийско жителство. Това ме доведе до отвращение от мен самата, защото наруших моралните принципи, на които бях възпитана. Тогава, за това проклето софийско жителство, в същност станах комунистка: напълно двулично и неискрено. Нямаше как да се преборя със системата за получаване на софийско жителство без „помощ”, която ми се предложи много финно и ненатрапчиво, но наблюдавайки какво става около мен, разбрах, че друг начин няма. Отдавна вече не вярвах на думите на комунистите. Завесата на лъжата, спусната от комунистическия призрак, беше започнала да се разкъсва и раздира така, както тази при разпятието на Исус в синагогата.

”А Исус, като издаде висок глас, издъхна. И храмовата завеса се раздра на две от горе до долу. /Евангелие от Марко 15:37-38/.

Без да съм вярваща в Бог, пълна атеистка, дълбоко в душата си знаех и чувствах, че греша. Със всеки изминат ден затъвах все по-дълбоко. Трябваше да лъжа мъжа си, който обаче правеше същото, даже веднъж, връщайки се от командировка, ми каза: „От тук нататък всеки ще живее собствения си живот”. Това обаче никак не ме успокои. Чувствах се виновна, много виновна. Веднъж, когато бях отишла да видя детето си в провинцията, където майка и татко го отглеждаха, защото ние в София живеехме в квартира с пълзящи голи охлюви, толкова беше голяма влагата, аз прегърнах първата си рожба и много плаках. Той нищо не разбираше, защото беше само на две годинки, а аз говорех, че мама прави „всичко това”, което знае, че е лошо, за да бъде заедно с него, защото не може повече да живее сама. Да, накрая се събрахме като нормално семейство, но в чужбина, където мъжът ми пак с „моя помощ”, т.е с шефска помощ, беше изпратен на работа. Семейството ни обаче вече беше станало изгнило отвътре, така че разводът след 13 години брак съвсем не беше неочакван. А колко любовници е имал съпругът ми, само той си знае. С две думи, ние не се разведохме „поради несъвместимост на характерите”, поради бедност ни или нещо друго, а защото си изневерихме.

Но аз раздрах завесата на лъжата. Вече се бяхме върнали от чужбина и закупили мечтания панелен апартамент. Една вечер мъжът ми ме попита дали е вярно това, което е чул за мен и шефа ми от преди нашето заминаване в чужбина? Тоест, била ли съм негова любовница. Това вече било без значение, ние сме постигнали толкова много, просто искал да знае. Аз отговорих „Да, вярно е”. Бракът ни беше до тук, но това самопризнание ме освободи от тежкия товар на лъжата, олекна ми. Вече не се чувствах виновна, по-точно престанах да се упреквам, поех вината и отговорността си. Отгледах сама двама прекрасни сина. По-добре с един родител, но без скандали и лъжи.

Тридесет и пет години след развода си от религията аз научих тази простичка истина, която преди се е знаела от всеки българин и българка: не можеш да имаш двама партньори в интимния си живот. Преп. Мун казва, че сексът е лепило. Значи, да си представим образно няколко плочки, розови – женски и сини – мъжки. Залепвайки се и разлепвайки се, образувайки някакви странни форми, пирамиди и кой знае още какво, те губят основата си и в края на краищата стават на прах, саморазрушават се.

Такова нещо се е случило даже с Римската империя!

„Научни изследвания в областта на историята доказват, че Римската империя успява да стане невероятно силна и властна за своето време, но накрая рухва не поради някаква страховита армия, нападаща я от вън, а заради вътрешния си упадък, който я е направил слаба и уязвима. От императорите до обикновените хора много са се отдали на хедонистичен и развратен живот. /”Всемирное писание”, /Москва, 1992/.

Почти всеки исторически филм за Римската империя е пълен с убийства поради изневери, сексуални оргии и всякакви извращения. Да не говорим за прочутата Месалина! В един филм беше показано как жената на самия император /Клавдий/ участва в сексуално състезание с най – прочутата римска проститутка! При това успешно спечелва оспорваната „спортна битка”.

„Ако имаме някакви съмнения относно това, че сексуалната разюзданост погубва държавата, трябва да видим какво се е случило в Русия през първите години след революцията. В началото има целенасочени атаки срещу брака и семейството. Развод е можело да се получи по всякаква причина и по всяко време. Абортът е бил легален и благоприятстван. Предбрачните връзки са били облагодетелствани. Сексуалните връзки извън семейството също са били нещо нормално. Какво се е случило? Според проф. Сорокин от Харвардския университет, няколко години след революцията, ордите от диви и бездомни момчета и момичета са станали истинска заплаха за страната. Милиони животи на момичета са били разрушени, а разводите и абортите са достигнали до нечувани размери. Омразата и конфликтите следствие полигамията и полиандрията, бързо се увеличават, както и психоневрозите. Работата в национализираните от съветската власт фабрики е занемарена. Резултатите са били толкова тревожни, че правителството е било принудено да промени политиката си. Пропагандата, известна като „чаша вода”, е била обявена за противореволюционна и на нейно място официално са провъзгласени непорочността и неприкосновеността на брака. С други думи, руснаците са открили реалността, че безразборният секс, разглеждан като „апетит” проваля не само индивида, но много бързо и самата държава. Хармонията и социалната стабилност естествено започват с хармонията и стабилността в семейството.” /Всемирное писание”, Москва 1992/

16. Разочарование от комунизма

Работейки вече в Кремиковци, макар и млада /на 23 години/, аз имах възможността да наблюдавам управляващите комунисти на по-ниски и на по-високи нива от близо, да участвам в системата „отвътре, защото бях секретар-организатор и работата ми беше свързана с комунистическата номенклатура, естествено. Владеех много добре стенография и машинопис, а славянската ми филология и езиков усет ме правеха много добър сътрудник за кореспонденция, протоколи и т.н. Научих се и да командвам, независимо, че не можех да взимам самостоятелни решения, а контролирах изпълнението на тези, взети от шефа. Още си спомням размазаните в подли усмивки и лигави лица на дърти комунистически величия, които ме сваляха всеки ден. Даже и тези, които работеха в Министерството на строежите, където ходех служебно, даже и тези от ЦК на БКП, където ни викаха да пишем докладите за пленумите на партията, защото когато имаше такива, те събираха добри машинописки и редакторки от цяла София, за да се свърши бързо и качествено работата. Разбира се, без никакво допълнително заплащане. След няколко години вече знаех почти наизуст някои от текстовете на тези доклади и материали, които се четяха по пленумите и конгресите на БКП, защото си приличаха като две капки вода. Е, все пак имаше някакво разместване на пластовете в тях и замяна на едни термини с други подобни, например строящ се социализъм с развит социализъм, нова икономическа политика, развито социалистическо общество... Имената на партийните и стопанските лидери също се сменяха, но общо взето това беше „старата песен на нов глас”.

Този период от живота ми беляза по-нататъшното ми развитие. Бях отвратена от двуличието на управляващите. Но нямаше как. Трябваше да търпя, да се подмазвам, да се преструвам, че им вярвам, макар че и те самите не си вярваха, но всички бяхме свикнали с тази двойственост. Червеният призрак добре си вършеше работата, но в същност вече работеше против себе си. Хората изобщо не вярваха в никакво социалистическо, комунистическо, или не знам какво си бъдеще, а се спасяваха поединично кой както може. За съжаление и сега при „демокрацията” пак е така.

С много усилия, подмазване, връзки и аморалност, аз и мъжът ми станахме жители на София. При това имахме пълното основание, защото той беше разпределен в София, а аз работех на национален обект – Кремиковци. Детето ни се гледаше в провинцията от майка ми и баща ми, които виждаха как се мъчим, но въпреки това отстояваха своя комунизъм, особено баща ми. Когато се опитвах да му обясня какво става по върховете на БКП, той казваше: „Ще видиш, скоро всичко ще се оправи”. Толкова заблуден човек! Все пак, родителите ми бяха на възраст и рано или късно трябваше да си вземем детето. Но къде да живеем? Как да сложа детето си да спи в стая, бивш обор за крави, под която течеше вода? Това означаваше болест за него. Когато веднъж майка ми дойде да ни види, цял месец след това плака като видя в какво живее дъщеря й. За зетя много не се притесняваше. Започнах трескаво да мисля как да променя нещата. А работех в строителна организация, срещах се почти всеки ден с разни министри и величия, но ...Струваше ни се невъзможно да се сдобием с апартамент, но решихме да опитаме. Инициаторът и моторът бях аз, разчитах на привилегията, която имах като дъщеря на активни борци против фашизма и капитализма. Защо едно младо семейство с две деца при строящия се социализъм трябваше да чака 5 години, за да получи жителство, след като държавата сама беше определила къде да работи мъжа ми чрез разпределението му – в София. Ако беше Чепеларе, Девин или някъде другаде, веднага при желание можехме да станем жители, но за София не можеше. Омагьсан комунистически кръг. „Царят дава, пъдарят не дава”. В София имаше други, неписани закони, като че ли не беше пак България. Комунистите се страхуваха да не дойдат някакви си „типове” и да нарушат спокойствието на добре уредения им живот. Имаше една служба „Управление за безопасност и охрана” /УБО/, която на номенклатурните партийни и правителствени кадри носеше даже храна по домовете всеки Божи ден. Да не говорим какво ядяха в столовете на Централния комитет на БКП, Мнистерския съвет, партийните комитети и на какви смешни цени. В Кремиковци също имаше добър стол, както и във всяко голямо предприятие или завод, но разликата беше в качеството на храната. Висшата партийна и правителствена номенклатура беше абсолютният господар в София, всичко се управляваше и ръководеше от нея. Да не са били луди да се откажат от такъв сладък и охолен живот доброволно? Оставаше им възможността да продължават да лъжат и заблуждават трудещите се маси и да трупат колкото може повече материални блага, естествено под мъдрото ръководство на Партията и охраната на войската и специалните служби.

В такава ситуация аз измислих да заминем за Африка. Все пак мъжът ми беше дефицитен инженерен кадър. С малко чужда помощ от висшестоящи и отговорни партийни дейци, нещата се задвижиха. Четири години в Африка, но заедно с 5 годишния ни син. Този период беше много интересен и нов за мен. Трябваше да стана майка и домакиня, а не еманципирана социалистическа жена, която излизаше на работа сутрин рано и се прибираше вечер късно, пребита от умора. Жените там още ходеха закрити с фереджета, та какво оставаше за някакво си комунистически тип равноправие. Добре, че си бях взела една домакинска книга /На Пенка Чолчева/, защото почти не знаех да готвя. С майчиния си инстинкт бързо се научих, защото детето ми не можеше да седи гладно. При това там имаше толкова много свежи и разнообразни зеленчуци, риби, меса... Но парите не стигаха, защото българският инженер получаваше 1/6 от заплатата на френския или американския. Другата част прибираше държавата за строителството на социализма и комунизма. Въпреки това спечелихме някакви пари, родих още едно дете, пак син, върнахме се в България, но... жилище пак нямаше. Не се отчайвах. Преди да заминем бяхме направили заем с помощта на приятелско семейство към Държавната спестовна каса за закупуване на апартамент, така че имахме някаква надежда. Само че една година трябваше да бъдем разделени – аз и децата в провинцията, при родителите ми, а мъжът ми на старото място на работа. Лозунгите на управляващите комунисти бяха „Всичко за благото на човека, всичко в името на човека”? Оказваше се обаче , че всичко е за „техния човек”. Някои хора /от комунистическата номенклатура/ имаха по 2 – 3 апартамента, вили и коли, а други мизеруваха, в това число и ние. Партийните вождове на по-малки и по-високи нива бяха осигурили и внуците си. Тази двойственост просто ме убиваше, исках да избягам, но трябваше да търпя, за да живея с детето си, защото много го обичах и много страдах без него. Не можех повече да понасям детето ми да ни пита както когато отивахме с баща му да го видим: „Вие ще си отидете пак, нали?” Това беше като нож в сърцето ми. Първата ми рожба се отчуждаваше от мен.

Не упреквам нито една жена, продала се за някаква облага на партиен или политически вожд в името на семейството си. Така правеха почти всички. За каква свобода може да се говори в такъв случай? Всичко това до такава степен омърси душата ми, предполагам, че и тази и на другите жени, които също като мен вече бяха напълно изгубили човешкото си достойнство. В същност ние бяхме комунистически много интелигентни проститутки, защото чрез най-древната женска професия получавахме нещо, естествено не така вулгарно, защото заплащането се осъществяваше чрез облаги, приемане във ВУЗ, добра работа, апартамент... И всичко тайно, в същност явно, но прикрито под маската на партийните лозунги. Всеки ден се повтаряше едно и също, но казано по различен начин, за да звучи по-актуално. Свобода нямаше. Не, на книга имаше, но в реалността нямаше. Бяхме зависими, бедни пролетарии и интелигенти. Без одобрението на някакъв партиен или политически шеф нищо не можеше да се направи. Следяха ни, подслушваха ни, особено интелигенцията. Връзки, връзки, връзки. За всичко и навсякъде, даже за да си купиш кола или хладилник!

Интересно защо апартаментите за крайно нуждаещите се млади семейства се раздаваха от Районните комитети на БКП? В Районния комитет на БКП в квартал „Княжево” , където преди да заминем „на гурбет” бяхме подали молба за закупуване на апартамент със заем, след връщането си от чужбина ходех всяка седмица, а на края 10 дни преди самото раздаване на жилищата, влязох в „устата на лъва” и писах на пишеща машина разни комунистически материали. Заведох и баща си – активен борец против фашизма и капитализма да се моли да ни дадат апартамент като действително крайно нуждаещо се и разделено младо семейство. И той горкият, на 80 години вече, дойде. Майка ми – също. Толкова много усилия положихме, че накрая получихме мечтаната панелка в ЖК Люлин, при това не подарък, а със собствените си пари и 20 – годишен заем от БНБ. Пет години изплащах само лихвите по него. Но вече имах собствен дом. Душата ми ликуваше от щастие. Тогава бях благодарна на всички комунисти, на целия „реален социализъм”, колкото и странен да е, защото бях изпълнена с надежда да се съберем заедно всички – аз, мъжа ми и двете ни деца и да заживеем нормално.

Сега, почти 20 г. след краха на това измамно общество, всичко ми изглежда като някакъв сън, като че ли се е случило с другиго, не с мен. Аз лично не искам да си спомням и да говоря за всички неща, които съм извършила като член на тази толкова обичана от моите родители партия, на която те бяха сляпо верни. Нещата обаче в семейството ми се развиха по съвсем друг, но вътрешно очакван от мен начин.

Докато чакахме този апартамент, около една година след завръщането ни от чужбина, както вече казах, аз работих и живях с децата в провинцията, а мъжът ми остана сам в София с прекрасната си нова бяла „Лада”, с която много се гордееше и идваше при нас събота и неделя. Един ден отидох до службата му в София и веднага прозрях какво става. Млада стажантка, на 19 години, току що завършила гимназия, вече му беше станала любовница. Тя беше любовта на живота му. Нищо не можа да го спре, а аз и не направих никакво усилие да го задържа, вече си имах апартамент и исках да живея „на чисто”, макар и сама. Разведохме се само 8 месеца след като получихме и живяхме в това толкова дълго чакано семейно жилище. Децата бяха на 11 и 5 години, момчета, палави и умни. Как се справих с положението, за да ги отгледам и възпитам като единствен родител, не искам да разказвам. Но никога не насъсках децата си срещу баща им. Тримата станахме единни като юмрук, едно цяло, което продължава и до сега. Моля се за прошка и същевременно съм безкрайно благодарна за помощта от моите родители, приятели, роднини, колеги, получавана при отглеждането на децата, която помощ в същност е идвала по различни начини от Бог, но аз тогава нищо не разбирах от религиозните неща. Интуитивно тръгнах по правилния път на разкаянието и прошката. „Признат грях – половин грях”, казва народната поговорка.

17. Огромната промяна

Да, с мен се случи огромна промяна. Аз станах „черната овца” в „червеното” си семейство. Аз срещнах религията, вярата, духовните ценности, Бог. Аз се откъснах от червения призрак на Маркс, отскубнах се от рогата на комунистическия змей. Разбрах причините за появата на социализма и комунизма и техния неизбежен крах като резултат на фалшиви идеологии. Аз станах „предателка” на почти стогодишното робуване на предците ми на социалистическите и комунистическите идеи.

През сюблимната 1989 г., когато се извърши българската мирна революция за смяна на строя от социализъм към демокрация /капитализъм/, аз върнах партийния си билет. Една година по-късно, през 1990 г. уж „случайно” ме поканиха на лекции – семинар за духовни неща и аз като любопитна учителка, веднага отидох. Съседката ми в ЖК „Люлин”, където живеех разведена с двете си момчета, също учителка, един ден ме повика от прозореца на апартамента си, виждайки ме да се връщам в къщи след разходка с голямото черно куче на по-малкия ми син. „Ела, ела, ще ти кажа нещо интересно”, каза тя. „Добре, чакай само да оставя кучето”. И отидох. Беше сложила на масичката кафе, посрещна ме много любезно и усмихната до ушите – като скъпа гостенка. А аз бях с дънки и тениска, защото се връщах от разходката с кучето. И през ум не ми минаваше, че този момент ще се окаже повратен в живота ми. „Какво има, попитах изненадано”. „Искам да те поканя да отидеш на едно място, при много добро семейство, мои приятели, където ще чуеш лекции за Бог. Ти вярваш ли в Бог?” „Не, отговорих аз. Когато малкия ми син беше в болница за операция аз се молех на Бог за него инстинктивно, защото бях напълно отчаяна и търсех всякаква помощ детето ми да оживее, но нищо не знам за тези неща.” Тогава тя ми нарисува на лист хартия един кръг, в който постави точка. „Тази точка, каза тя, е първоначалната душа на всеки човек. Тя идва от Бог.” „Ама и аз ли имам такава точка?” – попитах силно изненадана. „Разбира се, че имаш” – допълни тя. Не знаех тогава, че тя поема отговорността за бъдещото ми развитие по пътя на вярата, промяната и пресътворяването ми като нов човек, защото от този момент тя ставаше моя духовна майка. Безкрайно съм благодарна на тази жена, както и на нейната духовна майка, също учителка, които внимателно и леко ме подбутваха напред, наляво и надясно по пътя на новото ми развитие, както правят майките – тюленки с новороденото тюленче.

И така, аз се озовах в скромен двустаен апартамент, но в хола имаше чужденци: бременна японка, няколко англичани, германка, бивша моя ученичка, студенти /около 20 човека/. Този ден беше денят на моята промяна, защото за първи път в живота си слушах за Твореца, създал земята и небето, хората, птиците, животните, както и за човешкото грехопадение като причина за злините в света. Но най-важното и оптимистичното беше философията за истинския свят, идеята за свят, в който хората и техният Създател Бог ще живеят заедно. Отново утопизъм, но не вяра в „светлото комунистическо бъдеще”, а в една реално съществуваща Личност – Бог. Правдоподобно и вярно звучеше всичко чуто, като ръководство за промяна на всеки човек към добро и постигане на лично съвършенство. Логиката за развитието на човешкото общество беше много убедителна: започва се от промяна на личността от невярваща във вярваща в Бог, или както се казва, установяване на връзка с Него, като първо стъпало за изграждане на едно ново мирно общество. Мир в душата и мислите на индивида, мир и единство между духа и тялото на всеки човек най-напред, които естествено ще се разширят в семейство от морални и вярващи хора, образуващи след това общества от мирни семейства. Тези общества от мирни семейства постепенно ще обхванат дадена нация, а обединеният съюз на такива нации ще осигури мира в отделни световни региони и на края в целия свят. Обединения като Европейския съюз, Съединените американски щати, ООН, УНИЦЕФ и др., потвърждават тази тенденция за обединяване и взаимодействие на икономиките на отделни държави в някакви по-големи политически, икономически, търговски и др. сдружения. Но в края на краищата по-големи, или по-малки, те се състоят от отделни хора. Именно манталитетът и отношението на всеки отделен член на по-голямото цяло към световните проблеми и към Бог определя какво ще бъде дадено сдружение и как ще се осигури изпълнението на целите му. Ако хората са добри и морални, такова ще бъде и по-голямото цяло, в което участват. Ако са лоши, невярващи, крадци, лъжци и убийци – това е сдружение,което наричаме мафия.

18. По пътя на вярата

Така, аз тръгнах по пътя на вярата, на изследването на духовните ценности, личността и същността на Твореца и продължавам да вървя по него. Не знам къде съм стигнала, но сега съм уверена и смела, защото разбрах къде хората са сгрешили, разбрах, че появата на комунистическата идеология е последица, реален и неизбежен етап от развитието на човешкото общество, една от последиците на грехопадението на първите хора. Осъзнах, че членовете и поддръжниците на марксистката комунистическа философия са най-големите жертви на комунизма, защото са най-многобройната част от пострадалите и заблудените от този фалшив, противоречащ на Бог и атеистичен строй хора. Баща ми, който както казах, също беше честен и добър човек, комунист по убеждения, умирайки, ми показа татуировката на дясната си ръка – християнски кръст, с което в същност насърчи моята „измяна” на семейната традиция. Майка ми обаче до последния си дъх ми се противопоставяше, казвайки, че няма задгробен живот. Не я разубеждавах, защото вече имаше склероза, но тя искрено страдаше, че не може да се гордее с мен пред приятелките си комунистки, но нямаше и нищо, от което да се срамува от своята променена на 360 градуса, вече вярваща в Бог дъщеря.

А може би баща ми е искал да ми каже нещо съвсем друго, за което се сещам, след като разговарях с една приятелка, чиято майка почина на 90 години и която беше „върла” комунистка и в същото време – най-искрена и предана християнка. Дъщеря й – също, техни познати и приятели – също, хем комунисти, хем християни. Много уникален факт! Дали това е само провинциален синдром, или е присъщ на цяла България? Как ще бъдеш член на БКП и на Църквата Христова едновременно?

19. Исус Христос – комунист ли е?

Няколко български поколения от миналия век, както и моят баща, са се заблуждавали, изповядвайки несъвместими философии – тази на марксизма-ленинизма /атеистична/ и тази на православното християнство, т.е. на религиозните и вярващите в Бог хора. Може би и моят баща, както и други от поколението преди 9.9.1944 г. е вярвал, че Исус /Господ/ е бил най-големият комунист, защото е казал: „Ако имаш две ризи, дай едната на другия”. Какво означава това? Съвместяване на несъвместими неща. Може ли Исус да е бил комунист и Син на Бог едновременно? Това означава Той да отрича сам Себе Си! Може ли единородният Божи Син, Месията, Спасителят, надеждата на Бог за спасението на изгубените Му деца, да се бори за комунизъм, т.е. за атеизъм? Това означава отъждествяване на Исус с неговия противник – сатана, виновникът за появата на атеизма. Това се е случило, защото много хора са чули – недочули, чели – недочели, разбрали – недоразбрали думите на Исус:

„Който има две ризи, едната дай на нямащия. И който има храна, да прави същото” /Ев. на Лука 3:11/ „Не отмъщавай и нямай злоба за синовете на народа си, но обичай ближния като себе си”. Слушали сте, че бе казано: „Обичай ближния си и мрази врага си.” Аз пък ви казвам: обичайте враговете си, благославяйте ония, които ви проклинат, добро правете на ония, които ви мразят и молете се за ония, които ви обиждат и гонят, за да бъдете синове на вашия Отец Небесен. Защото Той оставя Своето слънце да грее над лоши и добри и праща дъжд на праведни и неправедни, защото ако обикнете ония, които вас обичат, каква вам награда? Не правят ли същото и митарите? И ако поздравявате само братята си, какво особено правите? Не постъпват ли тъй и езичниците? И тъй, бъдете съвършени, както е съвършен и небесният ваш Отец.” /Ев. Матея 5:43-48/

Комунистите много ловко са перафразирали думите на Исус в своя полза. Кои са нямащите и онеправданите? Бедните, пролетариите. Значи, богатите са длъжни да им дават, а ако не го правят доброволно, може и чрез сила да се вземат „благата”. Кой е „ближният”? Естествено, че това е трудовият другар, съпартиецът комунист, а останалите хора са „врагове на отечеството и на народа”. Като такива могат да бъдат малтретирани, изпращани по лагери, умъртвявани без съд и присъда.... Българинът след 9.9.1944 г. и края на капитализма, тръгва по възможно най-сатанинския път на лъжата и притворството. На всички нива и за всичко.

20. Сатана в същност е първият атеист и комунист.

Сатана съгласно Библията е изгонен от Небесната сфера /паднал/ архангел, „старовременен змей”, опълчил се срещу думите на Бог, автор на първите неприемливи за Бог човешки качества: преди всичко егоизъм, завист, лъжа, похот...Той именно е този червен призрак на комунизма, който броди из Европа и света и който успява да заблуди голяма част от човечеството, че няма Бог, че Той е само човешка измислица. Ако хората вярват, че не съществува Бог, това означава, че не съществува и сатана, Неговият враг. По този начин сатана иска да прикрие собствените си грехове и да прехвърли вината за човешките нещастия само върху главите на хората и техния „измислен” Бог. За атеистите, а след това и за комунистите, нещата са много прости. Няма Бог, няма сатана, няма живот след смъртта, няма грях, човекът сам за себе си е Бог. В основата на атеистичните човешки философии, идеологии, действия и постъпки, в същност стои нашият червен атеистичен призрак и змей – сатана, гениално използвал умовете на Маркс, Ленин, Сталин, Димитров .... на милиони заблудени хора по света, на моите предци и на самата мен.

Всички хора притежаваме по някаква част от сатанинската егоистична природа – никога не се признаваме за виновни, винаги търсим вината у някого другиго, особено българинът. „Я не беше, брат ми беше, я тогава спеше”, казва народната поговорка.

Промяната при мен започна от тук. Аз признах пред самата себе си, че аз и семейството ми сме виновни, успях до колкото мога да се разкая, за да започна да се променям. Най-напред почувствах едно ново себеуважение като Божие дете. Тялото си вече не считах за мое собствено, с което мога да правя каквото си поискам, а като резултат от нечий замисъл и усилия, за да бъда толкова „съвършена биологична машина”. Притежавам и душа, която е безсмъртна и с която мога да се свързвам с Бог и с добрия духовен свят, защото има и лош такъв. Тогава, кое ми дава право да унищожавам с цигари, алкохол, наркотици, безразборен секс и убийства собствените си тяло и душа, както и тези на други хора? След 30 години пушене успях да се откажа завинаги от цигарите, след като чух един корейски проповедник да казва, че човек, който не може да се откаже от цигарите, е на ниво животно, защото само животните нямат воля. Така ли? Това ме жегна като огън. Не, аз не съм животно, т.е. може и да съм била, но сега напук на старата жена ще се откажа от цигарите. И успях. Заклех се в молитва, че ако пипна цигари, съгласна съм и двете ми ръце да изсъхнат. Жестока клетва. Първите три дни се обринах по кожата, изхвърляйки никотиновата отрова, но след това започна нещо прекрасно за мен: дишах свободно, не кашлях, но най-важното беше, че се гордеех: вече не съм „животно”. Щом постигнах това, значи мога и повече.

И още нещо много интересно забелязах да се случва с мен. Започнах да чувствам, че в лявата ми пета едно определено място леко се затопля и като че ли в него влиза някаква приятна енергия, като топъл въздух. Явно, че някой ми помагаше. Така успях да пречистя духа и мислите си, да си промия мозъка, както се казва. Изискваха се големи усилия от моя страна. Три дневен пост, седем дневен пост, семинари, обучение, молитви, бдения и много други неща. Най-удивителното за мен беше, че на 44 години, все още красива жена, успях да постя 13 години сексуално, не се докоснах до мъж от 1990 до 2003 г., когато бях сгодена и благословена в брак от преп. Мун със сегашния ми съпруг. Но това е сюжет за отделна книга. Важното е, че за да тръгна по този нов и труден път, аз бях положила основата още преди развода си. Бях признала пред мъжа си, макар и непонятно тогава за мен защо, че съм му изневерила, независимо с какви подбуди. „Признат грях – половин грях”, казва народът. След това разбрах, че първата стъпка по пътя на вярата е признаването на грешките. Много логично, как може човек да се поправи, ако не знае какво е сгрешил? Кой иска хората да не бъдем осъзнати и свободни личности? Разбира се, че Марксовият комунистически призрак, червеният змей, наричан дявол или сатана.

Чрез атеизма, проповядван от марксизма-ленинизма, сатана успява да заблуди голяма част от хората по света. Други пък, които твърдо отстояват вярата си в Бог, успява да убеди, че Исус също е комунист, съгласно думите и делата си. Следователно, всички комунисти са последователи на Исус! Хората от народа не са изучавали Марксизма-Ленинизма, живеели са по битовите морални и патриархални закони на предците си, така че не са могли да направят разлика между идеите на християнството за обич към ближния, прошка, благост, ненасилие и комунистическите идеи, които проповядват също вяра в братството, свободата на личността, равенството между хората, но отричат съществуването на Бог. Все още някои мои приятелки са членове на комунистическата партия, но ходят най-редовно на православна църква, спазват всички религиозни традиции и ритуали и искрено вярват в Бог! Колкото и да се мъча да им обясня, че Исус не е комунист, те са възприели тази лъжа и толкова! Но ако така мисли целият български народ? Може би за това демокрацията и промените у нас буксуват на едно място? Уж се развиваме по пътя на демокрацията, влязохме и в Европейския съюз, но нещо в мисленето ни е объркано.

21. Парижката комуна

Може би този феномен за отъждествяване на комунистите с Исус започва с лозунгите на Парижката комуна от 1871 г. В енциклопедията А – Я четем : „Парижката комуна представлява революционно правителство на работническата класа, създадено в резултат на пролетарската революция в Париж /18 март – 28 май 1871г/. Парижката комуна е преломен момент в новата история. Тя доказва, че пролетариатът е вече атакуваща класа, способна да установи своята власт и да се заеме с преустройството на обществото. Въпреки поражението, Парижката комуна дава мощен тласък на освободителната борба на френския и световния пролетариат. Нейният опит допринася за по-нататъшното развитие на марксистката теория за революцията и държавата. /Енциклопедия А до Я, издателство на Българската академия на науките, София 1971 г./

Знаем, че Парижките комунари се борят за „свобода, братство, равенство”, против буржоазния частно – собственически строй. Даже един от най-прекрасните ни поети Христо Ботев я е приветствал в стиховете си, без да влага някакво дълбоко разбиране за нейната същност. Но сега, след краха на комунистическия строй, този лозунг звучи много наивно. Маркс казва, че свободата изисква премахване на частната собственост. Добре, премахната беше в половината земното кълбо по насилствен, революционен начин, но хората станаха ли по-свободни? Не. Братството се практикуваше между комунистическите другари, останалите хора се считаха за врагове на комунистическата държава, даже на света, ако не споделят и не се борят за осъществяването на комунистическите идеали.

„Пролетарии от всички страни, обединявайте се!” е първият комунистически лозунг. Срещу кого да се обединят и с каква цел? Срещу буржоазията за премахване на частната собственост, за да бъдат свободни братята – комунисти. Най-интересно е равенството, прокламирано от Парижките комунари. Кое ни прави равни? Сега смело мога да кажа, че това не е уеднаквяването и изравняването на бедни и богати въз основа на материални неща и пари, а хората са равни най-вече в духовен аспект като деца на Бог. Но тази религиозна гледна точка не се харесва на всички, особено на атеистите. Ако се отрече съществуването на Бог като Създател и Родител на човечеството, хората ще изгубят своята централна поддържаща ос в живота си. Тогава лесно могат да бъдат манипулирани. Каквото и да притежават богатите хора, след физическата си смърт те също отиват там, където и бедните, богатството няма с нищо да им помогне само по себе си. Това не значи, че всички трябва да са бедни. Големите потоци от пари се управляват също от хора, но разликата е в мотивацията и начинът на тяхното използване – за себе си, или за хората, държавата, природата, цялото човечество, планетата, космоса и т.н. Бедните, също така, винаги ще си останат бедни, ако не искат да се трудят, да се образоват и да се развиват. Всяка промяна изисква огромни усилия, особено ако е за доброто на обществото.

Така че, примерът на Парижката комуна е заразил на времето си много човешки сърца и умове, в това число и на моите предци. Има нещо героично и патетично да се бориш за „свобода, братство и равенство”. Лошото е, че средствата, които са използвани, са били много жестоки, проляла се е много кръв, загинали са прекрасни хора, невинни хора. И най-важното, пролетариатът е започнал да смята себе си за Бог, за най-мощната сила, способна да промени света. Историята обаче показва, че свободата, братството и равенството няма да се осъществят по комунистическия начин. Тогава как?

В Библията се говори за Небесно царство на земята и Небесно царство на Небето. Простичко, това означава, че Бог трябва да живее с хората, докато те са във физическото си тяло – в тяхната душа, тук на земята, а когато се преселят в духовния свят след физическата си смърт – пак в душата им, но ако тя е чиста и достойна за това. Именно душата е безсмъртна. Подготовката се извършва тук на земята. Животът на душата или на духовното човешко тяло, които притежаваме успоредно с физическото такова с раждането си, е вечен. В Библията се говори за земни и небесни тела. /І Коринтяни 15:40/. Казва се още, че „Плътта и духът се противят един на друг” /Галантяни 5:17/ Физическото тяло се променя всеки ден, „Аз всеки ден умирам” /І Коринтяни 15:31/. Естественият му край е физическата смърт. Душата, духовното тяло обаче, продължават да живеят вечно, както е вечен и самият Създател.

„Сам притежава безсмъртие, обитавайки в непристъпна светлина, Когото никой човек не е видял, нито може да види.” /Тимотея 6:16/.

Комунистите мечтаят за живот само тук на земята, отричат задгробния живот, поради което се стремят изключително и само към материални блага и придобивки. Приемайки, че човешката същност свършва със смъртта тук на земята, те ограничават развитието на хората единствено във видимия физически свят. Нито една страна, която се е опитала да върви по комунистическия атеистичен път, не е постигнала това, което са направили хората от демократичните страни, които вярват в Бог, независимо от религията им. Навсякъде комунизмът се срива тотално. Причината е атеизмът на вярващите в този строй хора, които го подкрепят, обичат, отстояват. По някакъв начин тези хора в мислите и постъпките си са били убедени, че той е добър, че е за „благото на човека”!

„И се върне пръстта в земята, както е била, и духът се върне при Бога, Който го е дал /Еклисиаст 12:7/

Бог е Дух, Бог е безсмъртен и Неговото творение човекът – също, чрез духа си, даден му от Безсмъртният!

Атеистите и комунистите, живеещи на земята, могат да се свързват при определени условия с духовете на атеисти, преселили се вече в духовния свят и да попадат под тяхно влияние и власт. Кой ръководи този „процес” ? Естествено, че сатана – заблудителят и измамникът, „шъпотникът” на злите мисли. Отричайки Бог, живите поддръжници на идеята, че няма живот след смъртта, изграждат основа, дават повод и възможност на духовете на подобно мислещи хора от „Отвъдното”, да ги обсебват изцяло или частично. Това в същност представлява някакво „прераждане”. Вярващите в Бог и живота след смъртта хора тук, на земята, в тяло и дух, също при определени условия могат да се свързват с духовете на вярващи хора, вече намиращи се в духовния свят, където нямат физически, а само духовни тела. Борбата между тези два типа хора, свързващи се със сатана или с Бог, се води както на земята, така и в „Отвъдното”, където е толкова объркано, колкото и на земята. Това е борба между атеисти и вярващи, между сатана и Бог: както на земята, така и в духовния свят. Прекратяването й може и трябва да стане най-напред на земята, за да изчезне и в „отвъдното”.

Възникват нови изводи. Оказва се, че атеистите са опасни за себе си, за семействата си и за обществото не само тук на земята, но и в духовния свят, където ще се преселят след смъртта на тяхното остаряло и вече ненужно физическо тяло. Те живеят без да се замислят за последствията от действията и постъпките си. Но, в края на земния си път всеки човек се обръща към Бог, казвайки: „О, Боже!”. Инстинктивно, интуитивно, всеки търси помощ от Този, при Когото отива и Който ще го съди.

И още нещо. Човек е замислен и създаден да получава „духовна храна” чрез мисли, сънища, разговори, филми, масмедии и други начини от добрите си, вярващи в Бог и ръководени от Него предци, както и от други същества, намиращи се в духовния свят, които най-общо наричаме ангели . Начинът да се постигне това е много прост и обикновен – чрез молитва.

Моите родители обаче никога не са се молели, не са ходели на църква, но интересно защо все пак, макар и пълни атеисти, спазваха религиозните празници като Коледа – раждането на Божия Син, Великден – възкръсването на Исус и др. Дълбоко в душата си може би са чувствали, че не са прави да отричат съществуването на Бог?

„И нека чуем края на цялото слово: Бой се от Бога и пази заповедите Му, понеже това е всичко за човека” /Еклисиаст 12:13/

22. Вярващите – комунисти, или комунистите – вярващи?

Вярващите да станат комунисти, или комунистите да станат вярващи? Естествено, че комунистите да станат вярващи в Бог. След така наречения преход към демокрация в България, трудно могат да се различат едните от другите. Но колкото и да ходят по църкви и манастири наследниците на БКП/БСП, колкото и да се представят за вярващи и демократи, те издават себе си като атеисти по много признаци, един от които е безхаберието, не поемането на вина и отговорност за думи и постъпки. Управляващите в този преходен за България период от социализъм към капитализъм, никога за нищо не са виновни, все намират начин да се измъкнат от последствията на собствените си решения и действия. Така беше и преди прехода.

Така е било и с първите създадени от Бог и съгрешили хора. Сега, както и при първото човешко грехопадение няма разкаяние и молба за прошка. Напротив, арогантност, безкритичност, подлост и лъжа. Такова е наследеното още от древността мислене на атеистите. Те заемат държавни и политически постове, не за да служат на народа си, а за да се облагодетелстват по всякакъв начин – както преди, така и сега. Двуличие и прикритие на алчност чрез „мили” думи. Хората знаят това, но няма за кого да гласуват на избори, защото вълкът се облича в овчи кожи, но след това отново показва нрава си. Никой в България няма персонална вина, защото никой за нищо не е отговорен, не му се търси сметка, ако сгреши. На българина все някой друг му е виновен. Така ни възпитаваха в нашите атеистични семейства. И сега са малко децата, които са научени да се молят за прошка, когато са сгрешили, обикновено започват да се оправдават, че не са направили „нещото”, че друг ги е накарал, че.... А колко по-лесно е, ако детето се извини и получи прошка, но разбере в какво и защо е сгрешило!

Още нещо, много важно. И вярващите, и комунистите са грешни, защото произхождат от едни и същи грешни предци – Адам и Ева, чийто първороден грях се предава от поколение на поколение. За неговото изкореняване от душите на всички хора, независимо от цвят и националност, е необходим Божи Представител, Месия. Такъв именно е Исус Христос и преп. Мун като Негов последовател.

Безотговорността и арогантността на първите хора, които нарушават заповедта на Бог, своя Родител, продължават да съществуват и сега. Грехопадението е коренът и причината за всички злини в човешкото общество, в това число и за появата на атеизма и комунизма, Адам и Ева не молят Бог за прошка, а започват взаимно да се обвиняват и оправдават!

”Бог каза: Да не ядете от плода на дървото което е всред градината, нито да се допрете до него, за да не умрете” /Бит. 3:3/. Адам и Ева, децата на Бог, правят каквото правят, но след това не се чувстват виновни! Мъжът казва, че жената го е съблазнила, а жената казва, че змията /сатана/ я е накарал, т.е. всеки прехвърля вината на другиго – колективна безотговорност. „И човекът рече: Жената, която си ми дал за другарка, тя ми даде от дървото, та ядох. А жената рече: Змията ме подмами, та ядох.” Оказва се, че виновникът е Бог, защото е създал мъжа, жената, змията... Един атеист каза по Дарик-радио, че не е подавал заявление до Бог за раждането си. Действително е много трудно да признаем, че сме сгрешили. Така продължава и до днес. Не си даваме сметка и не знаем, като слепци сме, че това ни поведение – да обвиняваме някой друг, има дълбоки корени – чак в началото на човешката история.

Голяма част от хората в България съзнателно не са станали комунисти, за да не се омърсят от лъжите и измамите на управляващите десетилетия комунисти, затънали до гуша в престъпления пред народа си, добре прикривани под разни благоверни мотиви. „С какъвто се събереш, такъв ставаш”. Тази категория хора не са искали да заприличат на комунистическите си водачи. Разграничаваха се. В сърцата си те са „леви”, в смисъл за равенство и против експлоатацията, но не желаят да управляват заедно с комунисти и да участват в скритите им или явни престъпления. Такива индеферетни и затворени в себе си хора не се задълбочават и не търсят причините за появата и краха на комунизма. Те са добросъвестни и вярващи в доброто, в Бог, но са плахи и не издигат смело гласа си, не са борбени, за разлика от комунистите. Това са хората от „златната среда”, които дълго изчакват и умуват, докато вземат някакво решение, които са аполитични даже и сега, и които са свикнали от край време да се спасяват поединично. Може би тази народопсихология е резултат от петвековното ни турско робство, за да може българинът и семейството му да оцелеят. Те прикриват мислите и чувствата си, не желаят да се изявяват и обикновено говорят едно, а вършат друго. Пак двуличие. Други хора привидно подкрепят комунизма, членуват в партиите и организациите му, за да си нямат неприятности, но живеят по правилата на индивидуализма и вярват в Бог. Това дава възможност на нахалните, активните, дръзките, комунисти и последователи, даже престъпници, облечени в овчи кожи, да взимат властта и да управляват, преди и след прехода ни към демокрация. Те налагат закони, защищаващи и облагодетелстващи управляващите, като по този начин онеправдават съзнателно собствения си народ. Така постепенно законът за обикновения българин става „врата у полье”, защото е против интересите му и защото никой не го изпълнява, най-вече властимащите. На книга го има, но в реалността го няма. Как може да се промени бързо животът ни, след като продължаваме да робуваме на старите си навици?

Вярващите хора, Божиите хора, ще излязат напред, ще заемат ръководни позиции, сигурна съм в това. Необходимо е време и желание за промяна. Казано по-просто, Бог иска да участва в управлението на страната ни и на света. Колкото по-бързо България стане истински демократична и уредена страна като част от обединена Европа, толкова по-бързо ще се оправи света. Отговорността не е само пред българския народ, но и пред европейците и най-вече пред Бог. Необходима е осъзната и предана вяра, подплатена с дела, защото „Каква полза от вяра без дела?” /Яков 2:14/. Това е необходимо сега. Дела, противодействие, активност!

„Всеки служи на другите като отделните части на едно тяло”. /Римляни 12:4-5/.

Това е голяма, велика истина. Ако вярващите в Бог не помогнат на заблудените, кой тогава? Не можем да се отделим от тях, както не можем да си отрежем ръка, или крак – ще станем инвалиди, защото сме „едно тяло”. Духовните инвалиди – невярващите, имат нужда от хиляди опитни вярващи в Бог лекари – хирурзи, за да променят мирогледа си. Бог вярва в нас и иска да им помогнем!

Преп. Мун насърчава и подкрепя активността на съвестните и честни хора по света. Стреми се да реши този въпрос на световно ниво. По негова инициатива към ООН вече е създаден Духовен съвет – неправителствена организация, в която членуват и работят изтъкнати религиозни, културни, обществени и други дейци, взимащи активно участие в работата на организацията като контролен и спомагателен орган. Идеята е във всяка страна към парламента й да се изгради такъв духовен съвет с пълномощия да защитава правата на хората, да участва в управлението на държавата. Така хората ще бъдат защитени. Защо не направим нещо подобно и в България? Имаме прекрасни пастори, свещеници, вярващи хора. Но те за съжаление не участват активно в политиката, гласът им не се чува при решаването на въпроси от национално значение. В Република Корея например вече е създадена семейна партия, която участва в избори и защитава правата на обикновените хора.

Светът се развива към добро, независимо от допусканите грешки, което е неизбежно.

„Наистина няма праведен човек на земята, който да прави добро и да не греши.” /Еклисиаст 7:20/

23. Причини за появата на комунизма

Преминавайки от атеизъм и комунизъм към християнство, започнах да изследвам причините за появата на комунизма. На семинар в Унгария слушах лектора Лоран Девоз, французин, който представи много убедително учението на д-р Хан Сан Ли, последовател на преп. Мун, професор по марксизъм-ленинизъм от Пхенян: „Критика и противостояние на комунизма”. Тези лекции дълбоко ме потресоха. Написах ги на пишещата си машина, за да мога, четейки ги, по-дълбоко да осъзная и разбера за какво точно става въпрос. Написах няколко статии по темата, една от които представям с допълнения.

„Победа над комунизма: кога, как, защо? /Вестник „Нова култура”, бр. 2/1999 г./ /По материали на обединителното движение на преп. Мун/

Упадъкът на религиите – една от причините за появата на комунизма

Всички хора без изключение се стремят да постигнат щастие и да избягват неудачите. Как се постига щастието? Всеки от нас е щастлив тогава, когато се изпълняват желанията му.

Но у всеки човек съществува ярко изразено противоречие, което го влече в две посоки: изначална човешка душа, която го тласка към осъществяване на добри желания и зла душа, която го подтиква към зли цели.

Добро или зло е комунизмът, какви са дълбоките причини за неговото възникване, има ли някаква връзка с религиозните и общочовешките ценности, които в крайна сметка имат за цел да направят всеки човек щастлив?

Религията се занимава със света на първопричините, с духовните закони, които можем да наречем вътрешни, невидими. Науката се занимава с видимия свят, материалните неща, явления и процеси. Тези два свята, аналогично на духа и тялото на човека, не могат да съществуват без взаимовръзка един с друг. Така че, животът в невидимия духовен свят, където отива нашият дух след смъртта на тялото, е неразривно свързан с живота на земята. Религията в своя стремеж към вечен живот намалява и обезценява понякога ценността на обкръжаващата ни действителност, отхвърляйки радостта на тялото заради духовното блаженство. Човек обаче никога не може напълно да се отдели от обкръжаващата го реалност, както и не може да игнорира физическите си желания за храна, сън и секс, защото те са заложени от Твореца в природата му. Това откъсване на религията от реално съществуващия свят на явленията води до упадък на религиите, което от своя страна е предпоставка за възникването на комунистическата идеология, отричаща напълно Първопричината за съществуването на хората, за техния произход – Създателят, Бог.

Религията и науката си противоречат.

Друга причина за упадъка на религиите, а от там и за възникването на комунистическата идеология, е липсата на научен подход в разбирането за действителността. Религиозните доктрини са лишени от научни обяснения. Поради това, изводите и заключенията, които дават религията и науката, си противоречат. Истинската вяра е невъзможна без знание и разбиране на духовната реалност, на живота след смъртта, чрез научно познание. Религията не може да обясни много явления и процеси, за да поддържа нашата вяра, поради което не може да изпълни напълно целта на своето съществуване. Даже вътрешните духовни истини изискват обяснения, основани на логически доказателства.

Невежеството на човека.

В последно време, науката все повече открива факти в подкрепа на нашия Божествен произход. Религията и науката са длъжни да преодолеят двете страни на невежеството на човека:

1. Невежество за невидимия вътрешен свят на причините и същността на произхода ни, което е направляващото начало.

2. Невежество за видимия или външен свят на явленията, които в по-голяма степен се разглеждат от науката.

В крайна сметка, науката и религията търсят и обясняват двата аспекта на една и съща истина, но се проявяват в духовен и материален план /религия и наука/. Пътят на религията и пътят на науката трябва да се обединят. Това се наблюдава все по-ясно. До сега науката не се е занимавала с изследвания на вътрешния причинен свят, а само със следствения свят на физическите процеси и явления. Днес обаче тя признава, че не може да достигне до пълно обяснение на материалния свят без изясняване на Първопричината, на духовния свят и Бог чрез познания за вътрешните истини, които са приоритет на религията.

Нека си зададем въпроса: има ли поне един учен и философ, който да е сложил край на човешкото страдание? Има ли също така поне един светец, който да ни е показал пътя на живота, давайки изчерпателен отговор на всички въпроси за човешкото съществуване и за Вселената? Напротив, ученията им пораждат въпроси, които чакат разрешение.

Упадъкът на християнството също е причина за появата на марксизма.

Така че, процесът и упадъкът на християнството, което се развива повече от 2000 години, поражда появата на марксисткото учение и на комунистическата идеология. За това, за да се разберат причините за възникването на комунизма, трябва да се спрем на проблемите, довели до упадъка на християнството.

Какво се е случило с духа на християнството, което някога е излъчвало толкова ярка светлина на живот, че даже римляните, които са измъчвали първите християни, са прекланяли глава пред разпятието на Исус? Средновековното християнско общество погребва живото християнство. Даже факелът на реформацията не е успял да разсее настъпващата тъмнина. Когато в християнска Европа идва капитализмът, интересуващ се само от лесна печалба, когато гладните маси крещят от болки в стомаха, тогава обещанието за спасение идва не от Небето, а от Земята.

НЕГОВОТО ИМЕ Е КОМУНИЗЪМ

Християнството, проповядващо Божията любов, постепенно се превръща в мъртва фраза, провъзгласяваща празни призиви. Тогава напълно законно се разпалва пламъкът на протест срещу безжалостния Бог, допуснал подобни страдания. Даже Неговото съществуване започва за изглежда абсурдно, нереално. В такава обстановка се появява марксизмът. Той се заражда в лоното на западналото и противоречиво западноевропейско християнско общество, което се оказва благодатната почва, на която може да разцъфти комунизмът.

По същия начин Християнството не успява да върви в крак с развитието и достиженията на реално съществуващия през 20 век социализъм и строящ се комунизъм в редица страни, с тенденция за световното му господство. То не успява да даде на света нова истина, която да удържи превес над новопоявилата се комунистическата идеология. Християнството става безсилно да направи каквото и да било и става само свидетел на появата и разрастването на комунизма, разпространил се по целия свят.

Има и друг много смущаващ факт. Съгласно своята религиозна философия, християните смятат всички хора за братя, произхождащи от един и същ Родител. На практика обаче много от тях не могат даже да седят на една и съща маса с хора, имащи друг цвят на кожата, хора от други раси и националности, от други религии. Тази религиозна и хуманна нетърпимост към „ближния” е пагубна за човешкото развитие. Исус казва: „Обичай ближния си”. В І послание на Йоан се казва: „Възлюбени, да се обичаме един друг, защото любовта е от Бога и всеки любещ е роден от Бога и знае Бога. Който не люби, той не е познал Бога, защото Бог е любов. Бог никога никой не е видял. Ако ние обичаме един другиго, то Бог пребивава у нас и Неговата съвършена любов е у нас.” /І посл.на Йона 4:7-8/. Но, след като не спазва и не реализира в живота насоките на своя създател и учител Исус и наставленията от свещената книга Библията, християнството се ограничава до формално съблюдаване на различни ритуали и започва да прилича на „боядисани гробници” :

„Горко вам, книжници и фарисеи, лицемери, задето се оприличавате на варосани гробници, които отвън се виждат хубави, а вътре са пълни с мъртвешки кости и с всяка нечистота; тъй и вие отвън се показвате на човеците праведни, а извътре сте пълни с лицемерие и беззаконие”. /Евангелие от Матея 23:27-28/

Необходимост от нова истина

Стремежът на съвременните хора към истина не може да се задоволи напълно само чрез притчи и символи, с които изобилства Библията. Сега е необходимо по-високо изразяване на истината за духовния свят и за Бог, на по-високо ниво, съобразно изискванията на съвременния интелектуално развит човек. Под духовен свят трябва да разбираме невидимият за живите хора свят, в който отива духа на всеки от нас след физическата му смърт. Този способ може да се нарече „нова истина”. Тя трябва да обедини религията и науката като едно цяло, за да помогне на човека напълно да преодолее външното си невежество /чрез науката/ и вътрешното си невежество /чрез религията/.

Комунистическата идеология ще приключи своето съществуване едва тогава, когато хората разберат и осмислят скритите причини за нейното появяване, а те са главно две:

- упадък на религиите и

- липса на връзка между религия и наука.

Хората са завладени от комунистическата идеология, свикнали са с нея и се чувстват добре и удобно в своя атеистичен свят, живеейки в безбожие и аморалност. Те даже са готови с цената на живота си да я защищават. Самите комунисти са най-големите жертви на своята комунистическа идеология, защото отивайки в духовния свят след смъртта си, се оказват напълно неподготвени за една реалност, която ще бъде техния истински и вечен живот, ще страдат и ще се измъчват за своя атеизъм и всичко, породено от него, но....

В същност комунизмът е толкова успешен, защото изповядва особен вид религия, говорейки също за вяра, надежда, любов. Вяра, само че не в Бог, а в комунистическата идеология като абсолютната истина. Надежда – в светлото комунистическо бъдеще. Любов – между другарите от комунистическите партии.”

24. Марксисткото виждане за света – САТАНИСКАТА РЕЛИГИЯ.

Сатана е олицетворение на злото, реално съществуваща духовна сила извън времето и пространството, противопоставила се на Бог. Главната цел на сатана е атеизмът, отричане съществуването на Бог, като по този начин той цели и успява да прикрива себе си и своето реално съществуване в духовния и физическия свят. Това се осъществява чрез хората, които не вярват в Бог, отричат, че Той съществува, чрез което стават подвластни на Неговия дългогодишен враг – сатана. По този начин хората изпълняват волята му, без даже да подозират колко много вредят на себе си, на поколенията си, на страната си и на целия свят. По-простичко казано, сатана владее духовната същност на атеистите, които както всички останали хора имат духовно и физическо тяло. Тялото си познаваме много добре, но се объркваме когато трябва да изразим душата си, не знаем какво точно е това душа и духовно тяло. Едно и също ли са, по какво се различават, как действат. Много науки като психология, философия, медицина се занимават с тези въпроси, но отговорът е най-ясен в религията. Така че, сатана като духовно същество може да се свързва чрез мисли, сънища, идеи, желания и др. начини с нашия мозък и психика, ако използваме научни термини. Това е духовният аспект на тази връзка. Следват действия и постъпки от наша страна като реализация на внушенията, получени по някакъв начин от сатана и подвластните му, които обикновено наричаме лоши и зли хора. . Защо са лоши и зли? Защото противоречат на първоначалната човешка природа, идваща от Бог, от Създателя. Има ли начин да се съпротивляваме, да дадем категоричен отпор на посегателствата на сатана? Бог е промислил как да стане това, влагайки във всеки човек животворното Си дихание. То съществува като частица от първоначалната чиста и още несъгрешила човешка душа, за съжаление успоредно с грешната такава. Двете се борят една с друга, за това сме толкова объркани. Но въпреки това всеки човек знае и чувства кога постъпва правилно и кога не. Бог ни подсказва и ръководи чрез съвестта ни.

Така че, сатана подготвя почвата за появата на сатанинската комунистическа идеология бавно и постепенно, в продължение на стотици години. Отслабването на религията и появата на атеизма и материализма и всякакъв друг вид хуманистични и други заблудителни учения, които звучат правдоподобно, способстват появата на марксизма и комунизма.

25. Появата на марксизма – по волята на сатана

Върху Маркс, създателят на идеологията на комунизма, оказват влияние няколко фактора: семейната му среда, грешките в младостта му и натрапчивата мисъл, че Бог няма да прости младежките му прегрешения. Пред алтернативата да страда от Божието наказание, Маркс, който е надарен с гениален ум, „подкукуросван” от Сатана, решава да премахне вярата в Бог, така че да няма кой да съди него и хората за греховете им. Това Маркс нарича „освободено човешко съзнание”. Маркс създава и своя теория за отчуждението, а именно, че истинският човек е човекът без Бог. Това е позитивен атеизъм. Няма защо да се отрича Бог, защото Той изобщо не съществува. Маркс не е могъл да разбере смисъла на религията, на разкаянието и на прошката. Марксизмът възвеличава Луцифер и Прометей. Той взема от Фойербах атеизма и хуманизма. Маркс търси изход от отчуждението в реалността чрез политиката. Той казва, че най-напред трябва да се премахне частната собственост, а след това Бог, след което човекът ще бъде „свободен”.

Маркс: Човекът има 2 вериги: Бог и частната собственост.

За премахване на отчуждението е необходима политическа и социална РЕВОЛЮЦИЯ.

Преп.Мун: „Коренът на комунизма е унищожението на духа, на Бог”.

Без Истинският си родител – Създателя си, Който най-добре познава нашите дух и тяло, ние се чувстваме нещастни и объркани.

26. Работникът е истинският човек според Маркс

Друг фатален извод, който прави Маркс е този, че същността на човека се определя от неговия труд, от професионалната му дейност. По време на строителството на социализма у нас кои бяха най-уважаваните хора? Героите на труда, удостоявани със специални ордени за „трудовия си героизъм”. Интелигенцията и интелектуалците бяха на второ място, даже на опашката на социалната стълба. Заплащането на работническата комунистическа класа, на „истинските” хора беше в пъти по-високо от това на учителите например. За съжаление тази тенденция продължава и до сега, когато сме в дълъг, дълъг преход от социализъм към демокрация.

Според Маркс човекът е овладян от егоистични икономически интереси. Той е само едно животно, произхождащо от маймуната и развило се като човек благодарение на труда. Маркс в същност не е разбирал гледната точка на религията, а именно, че човекът е Божие дете, създаден е от Него с някаква уникална цел, както и това, че отчуждението между Бога и човека, което реално съществува, е резултат от грехопадението на първите хора. За да разберем причините за появата на атеизма и комунизма, за отчуждението на хората от Бог, за вътрешната борба между духа и тялото на всеки човек, за аморалността, войните, отчаянието на хората и т.н. – все лоши и зли неща, трябва да разгледаме въпроса за грехопадението в светлината на учението на преп. Мун. Подчертавам, че тази гледна точка е ключовият момент както за човешкото страдание, така за терзанията и мъката, която сме причинили и продължаваме да причиняваме на Бог.

27. Грехопадението на първите хора

След грехопадението, за което се говори в Библията и други свещени писания, човек вече не е такъв, какъвто е замислен да бъде първоначално от Бог. Коренът на греха в същност е прелюбодейство между Луцифер /Сатана/ и Ева, а след това между Адам и Ева. Плодът, който тя е „изяла” е символ. Във всеки нормален плод има семе. Ако някой изяде някакъв реален плод, той и семето му стават част от неговия организъм, от кръвта му. Ева извършва духовно грехопадение, изяждайки „духовен” плод, който става част от „духовната” й „кръв” и така започва да се предава на поколенията. Вече уточнихме, че под духовно разбираме всичко, което не е материално у човека, което не може „да се пипне”: мисли, желания, чувства, психика и др. В Библията човешкото грехопадение е закодирано със символи и доста трудно се разбира, необходимо е правилно тълкувание – както Бог тълкува и използва притчите в нея.

При сексуалния акт на човека се обменят физически и духовни елементи: сперматозоиди и яйцеклетки; чувства, любов, преданост, всеотдайност, Следствие на тяхното взаимодействие и сливане, обединение, /на физическите и на духовните елементи/, се осъществява размножаването на хората, създава се нов човек, ново поколение. Ева в същност се е подчинила на духовния порив на едно мъжко същество в Едемската градина. Това същество е било определено от Бог да се грижи за нея и Адам. Нарича се Луцифер, техният учител и наставник, който е бил само духовно същество, не е притежавал тяло както хората, следователно е имало обмен само на духовни, а не на духовни и физически елементи, както е при съществата, притежаващи тяло. Даже по-нисшата от човека категория – животните, имат много сложна „психическа” дейност преди оплождането, която най-общо се нарича любов. Луцифер е бил един от тримата арахангели, /Михаил, Гавраил и Луцифер/, сътворени от Бог заедно с ангелския свят преди Адам и Ева. Луцифер е отговарял за интелектуалната мощ на Вселената. Луцифер означава светлина, а именно знанието е светлината, необходима на хората. Той е имал и задача да обучава Божиите деца, свързвайки се с тяхната духовна същност. Хората не са замислени и сътворени като завършени личности, а като деца, които трябва да растат и да се развиват както духовно, така и физически. Те са притежавали потенциал за огромна интелектуална, духовна и физическа мощ, за да станат съгласно Божиите благословии владетели на всичко, което Той е сътворил, Негови наследници.

„И Бог каза: Да направим човека по нашия образ, по наше подобие; и нека владеят над морските риби, над небесните птици, над добитъка, над цялата земя и над всеки гад, що пълзи по земята. /Битие 1:26/ „И Бог ги благослови. И рече им Бог: Плодете се и се размножавайте, напълнете земята и обладайте я и владейте над морските риби, над въздушните птици и над всяко живо същество, що се движи по земята.....И, ето, беше твърде добро. И стана вечер, и стана утро, ден шести.” /Бит. 1:28-31/

Сътворението на природата, както и на хората е процес, символично показан в Библията като отрязъци от време. Казано е още, че един библейски ден се равнява на хиляда години. Учените все повече навлизат в непонятните на пръв поглед притчи и обяснения в Свещената Книга и доказват по научен път съществуването на Бог и сътворението на света по Негов план и от Него.

В Библията е казано всичко, но със символи и притчи. Какви са били тези дървета в центъра на Едемската градина, или земният рай, в който е трябвало да порастат сътворените вече Божии деца? Имало е много дървета, но Бог дава заповед на децата си да не ядат от Дървото на познанието на доброто и злото, изразявайки по този начин бащината Си загриженост за тях и предпазвайки ги от евентуално зло, което би ги застрашило. Какво ли е било това зло?

Ева е изяла някакъв плод заедно със семето му, откъснато именно от забраненото дърво на познанието на доброто и злото. Но дали това е бил буквален плод, или някакъв символ и тогава на какво? Явно, че плодът е символ. Ева е имала доверие на Луцифер, защото нейният Баща го е натоварил със задачата да ги възпитава и наглежда, но той пръв е нарушил определената му позиция, осъществявайки непредвидена и непозволена от Бог сексуална връзка с дъщеря Му, естествено, че само духовно. Веднага след това той се превръща от светъл архангел в сатана – противник. Негов символ е станала змията, защото тя има раздвоен език – говори двулично и подло. Също като нея, Луцифер е казал на Ева двусмислени и полуверни неща, с което й дава нова гледна точка, различна от тази на Бог. Самата дума сатана е от гръцки произход и означава противник.

„И Господ Бог заповяда на човека, казвайки: От всяко дърво в градината свободно да ядеш; но от Дървото за познаване на доброто и злото, да не ядеш от него; защото в деня, когато ядеш от него, непременно ще умреш.” /Битие 2:16-17/.

Луцифер обаче казва съвсем друго на „тинейджерката” Ева:

„А змията беше НАЙ-ХИТРА от всички полски зверове, които Господ Бог беше направил. И тя рече на жената: Истина ли каза Бог да не ядете от какво да било дърво в градината? Жената рече на змията: От плода на градинските дървета можем да ядем; но от плода на дървото, което е всред градината, Бог каза: Да не ядете от него, нито да се допрете до него, за да не умрете. А змията рече на жената: Никак няма да умрете. Но знае Бог, че в деня, когато ядете от него, ще ви се отворят очите и ще бъдете като Бог да познавате доброто и злото. И като видя жената, че дървото беше добро за храна и че беше приятно на очите, дърво ЖЕЛАТЕЛНО, за да дава ЗНАНИЕ, взе от плода му, та яде, даде и на мъжа си да яде с нея, та и той яде. Тогава се отвориха очите и на двамата и те познаха, че бяха ГОЛИ И съшиха смокинови листя, та си направиха препаски.” /Битие 3:1-7/

Много интересна притча, изпълнена със символи. Става въпрос за някакво познание, което хората ще получат, ако нарушат забраната на баща си – Бог, при това ще станат като Него, ще знаят вече кое е добро и кое е зло. Явно, че до тогава те са били невинни деца. Бог е знаел кое е добро и кое зло, защото преди да започне да твори, е имал конкретен план. Защо Бог е трябвало да започне да твори и да създаде накрая Себеподобни същества? Мотивът за сътворяването на природата и хората е споделяне на радост и щастие с достойни за това, приличащи на Него същества. Такива могат да бъдат само собствените деца. Той е искал и е изпитвал нужда от споделена любов и радост. Така че това, което е съгласно Неговата воля, е добро, а което не е – зло. Той е имал и продължава да има Сърце на обичащ Родител. На недорасли и недоразвити, още глупавички деца може ли да се доверят всички тайни на Вселената и голямата отговорност за господство над нея? За това Той най-простичко ги предупреждава даже да не се докосват до „забранения плод” на забраненото за пипане дърво.

Змията, т.е. Луцифер обаче, подбужда Ева да направи нещо, което е „желателно”, приятно за нея, но все още забранено. Какво ли е това действие толкова примамливо, че децата на Бог нарушават заповедта на Баща си? Отговорът се крие в следващата глава на Библията.

„И Адам ПОЗНА жена си Ева; и тя ЗАЧНА и роди Каина. /Битие 4:1/.

Явно, че древните хора не са използвали думата „секс” за интимните си отношения, а са използвали глаголът „позна”, защото, за да опознаеш една жена или мъж истински, е необходим сексуален акт, при който се обменят духовни и физически елементи. Значи, това примамливо и желано от Ева, т.е. заложено в природата й нещо, е любов. Тя е трябвало да има достатъчно развити духовни сетива и съзрели полови органи, за да стане майка на бъдещето човечество, а Адам – бащата, при това духовно и физически. Бог не е предвиждал да се получи любовен триъгълник извън Него, за това с бащина загриженост е предупредил Адам и Ева да внимават, давайки им заповед даже да не се докосват до това желателно „дърво” на любовта, на секса на съвременен език, докато Той не им разреши. Всеки родител предупреждава децата си да не пипат огън, защото ще се изгорят, макар че те не знаят какво точно е огън. Ако нарушат заповедта, децата сто процента ще се изгорят. Това се случва и с Адам Ева. Те пренебрегват заповедта на обичащия ги Родител Бог и се докосват до забраненото дърво, ядат от плода му, поемат и семето му, което става част от тялото и кръвта им – духовно и физически.

В същност Луцифер подмамва и заблуждава неопитната тинейджерка Ева, извършва духовен секс с нея, а тя прави същото с Адам, но на физическо ниво.

Като резултат, човешката история тръгва по пътя на егоцентризма, егоизма и неподчинението, на злото. Ева извършва духовен любовен акт с наставника си Луцифер, което навярно е било силно чувствено усещане, може би някакво огнено дихание я е галило навсякъде по младото сочно тяло. След това обаче тя е изпаднала в ужас, разбирайки, че е направила нещо много лошо, че се е съвокупила не с определения за нея Адам, а с животно, с много по-долно същество, което й е говорило подмамливо, давайки й нова гледна точка, различна от тази на Бог. Сатана: „Няма да умрете!”, а Бог: „Непременно ще умрете”. За какъв вид смърт става въпрос? Бог е сътворил хората с духовна и физическа същност, така че е имал пред вид духовна, а не физическа смърт. След грехопадението Адам и Ева продължават да живеят физически още дълги години, но духовната им връзка с Бог – техният Създател, Който е само духовно същество, е прекъсната. Хората са изгонени от Рая, където децата Адам и Ева свободно са общували с Баща си и с други духовни същества, доставяйки радост и изпитвайки радост. В новата ситуация след грехопадението това вече е невъзможно, защото те изпадат в духовна смърт, изгубвайки духовните си сетива: духовен слух, духовно зрение, духовен допир, духовно обоняние и духовен вкус. Остават им само физическите, но те са много по-слаби. По този начин съгрешилите хора и всичките им потомци вече не могат да бъдат естествено свързани със Създателя си Бог. Физическите сетива: слух, зрение, допир, обоняние и вкус са крайно недостатъчни за осъществяване мащабния замисъл на Бог за управление /господство/ над физическия и духовния свят. Хората вече притежаваме закърнели, слабо развити духовни и физически сетива, даже в по-малка степен от тези на животните, които не са създадени Богоподобни, а като по-нисша категория с цел да служат за храна и радост на младите богове Адам, Ева и потомците им.

Луцифер много хитро успява да заблуди и излъже Ева. Изгубвайки силно развитите си пет духовни сетива, хората се превръщат в осакатени същества. Това означава чудовищно изменение на човешката природа и същност. Хората стават полу-хора, духовни инвалиди. Половин човек в същност не е човек.

Змията, както се казва в Библията, е била най-хитрият полски звяр. Ева е щяла да стане много по-умна и хитра в добрия смисъл на думата от нея, след като порасне и се развие духовно и физически. Като подрастваща, тя се е поддала на лъжите на Луцифер и без много да му мисли, прави това, което той е поискал от нея. Веднага след изяждането на символичния плод, Ева е опорочена. В същност няма никакво физическо действие, защото сатана е само духовно същество. Но с духовните си сетива Ева възприема неговите мисли, чувства и мотивация, които представляват семето на забранения плод. Основата за падението на Луцифер е неговият егоцентризъм и егоизъм, опълчването му срещу Бог. Ева поема „сатанинското семе”, изяждайки забранения „плод” на егоизма и завистта – чувства, които са подтикнали Луцифер към неправомерно и непредвидено в плана на Бог действие – секс по духовен път. В същност Луцифер изобщо не е изпитвал добри чувства към Ева, не я е обичал, тя му е послужила като средство за постигане на много по-жестока и крайна цел. Той е искал чрез нея и Адам да завладее и притежава чуждото, това, което по право се полага на Създателя. Той лъже неопитната и непослушна Ева с далечната цел да измести Бог от Неговия престол и да стане господар на всичко сътворено. Това може да се осъществи чрез унищожаване на Божия син Адам, наследникът на Божия престол. А най-лесният начин е чрез опорочаването на Ева, последното и най-свършено Божие творение. Тя не е от пръст както Адам, а е създадена от неговото ребро. Така че, Ева става инструментът, начинът за осъществяване пъкления план на Луцифер за отстраняване на Бог от „престола” Му.

По духовен път Ева наследява от Луцифер, който се превръща в дявол и сатана освен егоизма и лъжата, също така неподчинението, самолюбието, алчността да притежава чуждото... всички налични човешки пороци. В нея, а след това и у Адам започва вътрешна борба: „Какво направихме, защо не се въздържахме, защо не се подчинихме, ами сега какво ще стане, какво да правим?” Но никой не може да има двама господари.

В Библията се казва, че „...той беше от край човекоубиец и не устоя в истината; защото в него няма истина. Когато изговаря лъжа, от своите си говори, защото е лъжец и на лъжата баща.” /Евангелие от Йоана 8:44/.

Сатана е духовният убиец на първите хора, защото те умират духовно за любовта на Бог. А без тази най-прекрасна и всеобхващаща родителска любов няма истинско щастие. Даже ние, грешните родители, наследници на съгрешилите наши първи предци, обичаме най-много от всичко на света децата си и сме готови на всякакви жертви за тях. А колко повече Бог ни обича, за да може да ни прости и да желае да ни върне отново при Себе Си, макар че сме Му нанесли такава голяма обида?

Атеистите и комунистите стигат до там – да отричат даже съществуването на Бог, Го с маймуна, природа и не знам още какво!

И въпреки това Той обича всички! В това число и атеистите, и комунистите, и престъпниците, и добрите, и лошите. Но от едни страда, а от други се радва. Всеки човек има свободна воля, дадена му от Твореца да избере какво ще Му причинява. Съгласно това, което прави и колкото прави, такова и толкова ще получи. Бог е честен и справедлив. Прошката Му е нещо велико, но не се постига лесно.

След грехопадението Бог започва да страда. От Сърце на надежда, Неговото Сърце се превръща в Сърце на болка, мъка и страдание. Принуден е да изгони недостойните Си деца от Рая – мястото, където е имало всичко необходимо за тях. Той не е желаел скъсването на тази кръвна родствена връзка. Грехопадението не е било запланувано от Бог, напротив, то Му причинява неимоверна болка и обида. Моделът, създаден в Неговите мисли, желания и намерения, се проваля.

Адам и Ева извършват и нещо по-просто и лесно за тях: физически полов акт, т.е. физическо грехопадение. Това се случва, след като Ева вече е познала грешната, непредвидената, недопустимата любов с Луцифер. Изплашена до смърт, тя допуска още една фатална грешка – не се обръща към Баща си, не споделя с Него случилото се между нея и Архангел Луцифер. Навярно по-лесно й е било да се обърне към Адам, но той, запленен от животните и природата, нищо не разбиращ и не подозиращ за любовните неща, юноша, девствен, също наивно се подава на любовния порив на Ева, която все пак е била определена да му стане жена. Така и Адам е опорочен, защото, както казахме, чрез половия акт се предава всичко: духовни и физически елементи. Подбудите и мотивацията на Архангела за духовен полов акт с Ева, стават част от Ева и се предават на Адам. Но вторият, физическият сексуален акт е по-малко грешен, имайки пред вид, че размножаването на хората е предвидено от Твореца да става именно чрез тяхното духовно и физическо сливане чрез сексуален акт, но изпълнен с много любов и най-вече с Неговото позволение и участие. На всяка сватба младоженците са тъжни, ако родителите им не присъстват по някаква причина. Те страдат. Така е страдал и Бог. Много лековерно децата Му сменят кръвната си линия и Го елиминират от живота си.

Веднага възниква въпросът: защо Бог не се е намесил, защо е позволил всичко това? Той е създал децата Си със свободна воля, за да могат да творят и заедно с Него да доусъвършенстват всичко сътворено. Може ли зависим и подвластен на егоизма човек, който няма свободата да мисли и да твори, да се квалифицира за господар на океаните и моретата, планините, Космоса и Вселената заедно със Създателя си? За да бъдеш свободен, трябва да имаш правото на избор. В противен случай си добре програмирана биологическа машина. За това Бог дава правото на избор на децата си – да ядат от плода на дървото на познанието на доброто и злото, или както простичко може да се нарече „Дървото на секса”, или не. Естествено, че се е надявал децата Му да Го послушат. Той обаче е предвидил, че нещо в плана Му може да не се осъществи както е замислил и за това предупреждава Адам и Ева да внимават, да се пазят, което също е израз на родителската Му любов.

Егоизмът и завистта на Луцифер, се пораждат при сравняването на любовта, която Бог е проявявал към Адам и Ева като към Свои деца и тази, която самият Луцифер е получавал преди те да се появят. Любовта на Бог към него е била същата, както и преди създаването им, но преди това той се е чувствал като Божи син. Макар и да е знаел, че Адам е определен да бъде Наследникът на Твореца и господар на творението, Луцифер е искал да си върне „изгубената” според него любов, унищожавайки Адам чрез опорочаването на Ева. От този момент нататък любовта променя вида си – става егоистична, защото мотивът на Луцифер е бил егоистичен: „Защо Адам, а не аз?” Да помислим каква е любовта в нашата епоха, след хилядите години, делящи ни от грехопадението? Егоистична. Само Бог продължава да обича всеотдайно, бащински.

Като резултат от грехопадението Бог изгонва хората от Едемската градина. Жестока болка и мъка, обида, е изпитвал Той с нараненото Си бащино Сърце. Той е Творецът на всичко видимо и невидимо, на духовните и физически закони, съгласно които съществуват физическият и духовният свят, цялата Вселена. Той не може да наруши собствените Си Принципи и да приеме лъжата, та макар и на собствените Си деца. Но Той може да прости, ако те пожелаят, ако се разкаят за грешката си и поискат прошка. Адам и Ева са сътворени със собствена свободна воля и могат да поемат отговорността от постъпката си, като най-напред се обърнат към Баща си с молба за прошка. Но вместо това, както пише в Библията, те започват да се обвиняват взаимно и да прехвърлят отговорността за стореното един на друг. Така продължаваме да правим и ние, грешните хора и до сега.

„Но Господ Бог повика човека и рече му: Где си? А той рече: чух гласа Ти в градината и уплаших се, защото съм гол; и се скрих. А Бог му рече: кой ти каза, че си гол? Да не би да си ял от дървото, от което ти заповядах да не ядеш? И човекът рече: жената, която си ми дал за другарка, тя ми даде от дървото, та ядох. И Господ рече на жената: що е това, което си сторила? А жената рече: змията ме подмами, та ядох. Тогава рече Господ Бог на змията: понеже си сторила това, проклета да си измежду всеки вид добитък и измежду всички полски зверове; по корема си ще се влачиш, и пръст ще ядеш през всички дни на живота си.” /Бит. 3:10-16/

Хората, макар и с болка, Бог също наказва.

„На жената рече: ще ти преумножа скръбта в бременността; със скръб ще раждаш чада; и на мъжа ти ще бъде подчинено всяко твое желание, и той ще те владее. А на човека рече: Понеже си послушал гласа на жена си и си ял от дървото, за което ти заповядах, като казах: Да не ядеш от него, то проклета да бъде земята поради тебе; със скръб ще се прехранваш от нея през всичките дни на живота си. Тръне и бодили ще ти ражда; и ти ще ядеш полската трева. С пот на лицето си ще ядеш хляб докато се върнеш в земята, защото от нея си взет. Понеже си пръст и в пръстта ще се върнеш. /Битие 3:16-19/

Сватбата на Адам и Ева е била дългоочакван и предвиден от Бог момент, който Творецът е чакал с надежда и упование за всеобщо щастие. Но... разочарован и обиден, Той остава самотен и огорчен. Какво да прави? Естествено, че ще започне борба с врага Си, който Му е отнел децата. Но за да ги върне отново в лоното на Своята любов, те трябва да се борят заедно с Него, да установят по собствена воля прекъснатата от самите тях връзка с Него. Трябва да са вярващи и изпълняващи Неговата воля, колкото и трудно да е това. Бог не може автоматически като магьосник с махване на пръчицата да поправи последиците от грехопадението. Необходимо е взаимодействие с хората, наследниците на сгрешилите Адам и Ева. Необходими са съвместни усилия и време. Бог естествено ще бъде водещият, ако хората се разкаят и Го помолят да им помага. Съгласно свободната си воля те трябва силно да желаят отново да станат Негови деца. Този процес в човешката история се нарича пресътворяване. Бог не създава нови хора, а иска де превъзпита и върне любовта на децата Си, макар и съгрешили. Начинът за това не е прост: молитва и непоколебима вяра в Него, търпение и страдание.

От момента на грехопадението на първите хора Бог започва изпълнението на Своя нов план за възстановяване и спасение на хората, в който най-съществена роля играе религията. Ре – нещо отново; лига – връзка, т.е. религията е възстановяване на връзката с Бог.

В такава епоха – на коренна промяна и връщане към потомствените ни корени от Бог живеем сега, една изключително интересна, динамична и наситена с промени към добро епоха, независимо, че има множество локални войни, глад, мизерия. Светът е разделен на две – на вярващи и невярващи хора. За съжаление всекидневно слушаме и гледаме само за делата на последните /атеистите/, а тук-там се чува нещо и за успехите на религиозните, свързани с Бог хора.

Какво прави обаче сатана? Съвсем не се отказва от намеренията си, напротив, намира всевъзможни начини за тяхното осъществяване. Едни от тях са атеистичните и комунистически философии и теории, които довеждат до тотално объркване на много хора по света. Борбата между Бог и сатана се води на различни нива, но винаги е за земя, власт, хора...чрез философии, идеологии и всякакви учения, замъгляващи допълнително и без това помрачения човешки мозък. Най-страшната последица от грехопадението е смяната на кръвната линия на хората. Вече не сме деца на Бог, а на сатана, на дявола.

„Богът на тоя свят е заслепил невярващите” /ІІ Коринтяни 4:4/ „На име си жив, но си мъртъв” /Откр. 3:1/. „Господ е духът. Където е Духът Господен, там има свобода” /Галантяни 2:16/.

Да, вече сме мъртви за любовта на Създателя си. За това сме объркани, самотни и нещастни. Хората се борят за свобода, но не знаят истинския смисъл на тази дума. Душата им все още е завладяна от сатана, „който се преправя на светъл ангел”. /ІІ Коринтяни 9:6/ Как става това? По много начини и форми, измислени от сатана, както и чрез привидно правдоподобните думи за равенство, братство, свобода и т.н. в атеистичните учения, едно от които е комунизмът. Без Бог никой човек не може да бъде свободен, радостен и спокоен, все нещо ще му липсва, макар и притежаващ богатство, власт и сила. Чувстваме се объркани и нещастни, защото като деца на Адам и Ева сме наследили кръвната линия на фалшивия родител, на Сатана. Родените от Адам и Ева деца вече не са подобни на Бог, а на сатана, защото са лъжци, крадци, измамници, изпълнени с похот,....убийци. Първото братоубийство става в тяхното семейство. Каин убива брат си Авел!

„Вие сте от баща дявола”, казва Исус. /Евангелие от Йоана 8:44/.

Хората действително заприличват на животни, след като са послушали и са се подчинили на сатана. Те вече не са Богоподобни. Но нима Бог ще бъде истински баща, ако ги изостави сами? Не! Той започва жестока борба със своя противник, за да ги върне в обятията Си, но се нуждае и от нашата помощ и съдействие. За това Бог е инициирал създаването на толкова много религии, т.е. възможности за свързване с Него. Такива са надеждата и шансът за миналите, сегашните и бъдещите поколения. Вярващите хора имат този шанс, независимо от възраст, пол, националност, образование и богатство. Нямащите връзка с Бог, атеистите, отричащите, че има такъв, губят този шанс за себе си, а може би и за поколенията си.

Така че, комунизмът като атеистично учение е пагубен за хората не толкова с икономическата и политическата си система, а с това, че отрича съществуването на Бог и духовния свят, живота на духа ни след смъртта.

Неизбежна последица от грехопадението е човешкото страдание, което се нарича на религиозен език „изплащане”. Когато счупиш прозорец, трябва да го възстановиш, полагайки усилия. Не Бог иска хората да страдат, а те сами са си причинили и продължават да си причиняват това. Бог е искал децата Му, техните деца, внуци и правнуци..... всички поколения, да живеят заедно с Него в радост, щастие, материален и духовен просперитет.

28. КОРЕНЪТ НА КОМУНИЗМА Е ЧОВЕШКОТО ГРЕХОПАДЕНИЕ

Направих това отклонение, защото коренът на комунизма, както и всички злини и противоречия у хората: между духа и тялото им, между тях самите, между народите, между цивилизациите – навсякъде, където участват вече грешните Божии деца, започват след човешкото грехопадение, извършено от Адам и Ева, колкото и парадоксално да звучи това. За този дявол или сатана, който мами цялата Вселена и който ще бъде свален от власт и хвърлен в горящо езеро, се говори в началото на Библията и отново в края й, в „Откровение”.

„И биде свален големия змей, древния змей, наричан дявол и сатана, който мами цялата вселена – свален на земята, а заедно с него бидоха свалени и ангелите му” /Откр. 12:9/

„След това се яви друга поличба на небето: ето, голям ЧЕРВЕН ЗМЕЙ със седем глави и десет рога, а на главите му седем корони. /Откровение 12:3/.

„И стана война на небето: Михаил и Ангелите му воюваха със змея, а змеят и ангелите му воюваха против тях. Но не устояха, и за тях се не намери вече място на небето” /Откр. 12:7/

„Червеният змей”, символ на комунизма, ще бъде „свален” обезателно, както е предречено в Библията. Това в същност се случва в нашата епоха. Може би не сме нещастно, а щастливо поколение, защото участваме в този необратим процес. Това именно ни прави особено отговорни. Този червен комунистически змей с цялата си злоба е изгонен не на друго място, а на земята, защото хората са му подвластни още от зората на човешката история, когато е успял да ги заблуди да изпълнят волята му и да ги подчини чрез грехопадението. Когато четем Библията, разбираме упоритостта и болката на Бог да си върне децата, защото в същност сатана иска именно Него да измести от „престола му”.

Сега е по-ясно защо крахът на комунизма и изчезването на марксистката и комунистическата идеология е толкова труден и бавен процес. Войната от небесата /духовния свят/ се премества на земята. Кои воюват помежду си от началото на човешката история до днес и може би още векове? Вярващите хора, поддържащи Бог и невярващите хора, поддържащи сатана. В същност борбата се води от самото начало между Бог и Неговите хора, които Го признават и вярват в Него и атеистите – последователи на сатана. Формите на борбата са най-различни: за земя, за власт, между идеологии, философии, материализъм, хуманизъм, комунизъм, атеизъм.... Най-страшна е борбата в душата и съзнанието на всеки отделен човек. Всички сме объркани, притежавайки змийска /сатанинска/ природа от предците си като резултат от първородния грях и частица Божествена искра, благодарение на която все още можем да се свържем с Бог. Ако поискаме. Ако узнаем за Него. Ако Го последваме. Ако Му се подчиним. Ако Го обичаме. Ако живеем за Него. Ако се стремим да заприличаме на Него. Ако се променим. Ако се осъзнаем като Негови деца.

Огромната канара – комунистическото робство – лежаща и подтискаща милиони хора по света, вече е пропукана. Но не без жертви – по затвори и лагери, войни и кръвопролития. И все уж „в името на народа, за благото на народа”. Край, свърши се!

29. Маркс не признава човешкото грехопадение

Според Маркс обаче, човекът не е извършил никакво грехопадение, а се е „отчуждил”. Човекът според него е само материя, която се разпада след физическата смърт. Няма задгробен живот, няма Бог, няма вечна и безсмъртна душа. Така човекът чрез Марксистката атеистична идеология е заплашен завинаги да бъде отделен от Бог, ако атеизмът, изразен най-ярко чрез комунизма, се разпространи в целия свят – неговата най-крайна цел. Тъй като Бог е само духовна Същност, няма тяло, за материалистите и атеистите Той не съществува, не може да се „пипне”. Но може да се почувства. За Маркс обаче важат единствено само законите на материята и на физическата природа. Десетте Божи заповеди също не съществуват. Материята според Маркс е в движение. Тя не е статична, а динамична. Главният закон на природата е диалектическият закон. Във всяко материално битие съществува борба на противоположностите. Така Маркс развива закона за единството и борбата на противоположностите.

Когато изучавах Марксизма-Ленинизма като студентка, историческите факти бяха ясни, кое, как, кога, защо се е случило. Икономическите закони за натрупване на капитала, горе-долу разбирах, но този закон за единство и борба на противоположностите и до сега не мога да проумея. Как едновременно ще има единство и същите тези единни „битиета” да ги наречем, или идеи, ще водят борба помежду си. В същност у всеки човек се бори доброто, останало от Бог и злото, наследено от сатана, червеният змей. Библията разказва, че след първото братоубийство на синовете на Адам и Ева, когато Каин убива брат си Авел, се ражда още един трети син Сит, на мястото на убития Авел. От тук започва спасителният план на Бог за пресътворяване и възстановяване на съгрешилите хора и техните потомци, именно чрез третия син.

30. За комунистите природата е еднозначна с Бог

За материалистите и атеистите природата е еднозначна с Бог, защото Неговите атрибути се прехвърлят върху природата, която в същност е Негово творение и е вторична, а не първична.

Те казват, че природата е създала цялата Вселена, докато религиозната гледна точка е, че човешкият живот е дар от Бога, от Създателя на всичко видимо и невидимо. Обратно, атеистите смятат, че човешкият живот и самата природа са се самозародили. Тогава хората зависят изцяло от природата, материята, след като сме нейно творение. „Природата може да се раздели на жива и нежива. Тя има силна намеса в живота на хората. Тя открива своите тайнства не винаги и не на всеки. Тя вижда накъде отиваме и иска да помогне чрез отделни хора, които се наричат екстрасенси, природо – лечители и т.н.” Такова становище, изказано от екстрасенс, прозвуча по българската национална телевизия, канал І на 28.05.2008 г. с режисьор Росица Младенова.

Материалистите, последователи на Маркс, мислят, че черупката на яйцето е враг на жълтъка. Ембрионът нараства и разчупва черупката. Това е отрицание на отрицанието. Материята според тях е диалектическа и се развива от само себе си. Материята е абсолютна. Материята е вечна. Материята е уникална. Думата „природа” започва да замества Бог. В същност Бог е Този, Който е абсолютен, вечен и уникален. Неговите качества механично се прехвърлят върху материята. А главното различие между човека и животното според Маркс е човешката способност за труд. За това моделът на човека при комунизма е трудовият човек, работникът.

Според Маркс първобитният човек не е бил отчужден. Той е истинският комунист, живеещ в комуна и споделящ плодовете на своя труд с останалите хора, защото в първобитното общество не е имало частна собственост. Отчуждението на човека /заместващо религиозното грехопадение/, започва с отделянето на човека от рода му. Субстанциалното, реалното отчуждение на човека става чрез частната собственост.

КОРЕНИТЕ НА ЧОВЕШКОТО ОТЧУЖДЕНИЕ СЕ КРИЯТ В ИКОНОМИЧЕСКОТО ОТЧУЖДЕНИЕ СПОРЕД МАРКС.

Парите стават богът на този свят. Колкото повече човек боготвори Бог, Създателят на всичко видимо и невидимо т.е. материално и духовно, толкова повече намалява неговата човешка ценност. Същността на човешкото щастие е трудът, а не връзката и съществуването заедно с Бог, най-могъщият интелект, архитект, художник, лекар.... Самата природа, или творението, както се казва на религиозен език, е доказателство за Неговото величие и мощ. В пълен кръговрат са водата, слънцето, луната и звездите, които светят и съществуват независимо от човешката воля. Как всичко това се самосъздава и саморегулира? Все пак Някой трябва да го е измислил и осъществил на практика.

Маркс получава сатанинското вдъхновение, че причината за вярата на хората в Бог е лошата политическа организация и лошата политическа система. Ако те се променят, например от капитализъм се премине към социализъм и комунизъм, унищожавайки частната собственост чрез революция, вярата в Бог ще изчезне. На практика това се случва във всички социалистически страни по насилствен и революционен начин, чрез проливане на човешка кръв и много жертви.

Християнската гледна точка е съвсем друга. Човекът е Божие дете. Бог е любов. Това, което прави човека ценен, е неговият капацитет да приема Божията любов и да отвръща, давайки любов. Човек притежава потенциала да стане като Бог. Освен това, имайки еднакъв произход, всички хора са братя и сестри. Човечеството е едно голямо семейство. Където има любов, там има и истина. Възкресението на човека означава възвръщане на любовта и истината, идващи от Бог. Чрез „новорождение”, т.е. започване на нов живот с цел възстановяване на изгубената връзка с Родителя, с Бога, хората могат „да възкръснат”, естествено че само в духовната си същност, и да възвърнат своя потенциал да чувстват Неговата любов, да живеят заедно с Него както във физическия, така и в духовния свят след смъртта си.

Марксистката гледна точка е, че човекът е маймуна, която е станала човек чрез своя труд, взимайки острия камък и започвайки да копае земята. Трудовият човек се нарича пролетарий. Бъдещето на света е всеки човек да стане пролетарий. Това ще бъде идеалният свят. Хората не са братя и сестри, а другари.

Маркс също казва, че комунизмът може да се събере само в едно изречение: „Унищожаване на частната собственост.” Комунистическите хора и другари нямат нужда от Бог, защото Той е Бог сам на Себе Си. Пролетариатът ще бъде новият Месия. Класата, която не притежава нищо, освен двете си ръце, ще донесе спасението на хората. Пролетариатът на Маркс страда несправедливо. Божият Син Исус също е страдал несправедливо.

31. Пролетариатът е новият Месия според Маркс

Действително може да се направи аналогия между пролетариата на Маркс и Месията Исус Христос, Божият Син. Исус се е жертвал не за себе си, а за цялото човечество. Пролетариатът също чрез своята пролетарска революция иска „да спаси” всички хора по целия свят. Разликата между тях е, че Месията Исус донася освобождение за хората, вярващи в Него, от робството на сатана в духовно отношение, докато пролетариатът утвърждава и засилва духовното робство на човека под властта на сатана.

„Господ е духът. Дето пък е Духът Господен, там има свобода” /Галантяни 2:16/.

Още нещо парадоксално. Комунистите са жертвоготовни като Исус, отдал живота си за спасението на хората. Комунистите също са готови да умрат, но за победата на своята червена революция.

Именно чрез пролетарската революция ще бъде осъществено едно ново общество – идеалният свят. Чрез революция цялото човечество ще стане комунистическо, защото комунизмът е истината. Комунистите вярват в комунистическата истина така, както религиозните хора вярват в Бог.

Християнската концепция е, че човекът не е сътворил живот и няма право да отнема живот.

32. Същността на комунизма

Комунизмът е идеология, която се основава на една фундаментална грешка – отричането на Бог.

СЪЩНОСТТА НА КОМУНИЗМА Е АТЕИЗМЪТ.

Маркс казва, че главата на човечеството е философията, а сърцето му е пролетариатът. Това е сатанинско определение, което представлява същността на комунизма. Сатана има нужда от сърцето и мисълта на пролетариата, за да властва над човека. Той постига това постепенно чрез различни философии, отричащи Бог. На съвременен език това се нарича манипулация или „промиване на мозъци” с егоистична цел. Пролетариатът най-напред премахва частната собственост във всички страни, в които комунистите взимат насилствено властта, а след това започват да изтръгват от умовете и сърцата на хората и вярата им в Бог. Насилствено. С нечувана жестокост се убиват пастори, религиозни хора, свещеници, разрушават се храмове навсякъде, където е започнало „строителството на социализма и комунизма”.

В марксистката философия няма спасение, няма задгробен живот. Същността на живота е материята, така че цялото развитие на човека и неговото щастие са само тук, на земята, която Маркс нарича „долината на смъртта”. Според Маркс човек проектира в Бог любовта си, която не може да намери на земята. Живот след смъртта не съществува. „Атеизмът, отричането на Бог, е бъдещето на теоретическото /идеалното/ човечество”, казва Маркс през 1844г.

В писмо до дъщеря си Маркс казва: „Щастие е да се бориш. Нещастие е да се предадеш. Зло е подчинението.”

Марксизмът-ленинизмът доказва, че приложен в управлението на дадена страна, е най-варварският и нечовешки принцип на власт. Той е пряк резултат от тезата, че Бог не съществува. Без Бог не може да има нравственост и морал.

Атеистите под духовен свят разбират нематериален свят, в който влизат литература, изкуство, философия, наука, по-простичко казано всичко, което не е материално и физическо, „не може да се види и да се пипне”. За религиозните хора духовният свят е този, в който отива духът на всеки човек след физическата му смърт. Не Бог определя на какво ниво ще попадне духът на даден човек там, а самият той чрез живота си на земята. Човек има физическо тяло и духовно тяло, но „плътта и духът се противят един на друг” /Галантяни 5:17/. В Библията също се говори за небесни и земни тела /І Коринтяни 15:44/. Небесните тела са духовете на хората , а земните – самите физически тела. По същия начин има духовен свят за духовните тела и физически свят за физическите тела, в които обитава безсмъртният и вечен дух по време на земния живот на всеки човек. Те се разделят чак след физическата смърт на човека: тялото отива в земята, от която е създадено, а духът се извисява в Отвъдното. Бог е предвиждал общуването на двата свята именно чрез човека и двойката му еднакво важни характеристики: дух и тяло, които да бъдат в хармония и единство. Самият Той притежава двойки характеристики, които за разлика от човешките, не са в противоречие, а напротив, от тях струи вечна светлина, любов и хармония.

Но, както вече обясних, в зората на човешката история се случва грехопадението и от тогава човешкият дух и тяло са в борба и противоречие помежду си. Последиците са появата на атеизма, комунизма и други отричащи Божествения произход на човека теории и философии. Парадоксално е, че хората не проумяваме причините за собственото си нещастие, защото даже и богатите плачат и страдат. Материалното благополучие само по себе си не носи щастие, защото задоволява физическата същност на човека, но духовното равновесие не се купува с пари, не се продава, а се осъществява само когато има връзка със Създателя и любов, любов – много видове любов, струяща като непрекъснат поток от Него към нас и от нас към Него, както и

между нас. Любов като съпрузи, като родители, като братя и сестри, любов към Бог, към природата, към животните, ....

Всяка религия се стреми да помогне на човека да стане хармоничен именно чрез установяване на връзка с Бог. Ако той е вярващ, добрият духовен свят, т.е. духовете на добри предци, намиращи се вече в духовния свят и други светли същества, ще му помагат докато е жив на земята и ще го посрещнат, когато се пресели в Отвъдното. Така че, ролята на религията е много важна за всеки човек, тя е помощник и учител за осъществяване на най-сложния преход в човешкия живот от материя и дух – само в дух.

КНИГА ІІ.

КРАХЪТ НА КОМУНИЗМА

1. Преп. Мун се бори срещу комунизма

Началото на края на комунизма

Краят на комунизма започва с разкриване на причините за неговото появяване в религиозно-философски аспект. Това прави преп. Мун с думи /многотомно творчество/ и дела на световен миротворец: международни срещи, конгреси, маршове на мира, политическа дейност в ООН, икономическа помощ и др. Най-напред той изяснява теоретически причините за появата, разпространението и установяването на този кървав строй по света. Като истински Месия той показва и начините за премахването му, при това по мирен път. Целият му живот реално е посветен на тази борба с атеизма и комунизма.

Неговият последовател Уон Пил Ким разказва за престоя му в „Лагера на смъртта” в Северна Корея в книгата си „Пътят на пионера”, от която ще цитирам някои неща.

„Преп. Мун е искал да върви по стъпките на Исус и е прекарал голяма част от времето си между хора, отритнати от обществото. Той казва, че е използвал всеки удобен случай да проповядва. Той започвал да говори на гарата, или в парка и често събирал голяма тълпа слушатели. Тогава той им проповядвал Божието Слово. Това било през времето на Втората световна война, когато Корея все още била окупирана от Япония и много често неговите проповеди били прекъсвани от полицията. Преп. Мун е изучавал електроинженерсто в Университета Васеда в Япония. И тук, както и в Сеул, той е търсел контакт с хора от всички класи. Преп. Мун се е присъединил към другите корейски студенти в Япония, които организирали нелегално съпротивително движение. Японската тайна полиция го арестувала и измъчвала, за да го принуди да издаде имената на другите корейски студенти от съпротивата.

Доктрината за Божествения принцип, която е главната част от учението на Обединителната църква, е изграждана от преп. Мун в продължение на много години. Това учение не му е дошло наготово, казва той. Той детайлно изучавал своята Библия. Чрез дълги нощи на молитва той получавал духовни откровения, постепенно изяснявайки много въпроси. През 1946 г. преп. Мун получава откровение да отиде в Пхенян, в контролираната от комунистите Северна Корея, където започва своята проповедническа дейност.

Там попада в лагера Хунг Нам. Той споделя спомени за него във Вашингтон на 28 декември 1971 г.

„В трудовите лагери имаше около 800 затворници. Въпреки че условията бяха толкова лоши, че много хора умираха, те казваха, че се отнасят добре с нас. Дневната дажба храна се състоеше от три хапки ориз, които никога не бяха достатъчни и супа, която обикновено беше приготвена от листа на ряпа, вода и сол. Работата, която трябваше да вършим, бе да опаковаме чували с амониев сулфат. Всяка торба трябваше да бъде напълнена с 40 кг. сулфат, завързана и качена на товарния вагон. Комунистите бяха изчислили, че 80% от затворниците няма да издържат при този режим на работа и храна повече от 3 години. След около 6 месеца кожата на много от затворниците вече беше в много лошо състояние и изглеждаше точно като от снимките на затворници от нацистките концентрационни лагери. Много е трудно дори да си представите всичко това.

След освобождаването на Хунг Нам от силите на ООН, четирима от моите последователи дойдоха с мен в Пхенян. Дните, прекарани в затвора, бяха най-трудните, които някога съм преживял. Комунистите контролираха хората чрез храната. Ако откриеха човек с „реакционни възгледи”, дажбата му се намаляваше, с което го принуждаваха или да се промени, или да се самоубие.” /От книгата „Пътят на пионера” с автор Уон Пил Ким/

Преп. Мун шест пъти е лежал в затвори и шест пъти е оправдаван като невинен. Най-страшният, разбира се, е бил лагерът на смъртта в Северна Корея, където е оцелял 2 години за разлика от всички останали затворници – по няколко месеца. Всички са знаели, че Бог го е пазел и му е помагал.

До ден днешен преп. Мун търси начин за обединение на двете корейски държави. В скоро време ще започне строителство на голям автомобилен завод в Пхенян, както и други проекти, които имат за цел сближаването и помирението на враждуващите страни, населени обаче с една нация – корейската. Планът е до 2013 г. този процес да бъде реализиран.

Сега ще използвам материали от учението „Победа над комунизма” /КАУЗА/ създадено от д-р Ли, последовател на преп. Мун, професор по Марксизъм-Ленинизъм, за да стане ясна религиозно-философската обединителна гледна точка за комунизма. Нарича се още „Критика и противостояние срещу комунизма”. То е идеологическа структура в борбата против комунизма, една от основните дейности на преп. Мун и Обединителното движение с цел освобождаване на родината му Северна Корея и други страни от Марксизма и комунизма, при това без революция и без проливане на кръв.

Моето поколение е свидетел на „саморазрушението” на социалистическите страни, започвайки от Съюза на съветските социалистически републики. Още при създаването му през 1922 г., е заложена възможността за прекратяване на неговото съществуване, тъй като доброволното влизане в него предполага и доброволно напускане на държавите – членки. Този процес започва с „перестройката” в бившия СССР през 1985 г. по инициатива и под ръководството на генералния секретар на Политбюро на ЦК на КПСС, а след това и президент – Михаил Сергеевич Горбачов, истински демократ. В основата на тези промени стои учението и личността на преп. Мун.

2. Преп. Мун в Кремъл през 1990 г.

Президентът Михаил Горбачов приема в Кремъл по официален протокол най-върлия враг на комунизма, демократът от световна величина преп. Сан Мюн Мун през 1990 г. При посещението си в ОНД и срещите с президента Горбачов, преп. Мун в сърцето на комунизма – Москва, открито говори за Бог, за вярата в Създателя, за световен мир, за бъдещето на света от съвсем нова, религиозна гледна точка, коренно противоположна на Марксистко-Ленинската, защото включва участието на Бог в световните процеси и живота на всички хора.

Срещата се е състояла в Кремъл на 11 април 1990 г. Президентът Горбачов е бил придружен от съпругата си Раиса, а преп. Мун също е бил с жена си Хак Джа Хан Мун, /в превод от корейски означава „жерав”./ Присъствали са естествено много журналисти, членове на правителството, посланици, шпиони и агенти от КГБ и др. С тези срещи и разговори се поставя началото на образователен обмен на студенти за запознаването им с учението на преп. Мун. Хиляди студенти от ОНД заминават за Америка, а американски студенти отиват в Москва и Санкт Петербург, за да опознаят отблизо двете велики страни и да изучават учението за Божествения произход на хората и бъдещето на света от философската книга „Обединителна мисъл” и други трудове, издания на Обединителното движение.

Министрите на образованието от редица страни на ОНД работят съвместно с членове на Обединителното движение за изработване на учебни програми за началните и средните училища, чрез които да се изучава моралното и етичното наследство на всички световни религии. Създаден е учебник за деца, юноши и студенти „Моят свят и аз – път към обединение/. /”Мой мир и я. Путь к единению; Пособие для учителя”. Автори: Майра Станеки-Козовски, Уильям Хейнс, Дороти Фелеленц-Усами. Под редакцията на проф. Б.П. Битинаса. Издание на Международния фонд за образование. Издателство COPYRIGHT Москва,1993/. Проектът има голям успех, започва се работа и със затворници: деца и възрастни, с възпитателни и помощни училища и с деца в неравностойно положение. В някои страни и градове от бившия СССР по тази програма и учебник и до днес продължават да се изучават етични и морални ценности. Учебникът има общочовешка религиозна насоченост, съдържаща се в различни религиозни учения като Конфуцианство, Будизъм, Християнство. Не се стреми да утвърди отделна религия, а показва приноса на религиите в световен мащаб за прогреса на човечеството.

На руски са преведени голяма част от речите и книгите, написани или инициирани от преп. Мун. Такова фундаментално изследване на свещените писания на основните религии е „Всемирное писание” /Световно писание или Сравнителна антология от свещени текстове/, издадено от Интернационалната религиозна фондация на Обединителното движение в Ню Йорк през 1991 г. На руски е преведено и излиза през 1995 г. в Москва, издателство „Республика”. В този фундаментален труд са използвани свещени текстове от Библията, Корана, Конфуций, Буда, Рави Йешуа, Божествения Принцип, Юдаизъм, Сикхизъм, Индуизъм, Африкански религии и др. Свещените текстове са групирани по теми като: религиите по света и техните писания; нашата благодарност; молитвено обръщение; Висшата Реалност и крайната цел на човешкото съществуване; грехът, злото и грехопадението на човека; спасението и Спасителят; религиозен живот; провидението, обществото и Небесното царство и др. Прави се сравнителен анализ на становищата и тезите по тези кардинални въпроси, във всяка от посочените религии, чрез съответните цтирани текстове по дадена тема. Книгата е наречена още „Енциклопедия на религиозната вяра”.

И двете книги са под патронажа на Руската академия на науките.

Президентът Горбачов ще бъде запомнен от историята като най-големият идеолог, реформатор и изпълнител на безкръвна революция, слагайки началото на премахването на комунизма в Русия. Процесът се нарича „перестройка”. Може би той е компенсация за огромното количество пролята кръв по време на Октомврийската революция, с която комунизмът се установява за първи път пак в Русия.

И всичко това се случва след срещите на президента Горбачов с преп. Мун през 1990 г. Те дават насоки за ползотворно сътрудничество, за зачитане правата на другомислещите, за възпитание на младото поколение в интеррелигиозност, за уважение и толерантност към всяка религия. За съжаление, сега нещата в Русия не стоят точно така, отново има цензура и преследване на демократично настроени хора. През 2007 г. например беше убита журналистката Ана Политковская, но от кого и защо още не се знае.

Удивителна е смелостта на преп. Мун, след като е бил измъчван от корейски и руски офицери от КГБ в Севернокорейски комунистически затвори и лагери на смъртта, да влезе смело и направо в зейналата уста на червения змей не къде да е, а в сърцето на комунизма – Кремъл. От там обаче излиза победител, защото остава жив и здрав. „Колко много искате да ме убиете, нали” – се обръща той с подтекст към полковници и генерали от КГБ.

За краха на комунизма на световно ниво допринасят много идеите и религиозната философия на преп. Мун. Те съдържат ясни и точни указания на къде трябва да върви светът – към обединение и световен мир, но...Светът ще бъде мирен, ако има благословени мирни семейства, създадени от хармонични личности: хармоничен мъж и хармонична жена, вярващи в Бог, живеещи по Неговите закони, хора с нов начин на мислене. Исус казва: „Но трябва да се налива ново вино в нови мехове” /Лука 5:38/. Това означава, че старата комунистическа върхушка и изобщо комунистите – атеисти, колкото и да се мъчат и напрягат, не могат да бъдат успешни в управлението на икономиката, културата, страната.... Или коренна промяна, което е трудно, но възможно, или напускане на лидерските позиции, за да дойдат нови, грамотни християни, както се изрази един православен свещеник, образовани и демократично мислещи хора, необременени от комунистическото минало. И още един цитат в този смисъл:

„Да съблечете стария човек; да се обновите в духа на своя ум и да се облечете в новия човек” /Ефесяни 6:17/.

Много интересен цитат. Аз го разбирам, че идеите и житейската философия са като някаква дреха за човешкия ум. Алегорията „дреха” е използвана, за да се разбере лесно необходимостта от промяна на манталитета и цялостния светоглед, за да може да се приеме нещо ново, т.е. отказ от комунизма и приемане на демокрацията с цел построяване Небесно царство на земята. Исус казва, че „трябва да се налива ново вино в нови мехове” /Лука 5:38/. Комунистите трябва да отстъпят властта на нови хора, вярващи в Бог и способни да управляват по нови закони. Това е процес, не може да стане изведнъж. За съжаление, в Българя той продължава много дълго – вече 20 години. Не вярващите да станат комунисти, а комунистите – вярващи.

3. Червеният змей има седем глави и десет рога

Червеният змей, символ на комунизма, е победен отчасти, но той има много глави. Явно е, че все още не всички са отсечени. Все пак, с няколко по-малко, не е като да бълваш огън и жупел от седем глави с десет рога. Интересно, че на главите си змеят носи по една корона, общо седем корони.

„Ето, голям червен змей със седем глави и десет рога, а на главите му – седем корони” /Откровение 12:3/.

Короната е символ на царска власт, на държавност, значи една от първите корони, отсечена заедно с главата на змея под нея, би трябвало да е руската. Дали по някакъв начин обаче тази глава не е пораснала отново?

„И видяха, че една от главите му като да бе смъртно ранена, но тая му смъртна рана заздравя. Тогава се почуди цялата земя и тръгна подир звяра; и се поклониха на змея, който бе дал власт на звяра. Поклониха се и на звяра, казвайки: кой прилича на тоя звяр и кой може да воюва с него? Нему се дадоха уста, които говореха големи думи и богохулства; даде му се и власт да воюва... Тогава отвори уста за хула против Бога, за да похули името Му, жилището Му и ония, които живеят на небето. И даде му се да воюва против светиите и да ги победи; даде му се власт над всяко коляно, език и народ.” /Откровение 13:3-7/

Излиза, че разпространението на комунизма в 1/6 от света е предречено в Библията! Както се казва, „Неведоми са пътищата Господни”. Може би, за да могат хората сами да се убедят в антихуманността на комунизма и доброволно да се откажат от него. Тогава хората, които са попаднали под това ново робство, трябва да бъдат подпомогнати искрено и добронамерено от тези, които са продължили да се развиват в демократичните си страни, където никога не е насаждан войнствуващ насилствен атеизъм. Егоизмът обаче на хората от страните, които не са тръгнали по пътя на социализма и комунизма, в много случаи надделява. Те са богатите и мощните, а хората от посткомунистическите общества, все още тънат в духовна и материална нищета. Демокрацията в тях се развива в уродливи форми, особено в България. Как тогава ще осъществим последното стъпало към Небесното царство на земята, което е именно демокрацията? Нека свободните, непоробвани от комунизма страни окажат безкористна материална и преди всичко духовна подкрепа на посткомунистическите, в това число и на България. Те са в мисианска християнска позиция спрямо нас.

4. Какво да правим?

В светлината на нашите разсъждения за корена на комунизма – човешкото грехопадение – можем да кажем, че промяната на кръвната линия на хората след грехопадението /от Божия в сатанинска/, дава основание на „червеният змей и звярът” да бълват теории и философии за замъгляване съзнанието на хората, за отричане на Бог и живота след смъртта. Много усилия, воля, себеотрицание и упоритост са необходими, за да:

- се разбере, осъзнае и признае, че имаме за баща дявола: „Ваш баща е дяволът и вие искате да вършите похотите на баща си”. /Йоана 8:44/

- Да се изтръгне този проклет корен на първородния грях.

- Да се поеме по нов труден, но резултатен път на вярващи в Бог хора.

- Да се поеме отговорността за собствените постъпките и да се промени мисленето от егоизъм към алтруизъм – „живот в полза на другите”. „Всички хора са отговорни един за друг.” /Юдазъм. Талмуда Санхендрин 27 б/

- Висок морал и най-вече сексуален живот в брака без изневяра! „Бракът е нещо честно у всички и брачното легло – чисто; а блудниците и прелюбодейците ще съди Бог.” / Евреи 13:4/

- Отговорност, любов и всеотдайност при възпитание на децата. „Вземи отговорността върху себе си за най-сложните проблеми на народа си.” /Преп. Мун 5-1-81/

- Борба до пълно откъсване и победа над сатана, „отсичане ни всички седем глави на комунистическия змей”: „Бъдете трезвени, бъдете бодри, защото вашият противник, дяволът, като рикаещ лъв обикаля и търси кого да глътне.” /І Петрово 5:8/

- Да се слуша и следва съвестта: „Имайте добра съвест...” /І Петрово, 3:16/

- Любов и прошка.

„Любовта не може да се върне към човека, докато той не я отдаде. Хората, обичащи един другиго, ако продължават, могат да получат повече, отколкото са дали. Думата „вечност” се осъществява само при помощта на любовта. /Преп. Мун 12-5-71/ „Преди да се осъществи любовта, трябва да има единство. Единство, любов, идеалът на Бог. В основата им стои Сърцето. Най-напред се осъществява единството, а след това любовта. Ако нещо е ваше, трябва да го обичате. След единството идва любовта и хармонията и чак след това идеалът” /Преп. Мун/

„Където има прошка, там е и самият Бог.” /Сикхзим. Ади-Грантх, Шалок, Кабир/

- Премахване на всички възможни граници.

„Днес границите причиняват разделение и конфликти. Ако елиминираме всички граници, светът на мира ще настъпи. Трябва да си спомним кой притежава границите, които съществуват днес. Това е сатана, който пръв създаде границите. Където съществуват граници, там е и дяволът и неговите агенти. Това е резултат от човешкото грехопадение, с което нашите първопредци промениха кръвната линия от Божия в сатанинска. Ако погледнем Изтока и Запада ще видим, че границите са се появили и че сатана се е настанил там. Не Бог, а дяволът е създал тези граници, изкопавайки различни трапове като злата култура, расовата дискриминация, грешната традиция, грешната история. Бог иска единство и единение на всички хора, които да живеят като едно голямо семейство. В света без граници няма да има врагове. Когато обичаме враговете си и станем едно в сърцето си с тях, тогава границите ще отпаднат. Границите са създадени там, където нашето сърце и тяло намират нещо, с което не са съгласни. Когато нашите 5 сетива водят нашия дух и тяло към дисхармония, се проявяват всякакъв вид граници: големи и малки граници, изпълващи нашия живот. Хората са останали роби, свързани и притеснени от много граници. Те си пречат в агония. Ако намерим отговор на въпроса как да премахнем границите, това ще бъде първата стъпка към мира. .... Това е възможно чрез практикуване на истинската любов. А това е невъзможно, докато не разберем напълно Бог и не застанем на Неговата позиция. Истински човек е този, който олицетворява истинската любов и живее заради другите, обичайки повече тях, отколкото себе си. Такъв човек прави възможно и другите хора да разберат и да преживеят истинската любов. Той жертва всичко заради своя партньор и му дава възможност да установи истинска любов. Бог го закриля и сатана не може да го докосне, защото такъв човек е наследник на Небето. /От речта на преп. Мун, произнесена на 3 октомври 2003 г. в Ню Йорк, ООН/

- Следване думите и заръките на Месията Исус Христос.

„Слушали сте, че бе казано: „Обичай ближния си и мрази врага си”. Аз пък ви казвам: „обичайте враговете си, благославяйте ония, които ви проклинат, добро правете на ония, които ви мразят и молете се за ония, които ви обиждат и гонят”. /Матея 5:43-46

- Промяна на мисленето, както казва Месията Исус Христос и Негови последователи. Следване на новия Месия преп. Мун!

„Отхвърлете от себе си вехтия съгласно предишното ви живеене човек, който изтлява в прелъстителни похоти и се обновете с духа на своя ум, като се облечете в новия човек, създаден по Бога в правдата и светостта на истината.” /Ефесяни 4:22-24/

Извод. Много неща трябва да правим от раждането до физическата си смърт. Но най-вече трябва да преобърнем грехопадението на първите хора, което се нарича първороден грях. Как? Чрез морал, вяра, преданост, покорство, промяна в семейството: само един мъж и една жена. Без всякакви любовни триъгълници, четириъгълници,..... двадесетоъгълници и т.н. Това от наша страна, но то не е достатъчно. Хиляди години вярващи хора са ставали монаси и монахини, живеели са съгласно християнските норми като семейства, но първородният грях продължава да пуска нови филизи, защото той е коренът на дървото на греха. Ако не съществуваше, светът вече щеше да бъде прекрасен! Отстраняването, изтръгването на тези дълбоки и вековни корени от първородния грях на Адам и Ева, е задача на Месията, подготвен и изпратен на земята от Бог като Негов Син и Представител. Родословието на Исус Христос – Месията е отразено най-подробно в Библията именно за това – да се покаже Неговата ценност и важност за живота на хората и на Бог.

Исус Христос е най-светлата личност в човешката история, но е поруган и разпънат на кръст невинен, поради което не успява да завърши докрай мисията Си. Хората не са Го разпознали и признали за Месия. За това Той казва, че трябва да дойде отново. Той вече е тук, сред нас, но дали ще бъде разпознат и признат като такъв, отново е отговорност на всеки човек. Изучавайки учението на преп. Мун и реалното му претворяване в живота, аз постепенно се убедих, че именно той е новият Месия, продължител на делата на Исус Христос. Всеки може да го приеме за такъв, ако отвори сърцето и ума си без никакво предубеждение, без въпроса „Защо той”. Това не зависи от нас, а от Този, Който го е избрал и изпратил с мисията на Исус – самият Бог. Най-интересното за мен е това, че всеки човек трябва да стане месия, започвайки от своето собствено спасение. След това говорим за месиански семейства, цели родове – месии, нации – месии... Исус и преп. Мун имат задачата да дадат пример, да покажат как да се осъществи Божията воля, но нямат магическа пръчка за това. Отговорността е върху хората.

С другите грехове: наследствен, колективен и личен – можем да се справим, ако се развиваме в правилната посока към познание на истината за човешката история, в която Бог участва. Но с разбулването на „религиозните тайни” които четем в кодираното Свещено писание и първородният грях не можем да се справим сами, трябва ни помощ от Месия. Не го избираме ние, а Бог. Чрез Него ние самите можем да станем месии на себе си, на семейството си, на рода си, на народа си, на света. Но може и да не станем, да не повярваме, да не следваме, да не изпълняваме, да продължаваме с арогантното си сатанинско мислене. Ако се променим, ще станем пълноценни и щастливи хора – такива, каквито сме били замислени от Създателя си.

Да търсим, да изследваме, да вярваме и да се надяваме!

5. Още за Маркс и марксизма

В Енциклопедията „А – Я, изд. на БАН от 1971 г. /в разгара на строежа на развития социализъм/, за Карл Маркс е написано така:

„Маркс е създателят на научния социализъм. Роден на 5.05.1818, починал на 14.03.1883 г. Създател на научния комунизъм, диалектическия и историческия материализъм, научната политическа икономия. Вожд и учител на международния пролетариат. /„Пролетарии от всички страни – съединявайте се!” Бел. на автора/. Обяснява прехода от идеализъм към материализъм, от революционна демокрация към комунизъм под влияние на класовата борба в Европа. Създава и ръководи Първия Интернационал с цел да обедини работническото движение от всички страни. Като изхожда от опита на буржоазните революции в Европа /1848-49 г./, развива теорията за социалистическата революция и класовата борба и стига до идеята за диктатурата на пролетариата и необходимостта от съюз на пролетариата със селяните. Стига до извода, че политическата организация от типа на Парижката комуна е най-целесъобразната държавна форма за диктатурата на пролетариата. Разкрива характера на преходния период от капитализъм към социализъм, двете фази на комунизма. Главен интерес проявява към политическата икономия в труда си „Капиталът” /1867 г/. Разкрива научните закони за развитието на капиталистическото общество и научно доказва неизбежността на неговата гибел и ПОБЕДАТА НА КОМУНИЗМА.” /Енциклопедия „От А до Я”, София 1971.

Учението, което аз използвам, създадено от антикомуниста преп. Мун и неговия последовател – преподавателят по Марксизъм-Ленинизъм д-р Ли, се нарича „ПОБЕДА НАД КОМУНИЗМА”. Изводите се налагат сами. Победата над комунизма е неизбежна, така както е била неизбежна и неговата поява и развитие, кулминация и упадък.

Колко е интересно да се живее и да се научава по нещо ново всеки ден! „Тенкю, Фада! Благодаря Ти, Небесни Татко, че съм родена точно в тази велика преходна епоха, че в България вече свободно може да се намери и да се чете всякаква литература, в това число и религиозна.

6. Аз съм последователка на преп. Мун

Вече е ясно, че членувам в Обединителното движение, основано от преп. Мун. Това се случи през месец юни 1999 г. След 10 ноември 1989 г., аз върнах партийния си билет, заедно с партийната секретарка на училището, в което преподавахме, след дълбоки разочарования, даже стрес от фактите, които се изнесоха в пресата и телевизията за разрухата на недостроеното ни социалистическо общество и злоупотребите с власт и пари, лъжите и зверствата на управляващата ни комунистическа върхушка. Може би с това успях да се подготвя вътрешно за предстоящата промяна в начина ми на мислене и смяна на ценностната ми система. „Голямата промяна, големият преход” се случиха в моя нелек, но интересен и богат на събития живот.

Един вярващ в комунизма интелигент като мен, рожба на поколения комунисти, не може просто така да прескочи бариерите на своето 40 – годишно възпитание в атеизъм и комунизъм. Беше ми необходима някаква по-близка до науката религиозна философия, която да обясни причините за възникването на този строй и да даде нова перспектива за бъдещето, при това да бъде реално осъществима и да не осъжда нас – заблудените от атеизма и марксизма бивши комунисти.

Моето поколение свикна да не вярва на никакви обещания и думи за „светло комунистическо бъдеще”, защото то все не идваше – нито в България, нито в братския Съветски съюз, за това внимателно, систематично и последователно повече от 5 години аз търсех и изучавах, анализирах фактите от Божествения Принцип и др. книги на преп. Мун, за да науча повече за семейството си от комунисти и за мен самата като човек.

В Обединителното движение никога за нищо не съм била насилвана, не съм ограбена имуществено, напротив, само съм обогатена с много нови познания. Научих се да обичам и да прощавам, и най-важното – получих подходящ за мен съпруг, макар и след 13 години чакане. „Хубавите работи бавно стават”. В същност сега осъзнавам, че първият ми неосъзнат протест срещу комунизма е бил бракът ми с некомунист, обикновен мъж, защото през 1964 г., когато се омъжих, нямаше и полъх за борба срещу комунизма. Вторият ми съпруг е явен антикомунист, лежал по затвори и гулаци в Русия и Беларус, измъчван и репресиран като десидент – инакомслещ. Сатана хич не ги обича такива. Не е българин, а емигрант, но се оказа, че това няма особено значение за съвместния ни живот. Всеки си има съдба, явно, че моята е такава.

Религиозната организация, която дълбоко, научно и логично обяснява появата на комунизма, причините за неговия крах, както и перспективите за развитие на хората като деца на Бог, ясно очертавайки основната им цел – осъществяване на благословени семейства от вярващи в Бог хора, е Семейната федерация за световен мир и обединение, или както я наричат Обединителна църква.

Преходът от материалистически и атеистичен мироглед към религиозен при мен и при много други хора като професори, учители, студенти и др., се осъществи благодарение именно на това философско-религиозно учение, което трябва да се изследва задълбочено, усърдно и дълго време, за да се разбере неговата истинност и човеколюбие. Обединителното движение работи за обединение главно в две насоки:

- обединение на хората с Бог и

- обединение на самите хора като Негови деца.

Това се осъществява най-напред в индивида чрез обединение на духа и тялото му, след това в семейството, в обществото, в нацията и в целия свят. Промените стават чрез „революция” на сърцето, на духа, а не с кръвопролития и омраза. Даже д-р Ли нарича учението си „Победа над комунизма”, или „Противостояние на комунизма”, защото победата над него не подлежи на съмнение, а е въпрос на време. Не се използват думите революция, борба, а „притовостояние”, т.е. отпор на комунизма с мирна революция на Сърцето. Такъв е изобщо религиозният стил – ненасилие и прошка. Но да отстояваш схващанията и убежденията си е човешко право. Ето защо борбата на „Мунистите” срещу комунистите е особена: чрез разясняване природата и причините за появата на комунизма и последиците от него; чрез истината за появата на живота и света; чрез разбулване тайните на духовния свят; разясняване ролята на семейството и първопричините за разрушаването му; чрез изясняване природата на Бог, на Създателя, плана Му за творението и за хората и т.н. Използват се мирни методи като семинари, конференции, шествия, митинги, маршове на мира, фестивали и др. изяви, в които участват хиляди хора по света, подкрепящи идеята за свят, състоящ се от мирни семейства.

7. Комунистите не знаят нищо за духовния свят и за живота след „смъртта”

И така, като жертва на комунистическата идеология, аз настървено започнах да проучвам и да се занимавам с проблемите на комунизма: възникване, причини, развитие, последици, перспективи, упадък, крах и нови перспективи за настоящите и бившите комунисти.

Дълбоко бях развълнувана от книгите „Кауза”, „Критика и противостояние срещу комунизма”, „Обединителна мисъл”, „Обединителен Принцип”, „Пътят на пионера”, „Световно писание”, „Небесна Библия” и други. Тези нови, нечувани до сега от мен думи, започнаха да ме променят бавно, но сигурно. От начало нищо не разбирах, само ми беше интересно да сравнявам марксистката философия и новата за мен философия на „Обединителна мисъл”. Интервютата, които бившият професор по марксизъм-ленинизъм от Северна Корея д-р Ли изпраща след смъртта си от духовния свят чрез медиум до всички хора, живеещи на земята, отразени в книгата „Послания от духовния свят”, може би бяха кулминацията в моята промяна. Колкото и невероятно да звучи, такова сътрудничество между дух и жив човек е възможно и доказва „задгробния” живот, от който толкова много се страхуват невярващите. Д-р Ли, както и преп. Мун, открехват завесата на непознатото и неизученото, на така наречените „тайнства”, за които самата религия не може да даде обяснение, особено за живота на хората след живота им на земята. Това е нов живот за духа на живия човек, няма смърт.

Какво ще прави един атеист, попаднал в духовния свят абсолютно неподготвен? Тук на земята ни е трудно да се преместим от град в град, от държава в държава, а пътешествието към Отвъдното вероятно е най-вълнуващото и най-важното нещо в живота на всеки човек. Подготовката обаче трябва да се извърши тук, на земята. Така, както взимаме храна и палатка, ако отидем в планината на екскурзия, или се снабдяваме с водолазен костюм, ако ще плуваме под вода, или парашут, ако ще скачаме от самолет. В духовния свят по някакъв начин ще се срещнем със Създателя, което ни плаши. Защо? Защото не сме живели както Той е искал. Ако нямаме връзка с Него в земния си живот, няма да я имаме и в духовния.

„Каквото вържете на земята, ще бъде вързано на Небесата. И каквото развържете на земята, ще бъде развързано на небесата” /Мат. 18:18/.

Това означава, че каквото сме посели на земята, това ще пожънем в духовния свят след физическата си смърт. Ако тук сме атеисти, какво ще ни промени там? Ако тук сме комунисти, как ще се променим там? Дали ще бъдем наказани по някакъв начин? Къде по-бързо можем да се разкаем, тук – на земята, когато все още имаме тяло и възможности да извършим Богоугодни неща, или там – в страната на сенките и съзерцанието?

Оказва се, че комунистите са най-големите жертви на собствената си философия, защото не знаят нищо за света, в който ще прекарат хилядолетия. Нито пък знаят как да си помогнат. Все пак какво да се прави?

Изводът е прост и логичен. Бог ще прости на всички. Всеки комунист, материалист и атеист, вярващ или невярващ, беден или богат, добър или лош, рано или късно ще се сблъска с истината за съществуването на живот след смъртта, със своя Божествен, а не маймунски произход и ще започне да търси начини да се промени. Тази промяна обаче е трудна и продължителна. Тук на земята, това може да стане много по-лесно и по-бързо, отколкото в духовния свят защото имаме тяло. Това е предимство, голям подарък от Създателя, който за съжаление ние не ценим и разрушаваме с цигари, алкохол, наркотици... Но най-напред трябва да осъзнаем кое е грешното в нашия живот, за да го поправим до колкото можем съгласно законите на възстановяването и изплащането. Съвестта е нашият съдник, но ние обичаме да я приспиваме, защото не винаги ни харесва това, което тя ни казва. Промяната е свързана с болка, страдание и търпение. Много би било лесно и просто, ако щом повярваме в Бог и хоп! Като с магическа пръчица да се превърнем във възстановени от първородния и другите грехове хора. Усилия! Реални действия! Упоритост и постоянство! Това трябва да правим тук на земята. Няма да се променим за ден – два, седмица, месец, година. Това е задача на целия ни живот. Постигнал ли го е някой? Разбира се, много милиони хора по света, при това всеки по индивидуален начин. Опазването на творението на Бог, или природата, както го наричаме, също е начин и път към промяната ни. Много религиозни водачи от всички религии взимат активно участие в сложния процес на пресътворяването, кой колкото може и както може. Ако се обединят усилията, резултатите ще дойдат по-бързо. И най-вече, следвайки Месията!

В духовния свят, притежавайки само духовна същност, нашата промяна и пресътворяване също може да стане и ще се осъществи в края на краищата , но.....много бавно и трудно. Да сравним кое е по-лесно осъществимо – идеята, мисълта, или действието? Само с желания и намерения не можем да сготвим едно ядене, да омесим един хляб... В Отвъдното няма да имаме възможност за най-обикновени физически неща, които тук с ръцете си можем да направим. Там всичко е на ниво чиста енергия, която трудно може да се материализира. От друга страна, без да имаме идеи, желания, чувства, воля – все духовни атрибути, с които ще живеем в духовния свят, пак не можем да направим нищо, махайки наляво – надясно ръце и крака. Божият замисъл е единство на духа и тялото, на мисълта и действието. Ако самият Той участва в живота на хората, всичко ще бъде много по-лесно, бързо и приятно! Великите мислители, художници, учени, политици, са инспирирани от Бог!

Това ще бъде темата за следващата ми книга – „Религиозна фантастика”.

8. „Краят на света” и новото светло начало

Съгласно Библията, ангел ще улови червения змей и ще го върже за 1000 г. /Откровение 20:2/. Дяволът ще бъде хвърлен в огнено езеро /Откр. 20:10/. Тогава ще има ново небе и нова земя, защото новото вино /слово/ ще бъде налято в нови мехове /нови хора/, с които Бог ще може да обитава /Откр. 21:1; 21:3;/

„И видях ново небе и нова земя, защото предишното небе и предишната земя бяха преминали, и морето вече го нямаше. Тогава аз, Йоан, видях светия град Йерусалим, нов, слизащ от Бога, от небето, стъкмен като невеста, пременена за своя мъж. И чух висок глас от небето да говори: ето скинията на Бога е с човеците, и Той ще живее с тях; те ще бъдат Негов народ, а Сам Бог ще бъде с тях – техен Бог.” /Откр. 21:1-3/.

„А дяволът, който ги лъстеше, биде хвърлен в огненото и жупелно езеро, дето е звярът и лъжепророкът; те ще бъдат мъчени денем и нощем во веки веков.....А смъртта и адът бидоха хвърлени в огненото езеро... и който не бе записан в книгата на живота, биде хвърлен в огненото езеро.” /Откр. 20:10; 20:14/

„Ето, ида скоро и отплатата Ми е с мене, за да въздам всекиму според делата му. Аз съм Алфата и Омегата, началото и краят, Първият и Последният. Блажени са, които изпълняват заповедите Ми, за да имат право да ядат от Дървото на живота и да влязат в града през портите.” /Откр. 22:12, 13/

Какъв ти „край”? Това е ново светло начало! Нова надежда за всички! Нова оптимистична истина! Нима Бог ни лъже? Колкото и локални войни да има, колкото и да се съпротивлява злото, ръководено от сатана, Бог ще победи! И то каква победа! Но не сам, а заедно с вярващите хора! Той не е пълководец, който ще се гордее с поредната спечелена битка. Той иска нещо необозримо и невероятно трудно – всички хора, милиарди и милиарди, родени на земята, да Му повярват и да се върнат при Него! Не само защото Той ще бъде щастлив, а защото ние няма да сме нещастни! Родителят е щастлив само тогава, когато децата Му също са щастливи.

„Па ме отнесе духом на голяма и висока планина и ми показа големия град, светия Йерусалим, който слизаше от небето – от Бог. И имаше Божия слава; светилото му приличаше на най-драгоценен камък, като на кристален камък яспис; Той имаше големи и високи стени, дванайсет порти, а на тях дванайсет Ангели и написани имената на дванайсетте колена на синовете Израилеви; От към изток три порти, откъм север – три порти, откъм юг – три порти, откъм запад – три порти. Стените на града имаха дванайсет основи и върху тях – имената на дванайсетте апостоли на Агнеца. И който говореше с мене, имаше златна тръст, за да измери града и портите му и стените му.

Градът е четвъртит, и дължината му е колкото и широчината. Той измери града с тръстта и намери, че е дванайсет хиляди стадии; дължината, широчината и височината му – равни. После измери стените му, които бяха сто четирийсет и четири лакти, с мярка човешка, която е и ангелска. Стените му бяха съградени от яспис, а градът беше чисто злато и подобен на чисто стъкло. Основите на градските стени бяха украсени с всякакви драгоценни камъни: първата основа – яспис, втората – сапфир, третата – халкидон, четвъртата – смарагд; петата – сардоникс, шестата – сардий, седмата – христолит, осмата – берил, деветата – топаз, десетата – хрисопрас, единайсетата – хиацинт, дванайсетата – аметист. А дванайсетте порти бяха дванайсет бисера: всяка порта беше от по един бисер. Стъгдите на града – чисто злато като прозрачно стъкло.

Храм пък не видях в него, понеже Господ Бог Вседържител и Агнецът са негов храм. И градът няма нужда ни от слънце, ни от месечина, за да светят в него, понеже Божията слава го е осветила, и светило му е Агнецът.

И спасените народи ще ходят в светлината му, и земните царе ще принасят в него своята слава и чест и портите му няма да се заключват денем; а нощ не ще има там. И ще принесат в него славата и честта на народите; и няма да влезе в него нищо нечисто, нито който върши гнусни работи и лъжа, а само ония, които са записани в книгата на живота при Агнеца.” /Откровение, 21: 10-27/

Имам неосъществена мечта – да нарисувам този вълшебен град, спускащ се от Небето. Обичам моето Обединително движение, защото тук непрекъснато се случват хубави неща: фестивали, състезания, конференции, семейни благословии... Преп. Мун и синовете му, сътрудниците и последователите му, са оптимисти не само на теория, но и на практика, защото успяват да реализират идеите си, естествено след необходимото време. Какво по-хубаво!

Религията ме интересува много, защото майка ми, баща ми, леля ми, дядо ми и баба ми са в духовния свят. Дали са разбрали, че не са били прави със своя атеизъм и комунизъм? Целта ми да се занимавам така надълбоко с комунистическата идеология, е да намеря някакъв начин, за да се променя. Само така мога да помогна и на други хора да осъзнаят основни неща за духовния свят. По този начин ще облекча положението и на родителите и предците си, „живеещи” вече в отвъдното.

9. Божествена искра

Религиите по света са много и различни, но самата дума Ре – лига, означава завръщане, отново свързване. Няма човек на земята и на небето, който да не признава, че съществува, че има „Нещо”, има някаква Сила, която е извън, но и вътре в нас, някакъв вопъл и копнеж към добро, любов, справедливост и безсмъртие. Тази сила за противостоене на лъжата и измамата /злото/ се нарича първоначална природа. Всеки човек я притежава. Точно тя се бори с грешната ни природа, наследство от връзката на първо – родителите ни със сатана. Благодарение на тази мъничка точица, или както още я наричат Божествена искра на изконното добро, имаме шанс да станем отново Богоподобни.

Аз се боря именно за това. Двете ни природи: първоначалната на доброто и грешната, следствие от грехопадението, се борят във всяка човешка душа. Коя ще победи, зависи само от нас. Да, ние сме безсмъртни, за това и тази борба ще продължава и в духовния свят след смъртта на нашето тяло, но тук, на земята, Бог ни дава шанс да победим много по-бързо и по-лесно. Трудно е, но аз съм щастлива, че научих много неща, а колко хора изобщо нищо не знаят и не вярват, че ги очаква нов живот след физическата им смърт? Победата е необходима тук, на земята, където битката със злото е най-ожесточена. Лично моя, както и на всеки отделен човек е отговорността да победя „злото”. То ни обсебва чрез лоши навици и привички като употреба на цигари, алкохол, наркотици, замъгляващи съзнанието, изневяра в семейството, безотговорно родителство, изоставяне на деца, кражби и убийства.... Да не изброявам повече, виждаме и слушаме за всичко това всеки ден по телевизия, радио, вестници, книги...

Божествената искра неотклонно е в душата и мислите ни. Гласът й е тих, но се чува ясно. Бог присъства по невероятни начини в духовната ни същност, помага ни чрез съвестта. Нито едно животно, птица, влечуго, дърво, растение...не притежава съвест. Но щом чуят тази дума, хората от всякакви раси и националности, в миналото, сега и в бъдеще, веднага знаят за какво става въпрос. За Божествената искра, която въпреки всичко ни ръководи.

10. „На война като на война”

С какви методи ще победя змея в себе си? Как да избягам от десетте му рога, които непрекъснато ме преследват, за да ме промушат, за да извърша някоя щуротия, за която след това да съжалявам?

Най-мощното оръжие за това е Божието Слово. Мислите, постъпките и животът ми трябва да станат реална изява на това, в което вярвам. Къде да намеря меча, който излиза от устата на Христос, на Спасителя?

„И видях небето отворено, и ето, кон бял. Оня, Който яздеше на него, се нарича Верен и Истинен, и Той праведно съди и воюва. Очите Му бяха като огнен пламък, а на главата Му имаше много корони и написано име, което, освен Него, никой не знаеше. Той беше облечен в дреха, обагрена с кръв и името Му – Слово Божие.” /Откровение 19:11-13/

„А небесните воинства, облечени в бял и чист висон, следваха подире Му на бели коне. От устата Му излизаше остър меч, за да поразява с него народите. Той ще ги пасе с железен жезъл и ще тъпче винения лин на яростта и гнева на Бога Вседържителя. На дрехата и на бедрото Му бе написано името: Цар на царете и Господар на господарите.”

Свещените книги на различните религии, Библията, пророчествата, до които има достъп съвременния човек, съдържат много откровения за войната между Бог и сатана, чието най-мощно оръжие се оказва словото. Но ще стигне ли един човешки живот, за да се изчете всичко, което Бог е изпратил на хората през вековете в борбата, която води с врага Си? Даже и да успеем да прочетем много от Божието Слово, ще го разберем ли? Явно, че имаме нужда от ново систематизирано учение, което да бъде приемливо за хората от всички религии и етноси, което да се базира на Библията преди всичко, но в съчетание с истините и мъдростта на източните религиозни учения като Будизъм, Конфуцианство,Таоизъм и др. Новото универсално учение ще бъде връзка между хората от Изтока и Запада.

Такава стройната система от знания съдържа учението на преп. Мун. То е синтез на неговите дългогодишни търсения и страдания. Невинен 7 пъти е лежал в комунистически и други затвори, след което е оправдаван. Началото на създадената от него Обединителна църква започва в комунистическия затвор в Северна Корея, където попада с обвинение за „нарушение на обществения ред”, защото проповядва по улиците и площадите. Аз даже не мога да си представя такава смелост, защото съм израснала в строящия се социализъм и знам, че всяко противопоставяне и другомислие тогава, водеше до смърт. Но той смело е поел по пътя на страданието, уверен, че служи на Бог. Откриват му се много тайни от духовното познание. Неговата Библия, която знае наизуст, е пропита от сълзите при молитвите му. Когато в края на Корейската война /1950 г./ той и двама последователи пресичат почти последни разделителната линия, след като са били в лагер на смъртта, граничарят не повярвал, че той е проповедник и го накарал да каже нещо от Библията. Потекли думи цитат след цитат като река. Тогава ги пуснали да преминат. Преп. Мун е най-мощният жив екстрасенс, способен да навлиза в духовния свят чрез развитите си духовни сетива. Бог му дава Словото Си. Преп. Мун казва за себе си: „Аз съм Принципът”, основната книга, съдържаща плана на Бог за сътворението, за нас – хората, обяснение на грехопадението, наличието на сатана и ясна перспектива как да се постигне мирно бъдеще. Къде, как, кога – всичко е обяснено дълбоко научно и философски.

Не отричам възможността хората да се променят и чрез други религии и учения. Колкото хора – толкова религии, т.е. за индивидуално свързване с необятния духовен свят. Всеки обаче в даден момент на живота си има отговорността пред себе си, пред Бог и бъдещите поколения да започне да търси новото Слово. Иначе промяната е почти невъзможна, а може да стане в неправилна посока.

Нека станем „нови мехове”, в които да се налее „новото вино” /Лука 5:38/. Много обичам този цитат. Представям си мех за вино, който е протъркан вече, кърпен даже. Как ще се налее в него ново вино, добито с толкова труд и усилия? То ще изтече. Тогава и усилията на този, който го е приготвил, ще се провалят. А виното не е каквото и да е, а символ на кръвта Христова, Божествено. Можем да станем такива нови мехове, отговорността е наша. Виното е готово, но къде да се налее?

Нови мехове ще станем чрез Словото на Бог. Аз продължавам да търся, да чета, да се усъвършенствам. Отдавна престанах да чета любовни романи и други книги, разказващи и утвърждаващи насилието, войната, хора, по-лоши от зверовете и т.н. Някои хора не гледат даже филми, в които преобладава насилието. Лошите думи даже и да не искаме, неосъзнато ни оказват влияние. Особено е опасно това за подрастващите, за младите. Само филми за насилие гледаме по телевизията; супер-мените, които могат да убиват бързо и лесно, са представяни в положителна светлина. Родителите обясняват кое е добро и кое не е, но често пъти също дават лош пример. Кой печели от всичко това? Сатана.

В Библията се казва, че „В началото беше Словото, и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото” /Евангелие от Йоана 1:1/

„Покай се, ако ли не, скоро ще ти дойда и ще вляза в бой против тях с меча на устата Си” Откр.2:16/

Мечът на устата е Словото на Бог. Исус също казва, че не е дошъл да донесе мир на земята, но меч.../Матея 10:34/. Мечът, излизащ от устата – е Словото. Бог казва, че: „Аз съм алфата и омегата, началото и краят, първият и последният” /Откр. 22:13/. „Аз, Господ, прониквам в сърцето и изпитвам вътрешността, за да въздам на всеки според неговия път и плодовете му.” /Йеремия 17:10/

„На война като на война”. Сатанинското слово също всекидневно и ежеминутно се лее от телевизия, радио, вестници, списания – цяла пропагандна машина. Много рядко гледаме съдържателни филми за победа на „доброто над злото”, обикновено е обратното. Децата се объркват тотално, не могат да изградят собствено мнение за най-елементарни неща. Интернет се оказва колкото полезен, толкава и вреден. Същото е и с най-обикновения уред – ножа. Можеш да си направиш салата с него, но можеш и да убиеш някого. Кой решава? Ние. Какви сме ние? Тотално объркани като индивиди, като семейства, като общества.

Надарени сме със свободна човешка воля и съвест – можем да се борим, въоръжени с „меча на словото”, или да не се борим. Преди всичко за собственото си осъзнаване, което на религиозен език се нарича „спасение”. Давещият се има нужда от помощ, от спасител. Единствено Бог, родителят, може да направи това. Казват, че „Неведоми са пътищата Господни”.

„На война, като на война”. В същност борбата винаги е била и ще бъде между Бог и сатана. Най-мощното средство е словото, чрез което можем да получим информация или дезинформация и изопачаване на явления и факти, замъгляване на истината с розови, сини, пембени и всякакви други балони. Те хвърчат из цялото земно кълбо, защото привидно изглеждат много красиви, но от вътре са пълни със сатанински лъжи и измами.

Отначало само четях книгите „Божествен принцип”, Библията и др. в които имаше нови и непознати за мен думи, но след известно време /няколко години/ започнах да ги разбирам и да се променям. На съвременен език може да се каже, че изградих нов мироглед. Някои го наричат „промиване на мозъци”, но аз пък твърдя, че моят мозък беше хубавичко измит или промит, все едно, от атеистичните и комунистическите ми заблуди. Значи, словото на Бог, изпращано векове до нас чрез определени хора, проникваше у мен и аз го „поемах”. Случиха ми се някои интересни и необясними неща, за които сега няма да говоря. Аз започнах да живея според Новото Слово. Това е трудна работа, но аз съм упорита. Все още не съм постигнала стадия, когато словата, излизащи от мен, да са само добри. Надявам се и това да стане, защото „Казана дума – хвърлен камък” гласи българската поговорка. А камъкът може и да убие човека. Ругатните, псувните, гневните, несправедливите, обидните, лъжливите думи – също убиват.

11. Новите думи в книгите на д-р Ли

Ще използвам някои извадки от книгите на д-р Ли „Истинските родители – спасители на небето и земята, послания от духовния свят”, издадена на български 2003 г, София и „Животът в духовния свят и на земята, послания от духовния свят”, неиздадена.

В моя град казват, че никой не е получил „от умрял писмо”. Да, така е, но ето, че аз прочетох и предоставям част именно от такива писма от „умрял” физически, но жив в духа си човек, населяващ „Отвъдното”. Много интересни са и „интервютата” с теоретиците на Марксизма – Ленинизма и вождовете на комунизма.

„Истинските родители, спасители на небето и земята, послания от духовния свят.” От д-р Сан Хан Ли, живеещ в духовния свят.

Д-р Ли чрез медиума г-жа Йон Сун Ким ни предава срещите си в духовния свят с духовете на видни личности, които можем да наречем своеобразни интервюта. Такива са тези с Карл Маркс на 19 май 1998 г, Ленин, Сталин, Хитлер /20 май 1998/, Мусолини, религиозни водачи като Буда, Конфуций, Мохамед, корейски и световни политически дейци и др. Много интересно е и описанието, което той дава на живота в духовния, толкова непознат и страшен за хората на земята свят.

12. От „умрял” – писмо.

„Попадайки в духовния свят открих, че той е огромен, несравнимо по-голям от земния. Материал за анализиране има колкото ти иска душата.Тук има много неща, които въобще не мога да разбера.

Във висшите сфери на духовния свят лесно може да се забележи движението на Бог. Обгърнати от Божията светлина, хората са способни да общуват на езика на мисълта, за това те могат да живеят, постоянно чувствайки топлината на Божията любов... Поради това, хората, живеещи тук, винаги са изпълнени с радост и щастие.”

„Бог е нашият Родител. Земният свят е като сън. Представете си ситуацията: целият ви живот е преминал в мечти и ето, че внезапно се оказвате в духовния свят. Какво ще правите, ако в този вечен свят за вас не е приготвено никакво жилище? Ако сте умрели внезапно, без каквато и да било подготовка и нямате вечно жилище, вие ще бъдете обречен да живеете като скитник. Каква е висшата цел на човешкия живот? Човек се ражда на бял свят като духовно и физическо същество. И така, ние, хората, сме главните действащи лица в два свята. Защо човекът е създаден да живее в два свята? Живеейки на земята, във видимия свят, хората ядат и пият, за да отгледат физическото си тяло. Но също така вътре в човека живее вътрешната му същност, която има предназначението да обитава духовния свят. Само така човешкият живот съзрява до своето съвършенство. Но повечето хора не могат да го осъзнаят и живеят на земята, само за да отгледат физическото си тяло. По този начин „вътрешният човек” не знае по кой път да върви. След като приключи физическият му живот, не му остава нищо друго, освен да се скита. Когато човек осъзнае всичко това, е вече прекалено късно.”

„Животът в духовния свят и на земята. Послания от духовния свят.”

Глава пета. Срещи в духовния свят ІІ. Водачите на комунистическия свят.

13. Интервю с Карл Маркс /получено чрез медиум на 19 май 1998 г./

Карл Маркс е живял своя земен живот като главатар на злите хора. Защо е бил толкова безскрупулен? Неговото бунтарство произлиза от недоволството му поради липса на правилна оценка за това, което е смятал за велики и прекрасни идеи. Той не е желаел да отвори съзнанието си и да дискутира, поради своята ужасна гордост и арогантност спрямо собственото си учение. Той се противопоставя на обществената система и учението му дава основата за революцията на разярените тълпи.

Чудех се къде в духовния свят би могъл да живее такъв безмилостен човек, който е бил толкова опиянен от собствените си идеи по време на своя земен живот?

Първоначално не беше лесно да го намеря. Но след това се досетих, че хората от подобен тип се тълпят на едно и също място, така че разпитах тук и там къде могат да бъдат открити революционерите. Хора, които са работели за революция на земята, все още са опиянени от себе си и в духовния свят. Около мястото, където живее Карл Маркс, видях занемарени мизерни постройки, които приличаха повече на затвори за военнопленници. В тях живееха хора, които приличаха на оцелели от победена армия войници. Изглеждаха изтощени и лежаха на земята, защото нямаше какво друго да правят. Между тях имаше и осакатени, които се разхождаха, подпирайки се на патерици. Техните лица бяха бездуховни и отразяваха нещастната действителност на войната. Но независимо от това, те отиваха нанякъде, следваха водач.

След това чух как някой вика със силен глас от високо място: „Нека да започнем отново! Ние не можем да бъдем победени тук. Нека да се окуражим един друг и да се бием отново! Победата е наша.” Човекът, който крещеше тези думи, не беше никой друг, а самият Карл Маркс.

Изчаках го в задната част на публиката. Въпреки трудностите, които изпитваха хората, той непрекъснато настояваше, че неговата теория ще доведе до победа. След речта аз го помолих да ми отдели малко време, въпреки отрупаната си програма. След като го помолих, той ме попита: „Кое учение представлявате ?” Тогава аз му се представих:”Аз съм Сан Хън Ли и съм систематизирал „Критика и противостояние на комунизма.” Той отговори: „Аз нямам нищо общо с „критика и противостояние срещу комунизма” и нямам време да говоря с теб, защото съм много зает.” Когато каза това, аз му отговорих: „Независимо колко си зает, ти не трябва да се отнасяш с мен по този начин. Аз те изчаках, докато свършиш с твоята лекция.” Той наведе глава и ме покани да седна. Той не ми даде възможност да кажа нито една дума. За щастие успях да го изслушам докато обясняваше своите теории.

Той беше ненадминат в това отношение. Говореше за своите теории и дори не спираше, за да си поеме дъх. Тъй като толкова силно налагаше правотата на своето мнение, аз не можех да започна диалог. Само чаках търпеливо. Когато ми се стори, че е на привършване, станах и казах, че сега е мой ред. Казах му: „Аз Сан Хън Ли – човек, който обича и изслушва другите и тъй като ти приключи със свето изложение, бих искал да предложа моето мнение. Тогава му говорих за същността на „Критика и противостояние на комунизма”. Обясних му защо теорията на комунизма бе обречена на провал.

„Въпреки че твоята теория е много велика”, обобщих накрая, „тъй като тя не обяснява нищо за Бог, който реално съществува в човешкия живот както на земята, така и в духовния свят, за комунизма не остава нищо друго, освен да се провали. Знаеш ли нещо за Бог? Без да знаеш за Бог, не можеш да преподаваш за основната цел на човешкия живот. Без Бог няма мир и вечен живот за човешките същества. Има само война. Това не са ли онези хора, които бяха във възторг от твоето учение? Само ги погледни! Защо всички те приличат на победени и провалени хора?

Моля те, следвай ме. Нека да отидем там, където живея аз и да разгледаме това място. Нека да продължим да говорим по пътя. Бих желал да те поканя на гости днес. Хайде да тръгваме.”

Когато казах това, като че ли нараних неговата гордост. Така че се опитах да говоря много учтиво. „Бих желал да те поканя да ми бъдеш гост днес. Искам да се отнеса към теб с голямо уважение.” Изглежда, че той почувства известно задължение да ме последва.

Докато вървяхме, ме попита: „Защо дойде тук? Защо дойде при мен да ми изнесеш тази лекция с толкова ентусиазъм?” Аз му отговорих: „Ще разбереш, когато видиш моята къща. Когато пристигнахме, той разгледа фантастично красивата и естествена обстановка, в която живеех. Изглеждаше много тъжен. Заведох го да разгледа различни места и му показах едно специално място. Показах му красивата гледка на любеща се двойка. Маркс не беше изненадан, нито изпита чувство на неудобство, а точно обратното – той беше силно привлечен от тях, сякаш от магнетично привличане. Още повече, лицата, които той видя на хората по улицата, го накараха да промени своето мнение, защото лицата им излъчваха толкова много светлина и спокойствие.

Попита ме дали има още места, които мога да му покажа. Аз отговорих: „Как може да видиш всичко за един ден? Ще ти покажа други места следващия път.” Той отново попита дали може да живее тук. Неговото отношение доста се беше променило, след като видя този свят. Помислих си, че вече е подходящо да говоря за Бог. Когато казах: „Само хората, които обожават и следват Бог, могат да живеят тук”, той каза: „Нека да отидем при Бог.” Когато му казах: „Бог не е тук.”, той каза: „Тогава аз ще отида при Него и ще му задам няколко въпроса. Какво да направя, за да обожавам Бог? Ако Той ми даде съвет, аз ще направя точно това, което ми каже.”

Душата на Карл Маркс се беше леко отворила и аз започнах да му изнасям лекции върху Божествения Принцип, като посочвах грешките в неговото учение. Докато давах лекцията, можах да позная по изражението на лицето му, че изпитваше терзания поради разликата между това, което му преподавах и неговото учение. Въпреки това аз продължавах да говоря без да спирам.

По същия начин му изнесох още много лекции. Един ден по време на лекция му предложих да имаме такава среща в неговата къща. Той каза, че се нуждае от повече време, преди да ме покани в соята къща. Но след като свърших с лекцията, той каза: „Тъй като днешната лекция беше по-интересна от вчерашната, вероятно утрешната ще бъде по-интересна от сегашната, а в други ден ще бъде по-интересна от утрешната. Така че те каня в моята къща когато свършим с всички лекции.”

В отговор му казах: „Тъй като ще отнеме дълго време, докато свърша с всички лекции, нека да спрем днес до тук. Когато наистина искаш да слушаш лекции, ще започнем отново. Намерението ми бе да мога да изнеса лекции в неговия дом. Когато ум предложих: „Твоята къща е много малка, така че нека да направим лекция в твоя голям двор”, неговото изражение стана спокойно и той каза: „Зная защо искаш да дадеш ентусиазирана лекция. Но няма значение, нека да отидем там.”

Един ден, по време на моята лекция, в стаята влязоха няколко странни млади хора и попитаха Маркс: „Защо слушаш лекции сам?” и казаха, че и те искат да слушат. Помислих, че моментът е добър да поканя и тях в стаята. Постепенно се събраха много хора. Тогава се случи нещо много странно. Изведнъж лицето на Маркс стана червено като цвекло. Той застана пред цялата публика и започна да плаче с наведена глава. Плака продължително, а след това каза: „Приятели мои, които сте събрани тук! Моля ви, слушайте лекцията на този учител.”

Той заведе всички хора на открито. По този начин в широкия двор аз успях да изнеса различни лекции пред много хора върху „Божествения принцип” и „Критика и противостояние на комунизма”. Седемдесет, осемдесет процента от публиката беше доброжелателна. Маркс беше много разочарован от това.

По това време той беше много близък с мен, но все още не беше приел Бог и Истинските Родители. Но тъй като той слушаше моите лекции много внимателно и с положително отношение, вярвам, че скоро ще ги приеме. Аз ще му обясня, че месианското учение на Истинските родители е в изпълнение на всички мисловни системи. „

14. Интервю с Ленин

„Като водеща фигура в комунистическата революция, Ленин може би е много допринесъл за комунистическите страни, но е в най-ниската позиция спрямо Бог. Къде живее той в Духовния свят? Аз бях посещавал неговата къща и преди. Отидох там, за да обсъдя с него „Критика и противостояние на комунизма”.

Когато влязох в неговата къща, там имаше много пазачи и те ми направиха пълна проверка.Така че, много е трудно да се влезе в неговата къща. Аз му се представих гордо като посланик на Бог. Процедурата по определяне на час за посещение беше много сложна и тъй като целта й бе непозната, не беше лесно да получа разрешение за влизане. Тъй като не можех да чакам повече, аз им казах, че съм дошъл като посланик на Бог с покана за техния учител. Казах им: „Аз ще се отнеса много добре към вашия учител, така че моля ви, пуснете ме да вляза”. Най-накрая успях да мина.

Ленин не беше нито висок, нито нисък, но лицето му беше красиво и даваше впечатление за сила. Той ме попита: „Какво искаш да постигнеш с тази среща?” Аз отговорих: „Аз много се интересувам от твоето учение. Искам да се срещна с теб и да науча за твоята теория директно от теб.” Ленин не показва лесно своето мислене. Той каза: „Аз не съм толкова простосърдечен, че да разговарям без охрана с човек, когото не познавам.” Той започна да уточнява моята идентичност. Когато му се представих като доктор, каза: „Защо д-р като теб се интересува от характера на един революционер?” Неговата душа не беше достатъчно отворена, за да можем да разменяме мисли един с друг. Така че му казах: „Аз съм благодарен, че те срещнах, защото ти си много ценен и важен човек. Бих желал да те поканя в моя дом.” Той изрази много вежливо дълбоката си признателност спрямо моето предложение, така че аз му казах, че на следващия ден ще се върна, за да го взема.

На следващия ден аз не влязох в къщата му, а вместо това изпратих един човек да го извика. Но стана нещо странно – Ленин беше изчезнал, въпреки че ясно беше обещал да се срещне с мен. Попитах на входа кога ще се върне, но никой не знаеше. Плановете ми пропадаха. Всички къщи наоколо изглеждаха много мрачни и занемарени. Тези зле изглеждащи къщи бяха почти залепени една за друга. Защо той не иска да се срещне с мен? Прехвърлих различни причини. В следващите два дни обикалях около неговата къща. Докато се разхождах, се опитвах да получа някакво вдъхновение или мъдрост.

След няколко дни открих няколко къщи между многото други в съседство с тази на Ленин. Една от тях не беше по-голяма от неговата. От нея излязоха Ленин и група от хора. Долових, че се намирах в неудобна и странна ситуация. Дръзките и силни черти бяха изчезнали от неговото лице. Той изглеждаше напрегнат и изплашен от нещо. Каква беше причината за това? Опитах се да разбера това.

Групата излезе от къщата, но не отиде в къщата на Ленин, а в друга посока. Аз ги проследих. Понякога отдалеч, понякога съвсем отблизо. Докато правех това, забелязах и нещо друго. Лицето на Ленин имаше изображение на подтиснат от някого човек. Групата се раздели и започна да върви разделено. Аз не исках да ги изгубя, за това ги проследих много внимателно. Те се срещнаха в определена точка и продължиха да вървят заедно. Чудех се коя ще бъде крайната цел на тяхното пътуване. Оказа се малък поток.

Те седнаха един до друг. Тъй като исках да чуя онова, за което разговаряха, нагазих малко надолу в реката и се престорих, че си мия краката. Можех да чуя техния разговор. Чух гласа на Ленин: „Приятели!”, каза той, „Ние трябва да се бием тук и да победим. В противен случай всички ще бъдем прогонени. Наближава опасност.” Дочух гласа на млад човек: „Въпреки че сме единни, ние нямаме достатъчно членове. Мисля, че ще ни бъде трудно да спечелим.” След изказването на младия човек групата запази тишина известно време. И тогава се чу отново гласът на Ленин: Ако другите разберат кои сме, тогава ще бъдем в опасност. За това нека се преместим на друго място и да останем там. Ако отидем в по-малка къща, ще бъдем в безопасност.”

Чудех се защо дойдоха тук, за да говорят толкова тайно. Но отговорът на въпроса дойде бързо.

Ако се бяха срещнали с мен в тяхното свърталище, те щяха да бъдат наблюдавани от пазач. От техния разговор разбрах, че тъй като непрекъснато се следят един другиго в свърталищата си, те не могат да издават никакви тайни.

Тъй като Ленин е следвал погрешна история, въпреки че е бил велик водач на една нация, резултатите от неговия живот са плачевни. Ето защо той не можеше да каже дори една дума с достойнство и нямаше удобно място, където да живее. Ако живееше в разкош във вечния духовен свят, можеш да вървиш с гордо вдигната глава. В действителност Ленин е принуден да живее ограничен живот, винаги оглеждайки се през рамо. Ситуацията на Ленин дава истински урок за хората на земята. Как трябва да живеем, за да се подготвим за вечния живот?

Върнах се в къщи, молейки се да може да срещна Ленин отново в най-близко време.

Въпрос на Медиума Йонг Сун: „Във физическия свят ти караше кола. Пеша ли вървиш, докато се срещаш с различни хора в духовния свят?”

Отговор на Сан Хън Ли. „Трудно е да бъде разбран живота в духовния свят. Дори и да ви обясня, може би нищо няма да разберете, но ще се опитам. Когато вървите пеша на земята, за да отидете някъде, трябва да ходите продължително време, но в духовния свят, тъй като мястото се променя според мисленето ви, ходенето има различно значение. Можете да карате кола където и когато пожелаете. Малко е трудно да ви обясня. Въпреки че може би искате да разберете в по-големи подробности, аз ще спра до тук и ще премина на следващата задача, а именно за Сталин.”

15. Интервю със Сталин

Когато Бог е създал този свят, той е ограничил възможностите на човешкия мозък и логика. Но Сталин е живял своя земен живот, действайки и използвайки властта вместо Бог, от Негово име. Той е желаел да надмине своя ограничен статут на Божие творение.

Не беше трудно да го открия. Мислех си, че Сталин би могъл да живее някъде близо до Карл Маркс. Много хора често се събират на място, твърде отдалечено от къщата на Сталин. Той посещава тези срещи и гордо парадира с авторитета си, както е правил и на земята. Къщите около Сталин изглеждат като колибки, направени от кал и са обградени с ограда както в Северна Корея. Хората живеят в тях доста бедно. Всички са служили на Сталин като на Бог. Покрайнините на тази област изглеждат изоставени и самотни. Атмосферата е толкова ужасна, че имаш чувството, че всеки момент някой може да те нападне. Чувстваш се като че ли някой непрекъснато те наблюдава. Какво е отношението, което Сталин получава от хората? Тъй като той е живял като цар на земята, хората отнасят ли се с него като такъв и в духовния свят?

След като мълчаливо оглеждах околностите в продължение на няколко дни, един човек отвори вратата на неговата стая и покани някого да излезе. Той викаше Сталин. Учудих се каква ли е причината Сталин да се крие и да влезе толкова потайно в стаята. Докато наблюдавах, един мъж и една жена влязоха в стаята, като се оглеждаха със страх наоколо. Чаках дълго време, но никой не влезе, или излезе от стаята. Преоблякох се в окъсани дрехи и се отправих към къщата. Очаквах, че ще ме открият и бях намислил да им кажа, че съм дошъл да прося малко храна. Тръгнах към вратата и дочух глас: „Не мога да понасям повече моите събратя да проливат кръвта си. Нека да се върнем към нашите семейства и да заживеем спокоен живот.” Чаках и слушах.

След малко чух гласа на Сталин: „Преди да дойда тук”, каза той, „аз се борих толкова много за моята нация и събратя. Как е възможно да бъдем победени? Вие не разбирате нашата ситуация. Ако се обединим, ще можем да спечелим.” Тогава жената извика: „Скъпи царю Сталин! Ти не ни донесе нищо друго, освен страдания и сълзи. Ние не можем повече да те следваме и да ти служим.”След това тя започна да плаче.

Защо бяха те тук? Тъй като по-голямата част от онези, които протестираха срещу деспотизма на Сталин живееха тук, ако последователите на Сталин ги заловят, те няма могат по никакъв начин да бъдат спасени. Това е причината, поради която те се срещнаха тайно, избягвайки наблюдението.

Но какво прави Сталин? Защо работи тайно? Много беше трудно да разбера неговата самоличност само чрез наблюдения.

Един ден успях да отида до неговата къща, като си бях сложил маска. Когато казах: „Дошъл съм, за да се срещна с великия учител”, един млад мъж излезе от входа и каза: „От къде си? Кой си?” Отговорих: „Чух, че учителят, с когото искам да се срещна, живее тук и за това дойдох, за да чуя неговото учение.” Почаках известно време, но Сталин не се показа. Вместо това един друг млад мъж излезе и каза: „Нашият учител няма да отиде на място, където хората не се отнасят към него като към цар.” Но тогава се случи нещо много странно. Бях с лице към входната врата, когато Сталин неочаквано се появи зад мен. Когато се опитах да се обърна и да го зърна, няколко млади мъже се хвърлиха към мен и ме сграбчиха силно, като крещяха: „Как се осмеляваш да дойдеш тук?” Отвърнах им бързо: „Дойдох, за да се срещна с моя многоуважаван учител, какво лошо има в това?” Те казаха: „Кажи ни кой си!”

Аз съм Сън Хън Ли, изкрещях със силно доверие в Бог. Аз съм посланик на Бог, изпратен от Него. Той ме покани при вас.” Сталин каза: „Къде е Бог?” Ако Го доведеш тук, аз ще Го посетя.” Тогава отговорих: „Бог няма свободно време да посещава отделни семейства.” Сталин отговори: „Аз също нямам свободно време, много съм зает.” Младите мъже не ме пускаха. Учтиво им казах: „Какво ще стане, ако точно тук и сега аз науча теорията на вашия учител?” Малко след това те ме освободиха.

Сталин ме попита: „Какво искаш да знаеш?” Тъй като аз и без това исках да разбера неговата идеология, отговорих: „Искам да чуя твоето учение.” Той каза: „Тогава нека да започнем утре.” Настоях: „Така или иначе съм дошъл, искам да науча нещо от теб още днес.” Той предложи да поговорим на друго място, тъй като мястото, на което се намирахме в момента, не било подходящо за разискване на идеологически материи. Най-накрая му обещах, че ще се срещнем на следващия ден и си тръгнах. Когато се опитах да изляза от пътя, по който бях дошъл, младите мъже, които ме бяха задържали, ме заплашиха, че ако се върна отново, ме очаква сериозна заплаха.

На следващия ден се срещнах със Сталин на едно тъмно и мрачно място, малко по-далеч от уреченото. Той беше сам. Когато го попитах: „Защо си сам, въпреки че си велик човек?”, той нищо не отговори. Той просто ме заведе до една малка и тиха стаичка. Тя беше тайното място, което Сталин използваше. Попита ме: „Наистина ли искаш да научиш моята идеология?” Аз кимнах, но той каза, че нямал добро чувство и че няма да може да изнесе лекцията с голямо въодушевление. „Аз живея в изолация и ако говоря за моята теория на обществени места, ще бъда изгонен от тук. Малко хора около мен знаят кой съм. Така че се учудвам откъде ме познаваш”, каза той.

Аз отговорих: „Тъй като работя като посланик на Бог, имам начините да разбера това.” Когато казах това, той отвърна, че ако му намеря място, където да се скрие, ще ме последва.

Веднага разбрах, че имам добрата възможност да отворя неговата душа и му предложих да дойде в моя дом и да ми преподава там. Когато казах това, по неговото лице се изписа страх. Очите и цялото му отношение като че ли показваха страх от това, че бих могъл да го изтезавам. Въпреки това той ме помоли да му покажа пътя към спасението. Когато му казах: „По-скоро ти трябва да ме спасиш”, той каза: „Добре, ще те последвам.”

В същия този ден аз показах на Сталин всичко около мястото, където живеех. Той видя цялото разнообразие на спокойния и удобен живот, красивите танци и песни, красотата на всички неща от творението и светлината на Бог. Той ме попита какви хора живеят тук, а аз му казах, че тук живеят хора, които са служили на Бог и са Го следвали. Също като Карл Маркс и той попита: „Къде е Бог, моля те, заведи ме при Него. Аз ще Го следвам и ще му служа.”

Когато му казах, че само след като напълно изучи „Обединителна мисъл”, тогава ще може да получи разрешение да се срещне с Бог, той ме помоли бързо да започна курса за изучаване на „Обединителна мисъл”. Аз му обясних, че учението, събрано в книгите „Обединителна мисъл” „Критика и противостоене срещу комунизма”, както и учението на Истинските Родители, показват всички грешки на комунизма.

След като изслуша моята лекция, той попита: „Къде научи всичко това?” Обясних му, че съм го научил от Истинските Родители, когато живеех във физическия свят. Тогава той каза: „Твоят родител е велик човек и велик революционер.” Когато му обясних, че моят учител и родител е революционер, но на истинската любов и спасител за цялото човечество, той каза: „Когато бях във физическия свят, бях също третиран като спасител.”

Аз го попитах: „А тогава защо сега живееш в отчуждение?” Той отговори: „защото хората не се отнасят добре с мен.”

Той все още не беше разбрал, че теорията му е погрешна. Струваше ми се, че трябва да мине много дълго време, за да мога да го убедя. Като че ли той се нуждаеше от време, за да приеме Истинските родители. Но докато обръща внимание на лекциите ми, вярвам, че има надежда.

Истински Татко и майко, моля ви, очаквайте деня на победата. Аз, Сан Хън Ли, ще достигна до враговете на Истинските родители.”

Въпрос от медиума Юнг Сун Ким „Сталин е убил повече хора от Хитлер. Въпреки това той живее сам в изолация. Защо?”

Отговор на Сан Хън Ли: „Г-жо Ким! Ако някой е извършил грях и прекара живота си в криене, това щастлив живот ли е? Може би е дори живот на по-голямо страдание. Когато някой живее криейки се, неговият живот е изпълнен със страх.”

16. Вече съм променена

Така, четейки и препрочитайки по няколко пъти подобни материали, аз се променях. Външно остарявах, но духът ми се подмладяваше и развиваше. Изпитвах жажда за още и още знания за тайния „задгробен живот”, който е вечен, значи е най-важният, най-желаният и най-прекрасният. Можем да вярваме, че той съществува, можем и да не вярваме. Но по-добре е за всеки случай да живеем честно на земята, следвайки съвестта си. Тук ми идва на ум един религиозен „виц”. Един духовен учител учил своя ученик през целия си живот. На края учителят и ученикът умрели и отишли в духовния свят. Там се оказало, че учителят е ниско долу, а ученикът – високо горе на светло и прекрасно място. Учителят се провикнал: „Ученико мой, как така аз те научих на всичко, а ти си горе, а аз – долу?” Ученикът отговорил: „Учителю, аз просто живях според това, на което ти ме учеше!”

Каквото и да научим на теория, всичко ще бъде безполезно, ако не го приложим на практика. Девизът на Обединителното движение на преп. Мун се състои от няколко думи: „Живот в полза на другите”. Но това се оказва много трудно нещо. Първо, защото се различава от всички други религиозни, политически, морални и философски схващания. Не себеотрицание в самота, а да живеем такъв живот, че да сме полезни за себе си, за съпруга си, за децата си, родителите си, приятелите си, обществото, нацията и света. Това означава никакъв егоизъм.

Аз се старая, но все още не съм успяла. Много хора, даже най-близките, ме смятат за наивна, глупава сектантка. Трудно ми е. Съпругът ми е политически бежанец, в България работи от една година с минимална работна заплата. По всички стандарти, той е беден, независимо, че е умен и интелигентен. Приятелите ми не разбират защо се захванах точно с него, защото чужденецът си е чужденец и винаги може да създаде проблеми, особено с българската бюрократична администрация. Отговорът е в Библията: „Чужденец да не онеправдаваш, нито да го угнетяваш; защото и вие бяхте чужденци в Египетската земя. /Изход 22:21/. Семейството ни е добре икономически, защото дойде демокрацията в България и синовете ми успяха в частния бизнес. Помагат ни за всичко. Повечето жени, които разсъждават „нормално”, ще приемат за съпруг само поне осигурен икономически мъж, богат мъж. Моят е „гола вода” но не и в интелектуално отношение. Скоро един негов приятел ми каза: „Ех, да взема и аз да кандидатствам, преп. Мун да ми намери жена!” Отговорих му, че съпругът ми беше последният, който през 2000 г. удари шестица от Тотото чрез мен. „Но защо?” – не се предаваше той. Защото сега вече съчетаването на кандидатите за брак става по друг начин. Ако го интересуват подробности, да се обърне към нашите лидери. Не исках да му кажа открито, че Благословията трябва да се заслужи, че не е обикновен брак, а нещо много повече, защото чрез нея се премахва първородния грях, че той самият трябва да се промени коренно, за да стане достоен за благословена съпруга.

Промяната, която става с мен е ценна, защото може да послужи за пример. Всеки, който пожелае, може да постигне моето обикновено ниво на развитие, а може и да ме надмине.

Променена съм и в друга насока. Аз знам какво значи бедност и мизерия. Учителите винаги са били на последното стъпало на икономическата стълбица, бедни, но на високо по интелект и образованост. Тази професия действително е призвание. Колко сълзи проливах на 15 септември, когато работех на друго място, че не съм учителка! Гордея се с моите 20 години с дневник в ръка. Тази професия ми помогна, когато се променях, защото чрез нея сърцето ми стана всеобичащо – всички деца. Всеотдайността на професията и децата е първото условие за всеки добър учител. Макар и бедна, успях да възпитам децата си добре, научих ги на труд, упоритост и борбеност. За тази промяна също ми помогна новото Слово, което попивах като попивателна.

Друга положителна промяна е, че вече не съм бедна, защото макар и след 18 години „ходене по мъките” успях да си върна част от имотите, наследство от баща ми и дядо ми в курортен град. Не съжалявам за усилията и разправиите, съдебните дела, през които преминах, за да постигна това, което по право ми се полага. Който не си е връщал земя в реални граници в България, той нищо не знае. Хората на село завиждат на гражданите, не разбират защо им е земята, за да я продадат ли? Те смятат, че земята принадлежи на този, който я обработва. Има някаква логика, но това схващане е резултат пак от комунистическата идеология, отричаща частната собственост. Добре, че колективизацията у нас беше през 50-те години на миналия век и до сега са запазени землячески регистри и може да се установи кой колко е внесъл в ТКЗС. Така че, сега аз съм богата, защото предците ми са били богати. Ако са знаели, че някога ще настъпи реституция, биха описали всичките си внесени в ТКЗС имоти, но те са мислели, че постъпват правилно, като скрият част от нивичките, не са вярвали, че този несправедлив за селянина комунистически строй ще продължи толкова дълго време.

Както и да е, реституцията е мощно оръжие в противостоенето срещу комунизма, защото връща частната собственост на хората. Съгласно закона на Маркс, би трябвало да се върне и вярата в Бог. Има такава тенденция. Сега вече открито се казва, че Коледа е Рождество Христово, т.е. рожденият ден на Божия Син – Спасителя Исус. Предават се по телевизията тържествени Богослужения с целия им блясък и красота. И хората тръгват, тръгват на църква. Нашият народ е традиционно вярващ, трудолюбив и скромен. Изстрадал народ. Може би по този начин споделяме и облекчаваме страданието на Бог? Не можем да отречем, че въпреки някои странности и особености на нашия преход, вървим напред. Явно, че Някой ни помага. А кой, ако не Бог? Децата ни учат в престижни университети, къщи и коли колкото искаш, развива се туризмът, индустрията.... Празнуваме религиозните празници не само като традиция, а ги свързваме с Бог, защото свободно можем да говорим за това. Никой няма да бъде уволнен, ако е отишъл на църква на Коледа или Великден. Дай, Боже, благоденствие и за българите! Амин!

КНИГА ІІІ

ПОСЛЕДИЦИ ОТ МАРКСИЗМА-ЛЕНИНИЗМА И КОМУНИЗМА

1. Развиване на грешна човешка природа

След като грехопадението е коренът на комунизма, тогава последствията от комунизма също се унаследяват и развиват, с две думи казано, „процъфтяват во веки веков”. Дали е така? Да, комунизмът се оказа „наследствена болест”. Обществата в демократичните страни също не са идеални, но поне се стремят да спазват демократичните си закони. Хората там са вярващи, религиозната традиция никога не е била изкоренявана насилствено, никога не е изчезвала. Кое е най-голямото зло, което ни е причинило грехопадението? Промяната на човешката природа и появата на така наречената на религиозен език „грешна човешка природа”, чиято основа е атеизмът, респективно комунизмът. От там нататък всичко е последица.

1. Премахване на частната собственост и вярата в Бог

Ако приемем, че формулата на Маркс за човешките вериги, които пречат на неговата „свобода” : частната собственост и вярата в Бог, важат, то се получава, че с връщането на частната собственост, би трябвало да се върне и вярата на българския народ в Бог. Именно тя го е държала и подкрепяла векове наред през трудното ни историческо минало. Значи, да върнем частната собственост в България е задача номер едно в прехода ни към демокрация.

Много гениален е този Маркс, но въпреки това не е предполагал, че пролетариатът ще се откаже да бъде беден и ще пожелае да притежава: преди всичко земя, вили, коли, апартаменти. Пролетариатът след забогатяването си просто се превръща в буржоазия и забравя, че някога е бил беден. В Русия, Украйна, Беларус и други страни, както казва моят съпруг, реституция на земята е невъзможна, защото не може да се установи кое на кого е принадлежало, всичко съзнателно е изтрито от архивите и паметта на хората в течение на 70-те години социализъм.

Вероятно аз промених съзнанието си и станах вярваща съгласно законите на Маркс. Знаейки важността и силата на семейната частна собственост, благословена от Бог, аз положих неимоверни усилия да върна земята от дядо ми и баща ми. Надявам се това да направят всички българи и така постепенно да се възвърне и изконната вяра на нашия народ в Бог. Българинът все пак успя да победи, макар и от части, комунистическия алчен червен змей – крадец и лъжец, който искаше да господства над хората чрез тяхната бедност и страх от властта. Тръгнахме все пак по пътя на демокрацията, колкото и грешки да правим. Богатият човек е свободен човек. Няма нищо лошо в богатството, зависи за какво и как ще се използва. Ако си вярващ и трудолюбив, ще просперираш, защото Бог иска да живеем в радост и изобилие. За това е създал земята, небето, цветята, животните и всичко около нас, за да го управляваме и да го ползваме, т.е. да владеем цялата Вселена. Осъществява се процес на „пресътворяване” и „новорождение”: преминаване от сатанинската кръвна линия към тази от Бог. Необходимо е време и много усилия. Всичко, което ни се случва – богатство и бедност, „случайни” събития, даже хората, с които се срещаме – всичко има някаква роля в този сложен процес. От какво се нуждаем най-много? От търпение. Нещата стават много бавно от наша гледна точка, но нали един ден е като 1000 библейски години и обратно!

След като 50 години сме били атеисти или полу-атеисти и комунисти, или полу-комунисти, не можем да се променим с магическа пръчка. Вероятно са необходими поне още 50 години, за да анализираме и разберем какво ни се случи през тези 50 години „развито социалистическо общество” до съдбоносната 1989, когато стана голямата промяна в България.

3. Бог страда от децата и за децата Си

Контактувайки с искрено вярващи хора и четейки за Бог научих, че Той страда много, че е окован във вериги, защото му липсваме. Всеки човек е като косъм от главата Му и всеки индивидуално Му причинява болка с действията, мислите и постъпките си. За да заживеем отново с Него, е необходимо да разберем и осъзнаем кое е добро и кое е зло и да се борим за сто процентова промяна. Бог продължава да дава Словото Си по различни начини и на нас – съвременните хора, както винаги е правил това. Който има уши да слуша, който има очи – да види. „Който има ухо, нека слуша що говори Духът към църквите”. /Откровение: 2:17/. Може би наивно някой ще си помисли: „Щом толкова страда, да ни прости и да ни даде всичко, което искаме, за да бъдем щастливи. Тогава и Той ще е щастлив”. Да, ама не. Бог не може да контактува с нищо, което е извън Принципите Му. Той ни очаква, но променени, вярващи и зачи