Молитвата на учителя Сан Мионг Мун по време на Благословията на 10.14

Небесни Отче, с цялото си сърце ти благодаря за това, че ни позволяваш да проведем тази космическа церемония на Благословия и помазание.

Сърцата ни са изпълнени с радост и наслада, защото специално ни даряваш с красотата на природата около нас и с това прекрасно време. В тази възторжена атмосфера сме застанали пред Теб със сърцето на деца, служещи на Небето. Събрали сме се мъже и жени, представящи целия 6 милиарда и половина човешки род, и сме преизпълнени с чувство за морален дълг, като синове и дъщери на Небесните Родители (Бог – бел. прев.).

Небесни Отче, с колко трепет си очаквал да видиш Своите синове и дъщери – съпрузи и младоженци на доброто, да застанат пред Теб в този неповторим и свят, толкоз възвишен миг на Благословия.

Събрали сме се в университета Сон-мун в Асан, Република Корея – отдавна подготвено място, където са запечатани грижата и усилията на Небето. Стоим на свещената земя, която отглежда и образова гражданите на света, и ги въвежда по пътя на Небесната Воля.

Небесни Отче, наслади се на тази радостна гледка, на това че на тази свещена подготвена земя духовният и физическият свят са обединени в едно и копнеят да Ти служат.

Милиарди братя и сестри, съмишленици от духовния свят, наблюдават сега този празник. Позволи сърцата им да се преизпълнят с чувства на дълбочина, широта, възвишеност и радост и нека могат повече от всякога да подкрепят и насърчават дошлите на тази благословия деца по пътя им на изпълнение на новия модел на съпружески отношения.

С цялото си сърце и душа се моля, копнея и уповавам за всичко туй на Теб. В името на Истинските Родители, А-джу!

На теб отдавам цялата слава и величие!

Благодаря от сърце и душа, А-джу!

Учителят Мун на 90 години

Асошиейтед прес

Пътят на пионера

Относително малко се знае за ранните години на преподобния Сан Мьонг Мун. Той самият не говори много за тях. Историята в тази книга започва през 1946 г., когато преп. Мун започва своята духовна дейност в Пхенян и когато Уон Пил Ким, едва 18-годишен, става един от първите му верни последователи.

Тази книга проследява историята на ранната църква от 1946 г., когато преп. Мун получава откровение да отиде в Пхенян, в контролираната от комунистите Северна Корея, където започна своята проповедническа дейност. Уон Пьон Ким разказва спомените си за онези пионерски дни.

ВЪВЕДЕНИЕ КЪМ БЪЛГАРСКОТО ИЗДАНИЕ

“Работата на преподобния Мун и неговото движение могат да преместят планини и може би един ден ще служат като опората на Архимед за промяната на света.”

Проф. Д-р Мортън Каплан

Чикагски университет

“Запознайте се с обхвата на дейностите на Д-р Мун. Учете, за да разберете виждането, което той предлага за бъдещето, и тогава решете за себе си дали виждате Божията ръка зад всичко това.”

Д-р Фредерик Зонтаг

Колеж Романа

Животът и работата на Преподобния Сан Мьон Мун, сега на 85 г., обхваща едно време на драматични глобални трансформации. Признанието, което той получава днес, след дълго преследване и неразбиране, е резултат от изключителните усилия на целия му живот за изпълнението на извечната надежда на човечеството – обединеният свят, в който Божиите деца живеят в мир и хармония.

Със съпругата си Д-р Хак Ча Хан те имат 14 деца и вече над 30 внука. Техните усилия за световен мир бяха официално признати през 2004 г., когато Американският сенат в Капитал Хил им връчи почетната награда Корона на Мира. Правителството на Корея последва примера, а след това и представители от над 200 нации. В България Короните на Мира бяха символично връчени от представител на Православната църква.

В основата на учението на Сан Мьон Мун е разбирането, че човечеството е едно глобално семейство, с център Бог като наш всеобщ родител. Следователно всички хора, без значение на тяхната вяра, култура, националност и расова принадлежност, трябва да обединим усилията си и заедно да изградим света на нашите мечти. Учени, религиозни лидери, политиците и медиите – всеки трябва да допринесе със знанията и уменията си. Идеалният свят не може да се изгради само чрез едностранните и частични усилия на отделна група от хора.

Още като младеж той разбира, че за установяването на един Нов Свят е необходима нова революция – Революция на Сърцето, Революция на Истинската Любов, Революция на Съвестта. Не нещо друго, а Семейството е училището на истинската любов, където чрез преживяванията се научаваме да обичаме като деца, като братя и сестри, като съпрузи, и накрая – с безкористна родителска любов. Здравите семейства са основата за здраво и мирно общество.

За съжаление, днешната култура на свободен секс е причина за много проблеми в обществото, нацията и света; извънбрачните връзки, разводите, разпадането на семейството, бременността сред юношите, абортите, изнасилванията – язвите на света произтичат от злоупотребата, неправилното използване на любовта.

Сан Мьон, още като 20-годишен младеж, ясно посочва корена на всички човешки проблеми, както и единствено верния път за разрешението им. Той осъзнава, че любовта е най-голямата сила и е основата за нашето щастие и за света на мир и хармония. Ако любовта обаче се използва в неправилна посока, егоистично и неморално, тя става най-разрушителната сила, която причинява неописуеми раздори, разочарования и страдание. Егоцентризмът в сексуалната любов поражда невярност, прелюбодеяние, ревност и от там завист, омраза, насилие както в семейството, така и в света.

С център тези истини той се опитва да събуди и обедини световното християнство за изпълнението на Божията воля. Така възниква Асоциацията на Светия дух за обединение на световното християнство, позната като Обединителната църква, която за по малко от 50 години прераства в световно Обединителното Движение. Стотиците организации, включени в него, обхващат множеството дейности на човешкия живот: науката, политиката, икономиката, религията, спорта,и изкуствата и културата като цяло. Всички те издигат като най-висша човешка ценност – стандартът на живот за другите.

Както читателят сам може да се убеди от свидетелствата в книгата, собственият живот на тази колосална личност е пример за този стандарт. Д-р Сан Мьон Мун отдава целия си живот и дейност, инвестира всичко за благото на човечеството и изпълнението на Божията воля.

В свое обръщение към световните лидери, той заявява: “Аз мога да предвидя една велика промяна, една революция идва на света, не чрез огън или куршум, но чрез истината на Бог, разпалваща човешките сърца. Аз съм дошъл да възпламеня тази духовна революция, една тиха революция, която променя човека от егоцентризъм към алтруизъм”.

Прелиствайки страниците на тази книга, ще преживеете драматичните години и трудното начало в дейността на младия тогава Мун. В началото на неговите усилия – през четиридесетте – Корея е под колониалното господство на Япония. След Японската окупация следва разделянето на Корея и опустошителната Корейска война. Едно изключително по същността си движение се заражда в мизерията на тази ситуация, за да донесе промяната на този свят. Това става възможно само благодарение на характера и твърдостта на един човек, тогава младеж, който е готов да премине през всичко, за да открие корените на злото и пътя за тяхното изкореняване.

Тези страници ще изпълнят сърцето на всеки както с възхищение от силата и духа на една личност, така и със заряд за преодоляване на личните ни трудности в живота. Искрено се надявам тази книга да бъде ценен източник на информация, както и извор на вдъхновение, за всички, които копнеят и работят за един по-добър свят.

Инж. Юлиан А. Марианов

Випусник на Обединителната Теологическа Семинария, САЩ

Пътят на Пионера от Уон Пил Ким

Въведение

Относително малко се знае за ранния живот на Преподобния Сан Мюнг Мун. Той самият не говори за него. Историята в тази книга започва през 1946 г., когато преп. Мун започва своята първа мисия в Пхенян и когато Уон Пил Ким едва 18 годишен става един от първите му верни последователи.

Преп. Мун е роден на 6 януари 1920 г. в Северозападна Корея в Пхън Ан Вък До. Това е само една година след първомайското движение за независимост през 1919 г., едно от най-честваните събития в съвременната корейска история. В него 33 религиозни лидери планираха мирен протест на ненасилие и призоваха към независимост от Япония, която по това време все още беше окупирала Корея. Демонстрацията обаче претърпя неуспех и през следващите няколко седмици митингите се превърнаха в кръвопролитни безредици. Смята се, че 7 хиляди корейци са били убити в сблъсъците и като резултат от побоя и мъченията.

Преп. Мун е петото от 8 деца, изпреварило две сестри, брат и сестра и последвано от 3 по-малки сестри. Когато бил на 10 г., неговите родители Мун Гьон Гьо и Ким Гьон Гинг станали християни.

От това, което ни е разказвал знаем, че той много се е интересувал от нещата около себе си и е прекарвал голяма част от времето си, изучавайки навиците на животните, птиците и насекомите. През една снежна нощ, дълбоко запечатана в неговата памет, той и по-малкият му братовчед проследили следите, оставени от един язовец на лунната светлина. Двамата били толкова упорити, че го хванали едва на следващата сутрин в съседното село. При един друг случай няколко възрастни хора видели две момчета да се бият. Ясно било, че по-голямото момче биело по-малкото – Сан Мюнг Мун. Възрастните хора се опитали да ги разтърват, но те просто не спирали. На следващия ден по същото време двете момчета отново се биели, но този път битият се оказал по-голямото момче.

Преп. Мун казва, че когато бил на 10 г., неговата амбиция била да изучи три висши образования и да стане велик учител. Пораствайки на 15 г., неговият мироглед се променил. Той осъзнал, че животът на хората около него е една непрестанна битка. Също, че тази битка е съществувала във всички епохи и че ако светът не се промени, тя ще продължава и за в бъдеще. Той разбрал, че академичната степен не е достатъчна, за да се справи с човешкото страдание. Тогава в неговото съзнание започва да се оформя желанието да освободи страдащите хора по света. Преп. Мун бил уверен, че трябва да живее за осъществяването на тази цел.

В утринта на Великден, 17 април 1933 г., този млад човек получава откровение, което обозначава началото на това безпрецедентно световно движение. По думи на Преп. Мун, Исус се появил пред него по време на молитвата му. Въпреки че е успял да донесе спасение чрез кръста, Исус обяснил, че по-висшата цел на неговата мисия – изграждането на божието царство на земята, е останала неизпълнена. Преп. Мун казва, че Исус го помолил да помогне за завършването на тази мисия.

За този сериозен млад човек това било едно много важно решение. Той знаел, че има огромна разлика между това, което трябва да вложиш, изпълнявайки нещо, което ти самият искаш да постигнеш и друго нещо, което си обещал на друг да постигнеш. Ако беше започнал да прави нещо по свое собствено желание, той можеше да спре когато поиска.

Ето защо той не могъл да обещае лековерно. Исус го е молил отново и отново докато най-накрая той е приел призванието. По-нататък в своя живот, преп. Мун има обикновено образование. Той бил приет в техникум в Сеул и учил електроинженерство в Япония. Той казва, че цялото свободно време, което е имал тогава, прекарвал в молитва. Той обичал да се моли на брега на реката Хан или в планината. Преп. Мун казва, че постепенно започнал да разбира все повече и повече Сърцето на бог. Той осъзнал, че нашият небесен Баща има тъгуващо сърце и че чувства дълбока скръб, защото е наранен от греха на страдащите хора. Въпреки че безброй много хора са напуснали Бог, Той не желае да изостави нито един човек. Независимо от своята самотност и нараненото си Сърце, Бог постоянно работи за човешкото спасение.

Когато преп. Мун се съсредоточава върху живота на Исус, той почувствал колко много Той е искал да издигне Своите хора и цялото човечество до Царството на божията любов. Преп. Мун не е могъл да задържа сълзите си. Говори се, че понякога неговите дрехи сутрин били мокри от плача през цялата нощ. Преп. Мун искал да върви по стъпките на Исус и прекарал голяма част от времето си между хора, отритнати от обществото. До реката хан имало едно селце на просяци. Когато получавал пари от къщи, той купувал своята месечна дажба ориз и давал останалата част от парите на тези хора. Той купил бръснарски принадлежности и стрижел хората там. В Корея само хора от най-ниските слоеве на обществото не поддържали добре своята коса, поради което били отбягвани от останалите. Просяците уважавали преп. Сан Мюнг Мун за неговата доброта и станали негови най-добри приятели. Преп. Мун казал, че ще проповядва при всеки удобен случай. Проповядвайки на гарата, или в парка, понякога той успявал да събере голяма тълпа слушатели. Тогава той проповядвал Словото.

Това се случило през Втората световна война, когато Корея все още била окупирана от Япония и много често неговите проповеди били прекъсвани от полицията. Неговият по-малък братовчед, този, с когото проследили язовеца в гората, се опитвал да го предпазва когато разговарял с полицията.

Завършвайки техникума в Сеул, преп. Мун продължил да изучава електроинженерство в Университета Ласада в Япония. Тук, както и в Сеул, той контактувал с хора от всички класи. По това време се случил на пръв поглед незначителен инцидент, който преп. Мун винаги ще помни.

Една домакиня го наела да пренесе въглища на значително разстояние. Когато най-накрая пристигнали в нейната къща, той бил изтощен, потен и гладен. Зебелязвайки в какво състояние е, жената го съжалили и му платила повече, отколкото трябвало за работата. Този малък жест на доброта наистина разчувствал преп. Мун и той се разплакал. От тогава и до сега той често е наемал работници, с които е работил, но винаги им е давал по-голямо възнаграждение. Когато нечий живот е труден, един такъв малък жест може да възстанови човешката вяра в човечността. Такъв израз на любов може да промени една цяла човешка съдба.

Преп. Мун и други студенти в Япония организирали нелегално съпротивително корейско движение. Японската тайна полиция го арестувала и измъчвала, за да принуди да издаде имената на другите корейски студенти от съпротивата. Но той успял да оцелее след това изпитание, не издавайки нищо.

Принципът, който лежи в основата на Учението на Обединителната църква, е бил изучаван и събран в книга от преп. Мун в продължение на много години. Той казва, че това Учение

не му е дошло на готово. Той изучавал своята Библия, търсейки да разбере постоянния Принцип, по който Бог е работил, за да възстанови този свят.

През дългите нощи на молитва преп. Мун е получавал духовни вдъхновения, които лека полека прояснили много неща. Други части му се изяснили, казва той, след продължителни духовни битки. Преп. Мун казва, че до края на Втората световна война, всички точки освен една, вече са му били ясни. Най-трудната точка, тази, върху която е разсъждавал 14 години, е била тази: ако Бог е всемогъщ, защо не е предотвратил грехопадението, защо не е създал човешките същества такива, че да не е съществувала възможност те да се отделят от него и защо просто не е започнал отначало, вместо да работи през цялата човешка история.

Тази кнпига проследява историята на ранната църква от 1946 г., когато преп. Мун получава провидение да отиде в Пхенян, в контролираната от комунистите северна Корея, където той започна своята проповедническа дейност. В този период един от най-ранните му последователи Уон Пьон Ким се запознава с него. Той има свои спомени за това начално време. Книгата започва с кратка история за преп. Мун и за неговия живот. В нея той описва условията, при които е живял в концентрационния лагер в Хюн Нам през периода 1948 – 1950 г. Наскоро в Сеул, Южна Корея, бе публикуван кратък документ от господин Ин Хо Кин. Това е разказ на човек, оцелял в лагера. Г-н Кин не е член на Обединителната църква, но неговият разказ е включен в тази книга поради важността му. Последната част от книгата представлява непълен списък от проекти, започнати и подпомагани от Обединителното движение през неговата кратка история.

Преп. Мун казва на членовете на Църквата, че през тези ранни дни той е разказвал за нещата, които Църквата ще постигне някой ден, което карало присъстващите да онемяват.

Ню Йорк сити, Джонатан Джигълери

Оцеляване в затвора

Този разговор е представен от преп. Мун във Вашингтон Диси на 28 декември 1971 г. и е преведен от мисис Пон Пок Чой.

В трудовите лагери имаше около 800 затворници. Всяка неделя имаше почивка, но на нас не ни се позволяваше да почиваме. Имахме и така наречения “образователен час”. Всички знаехме, че нещата, които управлението на затвори ни казваше, са лъжи. Въпреки че условията бяха толкова лоши и много хора умираха, те казваха, че ни третират добре. Те казваха, че посетители могат да идват по всяко време и могат да носят всякакви продукти и подаръци. В дните на националните празници ни обещаваха да ни дават да ядем риба, свинско и телешко, но в същност тези обещания никога не се сбъдваха. Те продължаваха тази пропаганда през цялата година. Изнасяха ни лекции за режима на Ким Ир Сен, след които трябваше да пишем отзиви в една тетрадка, които впоследствие бяха четени и проверявани. Надзирателите хвалеха тези, чиито отзиви бяха добри. Тези възхвали за режима на Ким Ир Сен бяха за тях много важни. Солидарността с режима беше одобрявана и хубавите отзиви бяха аплодирани от всички. Ако не пляскахме с ръце, бяхме жестоко наказвани пред всички. Затворниците, избирани да говорят, обикновено бяха най-уважаваните и най-големите противници на режима. По този начин властите се опитваха да повлияят върху затворниците. След това нови затворници бяха изпращани да живеят с тях и те ги питаха защо са говорили така, наистина ли мислят това, което казват. Често обаче тези нови затворници се оказваха шпиони. Ако тези, които са говорели кажеха, че са били накарани насила да говорят по този начин, след това са били жестоко наказвани и затваряни в изолация. Използвайки такъв вид пропаганда, властите накараха по този начин много от нас да променят начина си на мислене.

Дневната дажба храна се състоеше от три хапки ориз, който никога не беше достатъчен и супа, която обикновено беше приготвена от листа на радиш, вода и сол. Това бе всичко.

Работата, която трябваше да вършим, бе да опаковаме чували с амониев сулфат. Всяка една торба трябваше да бъде напълнена с 40 кг. амониев сулфат, завързана и качена на влака. Торбите бяха донасяни от склада и цялата работа се вършеше от нас. При обикновени работни условия, работниците на тази работа биха яли свинско, защото амониевият сулфат влияе на кожата. Още нещо. Нормалната норма на един човек за 1 ден е 7о торби, а нашата норма за ден беше 130 торби без свинско и много малко ориз.

Десет души образуваха една група, която след това трябваше да напълни по 130 торби. Амоният, който беше натрупан на хълмове, трябваше да бъде изкопаван, пълнен и завързван в торби, а те трябваше да бъдат влачени до кантара, а след това носени на гръб до влака. Комунистите бяха изчислили, че 80% от затворниците няма да издържат при този режим на работа и храна повече от 3 години. От работата, която вършеха и качеството на храната, която ядяха, след около 6 месеца кожата на много от затворниците вече беше в много лошо състояние. Тя изглеждаше точно както на снимките, които днес можем да видим на затворниците от нацистките концентрационни лагери. Краката при пръстите ставаха по-широки от бедрата. Тежахме по-малко от деца и изглеждахме като трупове. Много е трудно дори да се представим как се чувства човек така. Разстоянието от затвора до завода за изкуствени торове беше около 2 и половина мили (една миля е равна на 1.6 км.) Всяка сутрин ние се строявахме в колона по трима, хванати за ръце, а от двете страни на колоната заставаха въоръжени пазачи. Ако те видеха човек, който не е хванат достатъчно здраво, или е пуснал ръката на съседа си, те го обвиняваха в опит за бягство. Обикновено бяхме толкова уморени, че не можехме да държим главите си изправени, камо ли да се опитаме да вдигнем пушка или пистолет. Така че целта на всичко това беше всеки затворник за умре в период от 3 години. Невероятно трудно беше да се оцелее в лагера. Ако някой от затворниците не успееше да изпълни своята норма, неговата дневна дажба храна се намаляваше наполовина. За нас, разбира се, храната беше най-важното нещо. Както знаем, човек не е само физическо тяло. Ако разчитахме в този концетрационен лагер само на храната, със сигурност щяхме да умрем.

Аз се научих да чувствам, че се храня духовно. Почувствах колко изключително важно е да можеш да контролираш своето съзнание. С тази цел аз си поставих задачата да преживявам с половината от дневната си дажба храна. Някак си успях да свикна с това мое убеждение и започнах да давам останалата част от храната си на другите. Продължих да живея така, убеден, че даже и с половин порция мога да изпълня дневната си норма. Тъй като една бригада се състоеше от по 10 човека, ние работехме по двама. Имаше и много трудна, и по-лесна работа. Аз реших, че трябва да върша най-трудната работа и се убеждавах, че даже вършейки я, няма да умра нито след3, нито след 10 години. От този момент аз реших, че половината от дневната ми дажба е достатъчна за мен, а другата половина е дар от господа. Аз открих голяма духовна сила в това. Почувствах, че животът ми е един постоянен процес и аз реших да работя колкото се може повече. В бригадата от 10 човека винаги имаше някои, които бяха по-слаби от другите. Понякога се налагаше да работя повече от обикновено, за да бъде изпълнена нормата на всички.През деня, ако започнехме да си мислим за храна, ставаше много трудно да продължим да работим. Затова аз се опитвах никога да не мисля за храна. Реших, че моята съдба е да върша тази работа и че съм роден за нея. Исках да вложа цялата си любов и искреност в нея, също както ако я вършех за Бог.

Започвахме работа в 8 ч, а в 10 ч. Имаше почивка от 10 минути. Разрешаваха ни да отидем до тоалетната, но аз се опитвах да не мисля за това. Изчаквах, докато всички се върнат и тогава отивах. Аз работех с такова вдъхновение, че теглото ми остана почти непроменено, което караше пазачите да недоумяват как е възможно това. Където и да отидех, търсех най-трудната работа. Всеки ден бригадите променяха местоработата си, за да не може да се планира евентуално бягство. Всички затворници искаха да са в една бригада с мен. Аз се опитвах да не говоря много, защото знаех, че комунистите са много добре организирани. Най-трудно ми беше да овладявам чувствата си, слушайки лъжливите изказвания. Пазачите концентрираха своето внимание върху мен, търсейки повод да ме обвиняват. Те дори настаняваха агенти в моята килия, така че не можех да споделям абсолютно нищо с никого. Беше много лесно за началниците да подкупят и използват затворниците като шпиони, давайки им повече храна. Затворниците мислеха само за храна. Ако понякога в миниатюрните дажби от ориз имаше камък и някой от затворниците го изплюеше, другите се опитваха да го вземат. Ако някой от затворниците се разболееше и не можеше да работи, дажбата му се намаляваше наполовина. Това беше наистина жалко зрелище. С намалена дажба затворникът се чувства каточе ли умира. Даже ако има простуда, или просто го боли нещо, всеки правеше всичко възможно, за да изпълзи от килията си и да получи пълна дажба. Обядът се даваше местоработата, така че, за да яде, той трябваше да имитира, че работи. Болният не можеше да почива там. Ако искаше да получи вечеря, трябваше да напрегне всички сили, за да се върне в лагера. Дажбата представляваше паничка с ориз. Щом някой от затворниците получеше своята паничка, той несъзнателно слагаше моментално ориза в устата си. Докато дъвчеше, той наблюдаваше останалите около себе си и тяхната храна. Скоро след раздаването на храната затворниците свършваха да се хранят. И веднага забравяйки, че са яли и гледайки как другите изяждат своята храна, започваха да ги обвиняват, че са присвоили тяхната порция. Така избухваха побоища. За някои шокът от приемането на храната беше толкова силен, че човекът умираше преди да е свършил да яде. Тогава затворниците се биеха за това кой да вземе храната от устата на умрелия. Едва ли можете да си представите колко жалко изглеждаше това.

Най-трудната работа беше пренасянето на пълните торби с тор до кантара. Това беше работата, която аз поемах. Никой друг не искаше да я върши. Една торба тежеше около 40 кг. През работния ден купът от изкуствени торове ставаше по-малък, а разстоянието, което трябваше да се изминава с торбите, ставаше по-голямо. Веднъж в годината комунистите избираха “образцов” затворник и аз печелех това звание. Сред затворниците имаше 20 души, които искаха да ме следват, но аз не смеех да говоря с тях. Въпреки че ни беше забранено да говорим помежду си, те идваха близо до мен и ми казвах, че са получили откровения. Пазачите започнаха да забелязват това и аз казах на моите нови последователи да не се доближават повече до мен. Сутрин, когато затворниците излизаха от килиите в тесния коридор, тези мои последователи идваха и ме прегръщаха.

Веднъж на месеца ни позволяваха да имаме свиждане. Тогава близки, приятели или роднини ни носеха оризено брашно, което разпределяхме помежду си в килията. Ако някой от моите последователи получеше оризово брашно, той отделяше малко него и го увиваше в хартия, правейки оризова питка. След това носеше тази питка там, където работехме и ми я даваше през обедната почивка. Това беше много трудно, защото пазачите претърсваха обстойно всички всеки ден.

Тези преживявания бяха незабравими.

След освобождаването на Хюн Нам от войските на ООН, четирма от моите последователи дойдоха с мен в Пхенян. Другите се разпръснаха и се прибраха по домовете си.

Разказвам ви тези неща, за да добиете представа за положението по онова време. Комунистическата организация беше много силна. Дните, прекарани в затвора, бяха най-трудните, които някога съм преживял. Комунистите контролираха хората, правейки ги еднакви. Ако откриеха човек с “реакционни” възгледи, дажбата му се намаляваше, с което го принуждаваха или да се промени, или да се самоубие. Не вярвам да добивате дори и малка представа за това какво би било, ако комунизмът беше вашият стандарт на живот, вашият начин на мислене.

Ранни години

/Уон Пил Ким дава тази беседа на членовете на Обединителната църква на

14 октомври 1979 г. в Световния мисионерски център в Ню Йорк сити/

.

Най-напред видях Сан Мюн Мун през юли 1946 г. По това време той беше на 27 г. по Корейски календар, а според западното броене – на 26. Втората световна война завърши в Тихия океан на 15 август 1945 г. Макар че Корея беше изстрадала жестоко преследване по време на японската окупация от 1905 г., нацията беше останала единна. В резултат на споразумението между Съветския съюз и Съединените щати Корея беше разделена на 2 части през нощта и беше изключително трудно свободното пътуване от Северна към Южна Корея. До 1946 г., само една година по-късно, границата беше толкова силно охранявана, че пътуванията бяха невъзможни. Това се равняваше на опит за пресичане на Берлинската стена.

На 6 юни 1946 г. преп. Мун получи откровение да замине за Северна Корея. Той по някакъв начин успя да пресече и да премине през тежко охраняваната територия и накрая да пристигне в Пхенян. Най-напред посети всички известни свети планини в Северна Корея, като се отдаде на молитва за Небето и човечеството. Там той срещна много други вярващи, които се молеха на тези места по онова време. Срещнах го съвсем наскоро след като се върна от Пхенян, тъкмо 1 месеца след като бях пристигнал в Северна Корея. През 40-те години на японско владичество нямаше свобода на вероизповеданията в Корея. Църквите бяха подтискани по различни начини. Властите изискваха всеки да се покланя на Японския император, но нито един вярващ християнин не искаше да прави това. Църквите накрая се изпразниха, тъй като християните се оттегляха на малки групи за поклонения в собствените си домове. Когато дойде освобождението през 1945 г. обаче, християните бяха отново свободни да ходят в своите църкви, така че се появиха нови групи като необуздан огън и духът бе по-висок отколкото преди.

Корейското християнство беше на възраст само на 100 г. през 1946 г., но вярата на хората беше на изключително високо духовно ниво. Много групи и индивиди имаха откровения, че Христос идва в Корея. Една група беше особено духовно силна и вярна на това, което беше получила като откровение. Беше им казано, че тяхната главна отговорност е да пазят своите откровения и да подготвят скорошното идване на Господа. Те отдаваха всичко и очакваха това събитие. Пхенян често беше наричан Ерусалим на Корейското християнство. В онези дни хората, които търсеха великата духовна истина, по някакъв начин проправяха пътя си към Пхенян и той стана голям религиозен център. Някои Корейски християни там имаха просто невероятни духовни преживявания. Вероятно Пхенян беше фокусен център, тъй като християнските мисионери бяха дошли в Корея през Манджурия от север, а не от юг. Селото, в което беше роден преп. Мун беше много близо до Манджурската граница, а и Пхенян беше наблизо.

Трябва да разберете, че през дните около Втората световна война все още нямаше абсолютно равенство между мъжете и жените. Жените бяха обезкуражавани да получават образование, въпреки че всички мъже, които мажеха, ходеха на училище. Беше подчертавано, че жените трябва да пазят чистота и целомъдрие и да се отдават на подготовката за семеен живот. В резултат на това малкото жени, които се научаваха да четат и пишат, правеха това в къщи, а не в училище. Тъй като те не можеха да получат по-високо образование, дори жените е по-високо положение в живота, не можеха да четат Библията. В сънища и видения обаче Духовният свят показваше значението на Библията на жените, които сериозно търсеха разбирането й. Този вид събития беше общоприет и се приемаше от вярващите.

Общественият обичай на времето забраняваше на жената да пресича пътя на мъжа. Това Беше немислимо и се смяташе за неправилно и неучтиво. Една жена от благоприлично семейство никога не ядеше на една маса с мъжа си, а винаги чакаше той да свърши и тогава сядаше накрая на масата и изяждаше остатъците. Това, което наричат днес “свободна любов”, беше извън всякакво въображение, а изборът на семеен партньор беше изцяло в ръцете на родителите. Те се оглеждаха наоколо и решаваха кой е най-добрият. Желанията на дъщерите им не бяха важни. Нямаше изключение за никоя жена.

Такава беше по това време средата в Корея. Важно е да се разбере кат преп. Мун работеше при тези условия. Членовете на Църквата тогава бяха много всеотдайни. Много Библии бяха прелиствани и от честата употреба ъглите им се бяха изтъркали. Въпреки че много от хората не можеха да четат, поради честото пеене, бяха научили наизуст псалмите, даже и песни с много куплети. Затова обикновено само новодошлите се нуждаеха от сборници с песни, които да пеят. На тези служби всички пееха силно и с много чувство. Тази сила и това чувство бяха израз на дълбоката им вяра.

Често виждах преп. Мун с неговата Библия и един ден я разгледах по-отблизо. На всяка страница имаше червен знак и в полето й той бе изписал изречение след изречение с дребен шрифт. Тази Библия беше изпълнена с коментари и бележки. Вярващи християни, а също така невярващи хора от други религии, ходеха в планината, за да се молят дълбоко и често получаваха прозрения и видения, близки по смисъл на прозренията на Принципа.(1)

Свещениците обаче често учеха хората на неща не толкова близки по значение на тези прозрения, въпреки че хората, които ги бяха получили, бяха силно вярващи християни. В Америка днес свещениците са уважавани. В Корея по онова време те получаваха повече от уважение. Хората ги приемаха като нещо близко до Бог. Когато те говореха, хората им вярваха изцяло. Те имаха абсолютна вяра и покорство пред своите свещеници. Естествено е когато трябваше да изпълнят някоя тяхна заръка, хората да имат чувството, че биха умрели, за да я изпълнят.

__________________________________________________________________________________

(2) Основата на учението на Обединителната църква е това, че Принципът пренасочва (съдържа) дълбоки източни мисли, основани на християнските вярвания и теологии

Ще ви дам един пример за това, което ставаше по онова време.

Християнското учение учи, че Христос е дошъл да умре в името на човечеството и ние сме спасени чрез Неговата смърт. Християните мислеха, че просто трябва да вярват в Исус и ще бъдат безусловно спасени.

След като хората получиха свои прозрения се разбра, че Исус не е трябвало да умре разпънат на кръста, за да спаси човечеството. Тези християни още вярваха в традиционните убеждения за първородния грях, но прозренията по време на молитва бяха различни от това, на което учеха църквите. Никой от тези хора не знаеше Принципа, на много от тях успяха да Го видят чрез своите духовни изживявания. Хората, които се молеха по домовете си, започнаха да получават прозрения, което им харесваше невероятно много. Но те не осъзнаваха факта, че техните прозрения да доста по-различни от това, на което ги учеха свещениците. Те не можеха да повярват, че духовниците грешат. И все пак всички факти говореха, че прозренията им са верни.

По време на японската окупация, хората не можеха свободно да обсъждат своите прозрения. След освобождението обаче те вече имаха свобода да говорят за тях в Църквите си. Те ходеха на Църква с голямо желание, вярвайки, че свещениците ще им дадат верния отговор. Те им разказвали, че Небесното царство им е открило например, че Исус не е дошъл, за да умре. Свещениците били изненадани и объркани чувайки това, което християните им казвали. Трябвало да решат как да реагират. Накрая те решили, че това е работа на сатаната и че християните трябва да се моля по-силно, за да не бъдат нападани от него.

Не е трудно да разберем защо е ставало така. Преди 30 г. Много от хората, които са получавали прозрения, са били обикновени селяни в планините. Те не са имали образование, а тяхното познание на Библията е идвало от прозренията, получавани чрез техните молитви. Представете се колко трудно би ви било, ако бяхте свещеник. Как бихте могли да повярвате, че прозренията на тези хора са истински. Естествено, че тези хора са си мислели, че след като небесното царство разкрива тези дълбоки истини чрез тях – бедните хора, то със сигурност същите видения би трябвало да имат и свещениците. Затова те очаквали разбиране от тяхна страна. Свещениците обаче им казвали, че това са дела на лоши духове и хората били обезкуражавани, чувствайки, че единственият изход е да се молят за разбиране и разяснение. Разясненията, които те получавали били, че свещениците грешат, което ги поставяло в много трудно положение. Те не знаели вече към кого да се обърнат.

Това често се случваше през 1945 г. , когато преп. Мун пристигна в Северна Корея. Скоро след това се разнесе мълвата за един духовен човек от Юг, който можеше да даде точно обяснение на тези прозрения, които хората получаваха, но които техните свещеници не можеха да приемат. Това бе такова облекчение за хората, че те не искаха да се връщат към предишните си църква.

Като допълнение към случаи от този вид можем да кажем, че много хора, които никога не бяха чували за преп. Мун, получаваха откровения от бог, че ако отидат на определено място, ще срещнат един млад човек от Южна Корея, който е чаканият от тях човек. Това се случвало не веднъж или два пъти, а много често. Много хора, които сериозно търсели напътствия от Небесното царство, идвали да посетят преп. Мун с надеждата да получат някакви напътствия. Някои от тях оставали да научат повече.

Жените не можеха по това време да излизат когато си поискат от своите домове. Най-вече за тях беше от съдбоносно значение да дойдат и да видят преп. Мун. Един от ранните ми спомени за отиването ми в Църквата на преп. Мун е как той в продължение на 2 седмици говори за Посланието към Римляните от Новия Завет. Това беше през юли, най-горещият месец в корея. Църквата беше много малка: стая 4 на 4 метра, която бе пълна с хора. Преп. Мун тогава беше на 27 години, но той вече говореще по могъщ и драматичен начин. Сега, когато той вече е на 60 години, ние всички познаваме неговия ентусиазъм, но в младостта му неговото учение имаше ефекта на светкавици и гръмотевици. (3)

Уон Пил Ким произнася тази реч през октомври 1979 г.

Когато той свърши службата, дрехите му бяха прогизнали, каточе ли току що бяха изпрани. Той сваляше блузата си и буквално изцеждаше пот от нея. Дори и през зимата, неговите дрехи никога не бяха сухи. Може би всеки би се потил така през лятото, но корейските зимни дрехи имат дебела помучна подплата, за да запазят топлината на тялото по време на жестокия студ. Въпреки че памукът поема много влага, той би могъл да изцеди дрехите си след проповедта. Сега ние имаме график на нашите семинари на почивки и редовно хранене, на по онова време преп. Мун започваше да говори и продължаваше без да спира. Ние слушахме с такъв захлас, че седяхме с часове без да промълвим нито дума, не изпитвахме нужда даже да отидем до тоалетната. Вие може би си мислите, че проповедите на преп. Мун са дълги сега, но в сравнение с проповедите му от онова време в Корея, сегашните изобщо не са дълги. Анз бях много изненадан когато дойдох в Америка и разбрах, че се дават кратки лекции. Една лекция в корея има продължителност от 6 до 8 часа, при това без преводите. (4)

4.Преп. Мун обикновено говори пред американското движение на родния си корейски език с едновременен /симултантен/ превод

Такава лекция се равнява на 16 часа тук.

Често се случваха драматични сцени в Църквата както преди, така и след като се преместихме в Южна Корея. Понякога хората идваха с намерението да ни пречат, но по някакъв начин тези хора винаги биваха разпознавани от някои от нашите членове и така се избягваха неприятностите. Атмосферата в околността беше такава, че всички събрани хора биваха обзети от душевен огън. Изглеждаше така, каточе ли електричество се разпространява сред групата в такива моменти и човек можеше да усети цялата топлина идваща отвън. Тази топлина бе винаги силна, но никога неприятна. Тя моментално облекчаваше болки и тревоги и дори понякога лекуваше болести тъй като успокояваше и утешаваше. В онези дни когато преп. Мун започваше да говори, хората бяха обземани от този огън и получаваха духовни откровения. Те биваха обземани от чувство за разкаяние. Отначало те плачеха от разкаяние, а след това тъгата им се заместваше от радост и облекчение и те започваха да танцуват. Корейците често имаха болки в кръста или разстроен стомах, но когато бяха докоснати от този духовен огън, те биваха излекувани. Хората, които не бяха духовно чувствителни, можеха да наблюдават как стават тези неща, без да проумяват какво в същност ги предизвиква.

Службите започваха с молитва на преп. Мун, която биваше много напрегната, а след това започваше самата служба. Много слухове плъзнаха през тези ранни години. Веднъж преп. Мун даде храна на един богат човек, който известно време идваше в Църквата. Този човек имаше болен стомах и се колебаеше дали да приеме храната. Но след като я изяде, се почувства по-добре. Преп. Мун се разсмя, когато разбра, какво е станала, и даде на човека още. Постепенно болките в стомаха му изчезнаха. По този начин хората започнаха да говорят, че Църквата давала духовна храна. При всички трудности и преживяни преследвания, членовете на Църквата получаваха утеха от такива неща.

Въпреки че корейските християни бяха обучавани на Христовото слово в продължение на много години, смисълът на това Слово никога не бе осъществен, защото тези хора нямаха достатъчно разбиране. Като отговор на техните искрени молитви те получаваха откровения, които много ги радваха, особено ако откриеха някакво потвърждение в Библията. Когато преп. Мун обясняваше значението на техните прозрения, те чувстваха, че той ги разбира ясно и тяхната първа реакция беше да отидат при своите свещеници с увереността, че ще могат да ги убедят. Да разбереш нещо обаче и да можеш да го обясниш, са две различни неща. Може да изникнат толкова много проблеми, когато се опитаме да обясним на другите хора това, в което вярваме, че е истина. Когато тези хора отидоха при своите свещеници, те не само че не можеха да ги разберат, но не се и съгласяваха с тях, даже им казваха, че дълбоко грешат. Тези свещеници знаеха пасажите от Библията много по-добре от обикновения човек и много често представите на хората биваха променяни от свещениците, чиито доводи изглеждаха много логични. Въпреки че прозренията, които тези хора получаваха, бяха доста ясни, не беше рядкост такива хора да бъдат не само разубеждавани, но и да бъде разклащана тяхната вяра. Повечето от последователите обаче не бяха толкова лесно разубеждавани и оставаха верни на тази ранна Обединителна църква. Те виждаха безпогрешни доказателства, които задоволяваха въпросите им. Когато техните свещеници не се променяха, тези хора просто напускаха старите си църкви. Понякога това бяха богати хора, на чиито дарения църквите им разчитаха, както и на техния пример за вдъхновяване на останалите членове. Можете да си представите реакцията на свещениците, когато опората на тази църква напускаше, за да последва този млад човек от Южна Корея. Те оставаха доста разтревожени, мислейки, че тяхната църква ще се разруши финансово, ако това продължава. Такова беше началото на сериозното преследване на нашата Църква. Много свещеници предлагаха да придружат своите членове и да говорят с този млад човек, обсъждайки съдържанието на библията и мислейки, че те ще могат да покажат пред своите членове “Кой е крив и кой е прав”. Така че свещениците идваха да спорят с преп. Мун. Той беше станал много чувствителен към техните намерения и каточе ли винаги знаеше какви въпроси искаха да зададат свещениците. Той ги приемаше топло и тогава повдигаше въпросите сам, давайки и съответните отговори. Нямаше какво повече да се каже. Даденият човеко откриваше своя свещеник онемял пред изчерпателността на това, което ставаше пред него. Често пъти когато свещениците се прибираха, те говореха лошо за преп. Мун, но хората, които ги придружаваха знаеха, че на техните думи не може да се вярва. Някои от най-критично настроените свещеници използваха своето положение и влияние, за да оронят репутацията на Обединителната църква и нейния водач. Те казваха на властите, че преп. Мун пречи на техните църкви. Разбира сде, това беше вярно донякъде, защото той привличаше много членове от тези църкви.

Позовавайки се на критиките на свещениците, комунистическото правителство обвини преп. Мун, че нарушава обществения ред. Това първо обвинение срещу Църквата беше просто. То не се появи поради някакво дълбоко, съзнателно убеждение, а просто защото финансовите ресурси на някои от църквите беше застрашено след като някои богати техни членове станаха последователи на преп. Мун. Поради факта, че тези свещеници имаха влияние в обществото, те правеха н”каквото си искат” и се оплакваха на правителството на Северна Корея. Първите членове на Обединителната църква имаха сериозното желание да търсят истината. Когато те бяха с преп. Мун, те бяха като деца и искаха да бъдат в неговото присъствие с часове. Неговото учение за тях бе по-важно от всичко друго. Нямаше никакво значение дали бяха стари или млади. Можете да разберете как такива дълбоки чувства бяха разбирани по погрешен начин. Но вие също знаете, че често пъти това е начинът, по който става християнското прераждане.

Още преди преп. Мун да започне да преподава Принципа, много хора, чувствителни към Духовния свят, получаваха прозрения за това как първите човешки прародители са съгрешили и са се откъснали от Бог. Веднага, щом човек чуеше тази истина, независимо дали от Принципа или чрез прозрение, странни неща започваха да се случват в неговата къща, в неговото семейство. Често, когато мъж и жена се доближаваха до Бог, те откриваха, че привличането им един към друг не е толкова важно, както преди и техните взаимоотношения започваха да се променят. Ако мъж и жена научеха повече за истината, той или тя започваха да обръщат по-малко внимание на своя партньор, а повече на това вълнуващо, което са открили. Тогава за партньора е много лесно да си помисли, че той или тя е намерил някой друг мъж или друга жена. Не беше рядкост ако някоя жена започнеше да посещава Църквата, нейният съпруг да си помисли нещо такова. Това се отнасяше и за по-възрастни съпружески двойки, на около 50-60 г. Ако мъж и жена идваха в Църквата заедно, за тях беше много по-лесно да се разберат един друг, но това се случваше рядко. Обикновено вярата на единия беше по-силна от тази на другия. Това е ситуация, която трудно може да се обясни и приеме в обикновеното семейство. Съпругата започваше да служи повече на мъжа си и да му оказва повече уважение, но се отказваше да има сексуална връзка с него. Беше ясно, че нещо се е променило. Тогава, ако съпругата закъснееше след посещение в Църквата, съпругът би проявил разбиране, въпреки че би трябвало да бъде всеотдаен към брата както жената. Но след като тя започнеше да посещава Обединителната църква, нещо се променяше и той по никакъв начин не можеше да го разбере.

Много е важно за вас да вникнете и разберете как и защо започна преследването на Движението. Защото много подобни обвинения се появяват сега и в Америка. Моята леля, човекът, който ме доведе в Движението, имаше много щастлив съпружески живот. Нейното най-съкровено желание беше да се срещне с месията. Когато срещнала преп. Мун, тя почувствала, че наистина го е срещнала и поискала да посвети живота си на неговото учение, защото бе убедена, че то идва от Бог. Тя станала още по-внимателна и любяща съпруга, за да избегне неразбирателството в семейството, но не се съгласявала на никаква сексуална връзка и то не породи някакви инструкции от преп. Мун, а защото получила откровение, че трябва да живее като девица докато не бъде благословена в брака от Църквата. Нейният съпруг не разбирал това и се опитал да я разубеди. Той не издържал повече и започнал да преследва преп. Мун, мислейки, че жена му се е влюбила в него. А тя от своя страна чувствала, че не може да не се подчини на указинята от небесното царство. Нейният съпруг започнал да говори пред хората за преп. Мун казвайки, че в Църквата стават аморални неща. Откритието, че и другите по-възрастни жени водят същия начин на живот, усложнило положението. Съпрузите се обединили и нарекли преп. Мун еретик и го обвинили, че разрушава семейния им живот. От своя гледна точка те са прави. Независимо от възрастта на съпругите, мъжете предположили, че стават аморални неща в Църквата. По този начин започнала клюката за аморалността на нашата Църква.

Споменавам този пример с леля ми, защото той е най-близък до мен, но този феномен беше широко разпространен по онова време. Обвиненията на съпрузите бе добър материал в полза на християнските църкви в борбата срещу преп. Мун. Те го обвиняваха в разрушаване на семействата, защото прекъсвал любовта на жените към мъжете им, както и за аморални неща в Църквата. Но той нямаше нищо общо със същността на тези обвинения.

Аз много добре познавам неговото учение и това как той набляга на чистотата във всички нейни аспекти и знам, че е така от самото начало. Още повече, че преп. Мун никога не е молил тези жени да прекъснат интимните си контакти. Всички те почувствали, че това е божия воля чрез провидения.

След като се напиеше, чичо ми се озлобяваше много срещу преп. Мун. Ако някой от членовете го видеше да отива към Църквата, той изтичваше преди него, за да предупреди нашия учител. Моят чичо правеше всичко възможно, за да накара леля ми да не ходи в Църквата. Едва 25 г. След това той призна, че през цялото време много внимателно е наблюдавал промените у леля ми. Накрая той отиде при преп. Мун и му каза: “Моля те, прости ми, имам голям грях пред теб и пред Бога. Моля тея, приеми ме като член на Църквата”. Едва тогава той разбра стойността и същността на това, което прави жена му. Той я заобича още повече, като разбра колко много вяра е имала, за да издържи през всички тези години, тези трудни години. Неотдавна той направи изказване, в което се надяваше целият този период от живота му да бъде простен и каза, че единственото му желание е да бъде погребан в гробището на Обединителната църква. Сега той е професор в един корейски университет и казва на своите студенти, че ако търсят истинска църква, трябва да отидат в Обединителната църква. Някои от неговите колеги са чували за репутацията на жена му по онова време, но той им казва, че не е виждал по-честен и изключителен човек от нея. Всичките им деца бяха благословени в брак от преп. Мун преди няколко години.

През онези ранни години преп . Мун каточе ли винаги плачеше. През нощта и сутринта се молеше, облян в сълзи. Той се молеше за всеки един член по три пъти на ден. Съпругът или съпругата, идвайки в църквата, лека полека се променяше, но за техните семейства тази промяна изглеждаше бърза и драматична. След 15-20 г. Б рак, единият от партньорите се променяше изцяло за 1 месец. Така хората започваха да говорят, че Църквата омагьосвала своите членове. Това доведе до молба за правителствено разследване. Можете да си представите как здраво се бяха вкопчили в Църквата и нейния водач. Какви ли не лъжи се разпространяваха по онова време. Основата на тези клюки бе поставена по онова време в Корея. С течение на времето те се разпространиха по цял свят. Някои хора още вярват на тези лъжи и се явяват спънка на Движението през всички тези години. Преп. Мун много пъти ми е казвал, че единственият начин да се преодолеят трудностите и да надвием лъжите, е да простим на тези, които ни обвиняват и да разберем, че Бог също е бил в ситуация, в която се намираме сега, в продължение на 6000 г.

Службите в Пхенян свършиха на 22 февруари 1948 г., когато комунистите арестуваха преп. Мун. Престоят му в Пхенян продължи 1 г. И 10 месеца. Властите предпочетоха да повярват, че наистина прави магии. Пропагандата, която бе разпространена, беше успешна, защото обясняваше как преп. Мун е успял за толкова кратко време да събере толкова много последователи. Въпреки че християнството и комунизмът имат малко общи неща, някои християнски свещеници отидоха да се оплачат на властите, протестирайки срещу тази нова Църква. Те се обединиха с комунистите, за да накажат преп. ТМун, въпреки че ясно виждаха, че стандартите в неговата Църква са ако не по-високи, то поне на същото ниво както на техните. Комунистите са атеисти и бе в техен интерес да накажат преп. Мун. За комунистите фактът, че преп. Мун е християнски лидер бе достатъчен, за да го накажат. Всички тези клюки им дадоха добро основание да го изпратят в затвора. Тяхното намерение беше да докажат, че е лудост да се вярва в Бог.

Съдебната зала бе препълнена по време на процеса. Преп. Мун се появи в залата окован във вериги и с обръсната глава. Прокурорът започна делото, питайки го за неговата автобиография и когато разбра, че е учил електроинженерство, го попита как се произвежда електричество. Комунистическата идеология твърди, че както човек може да създава невидимо електричество, така също и Бог е плод на човешкия мозък.

Преп. Мун разбра, че съдията има намерение да използва отговора като критика към религията и затова отговори с големи подробности. Стана ясно, че той знае много повече за принципите на електричеството от съдията, който след известно време се ядоса и го спря да говори. Комунистите се опитваха да докажат, че той лъже хората с цел да промени духовните им ценности. Думите лесно могат да бъдат манипулирани. Едно изказване на член на Църквата бе изопачено и като резултат преп. Мун бе обвинен в експлоатация на невежи хора. Много лесно се съставя такова обвинение, защото църквите обикновено се издържат от даренията на членовете си. И днес в Америка църквите функционират по този начин. Те го обвиниха, че учи хората на лъжи и че изопачава истината и че всичко си е измислил сам. Днес в тази държава той е обвиняван в “промиване на мозъци”, но тези обвинения не са по-различни от обвиненията, отправяни му в комунистическа Корея.

Когато съдията произнесе присъдата, там имаше обвинение, че преп. Мун е измислил неща, които не съществуват. Привършвайки с четенето на присъдата, той попита преп. Мун дали има нещо да каже. Всички знаехме, че при тези обстоятелства най-доброто нещо, което може да се направи, е просто мълчаливо да се съгласиш, независимо от това колко абсурдно е обвинението с надеждата, че ще се отнасят малко по-добре към теб. Но преп. Мун протестира срещу обвинението, че си измислял неща и настоя това обвинение да бъде отменено. Той не се молеше за съчувствие, а протестираше, казвайки, че е говорил само истината.

По време на този зле скалъпен процес той бе осъден на 5 г. Принудителен труд в затвор за “Нарушаване на обществения ред”. Достойнството, с което той се изправи да говори срещу несправедливото обвинение, шокира всички комунистически лидери, дошли на процеса. Тяхното намерение бе да покажат колко жалък и безпомощен е този – вярващ в Бога човек. Но хората видяха един човек, който има кураж и е убеден в това, което върши. Първоначално процесът бе насрочен за 3 април, но след това бе отложен за 7-ми, за да може и високопоставени комунисти да видят безпомощността на Божия човек. Този процес също така трябваше да бъде един урок за младите комунисти, който би им показал триковете в технологията на преп. Мун. Но те много съжалиха, че бяха довели толкова много млади хора, за да гледат този предполагаемо нестабилен и слаб човек. Ефектът от процеса бе точно обратен на този, който комунистите искаха да постигнат. Невероятно бе усещането, което изпитвах, гледайки начина, по който той се контролираше. Усещах, че преп. Мун силно държи на своето достойнство. Той стоеше изправен и се държеше естествено в ситуация, в която всеки друг би се чувствал съкрушен и не можах да задържа повече сълзите си.

Членовете на Църквата бяха изпитали само неговото сърце, доброта и любов. Представата, която те имаха за нега е като за баща, който прегръща своите деца. В съдебната зала обаче те откриха един друг аспект на характера на преп. Мун и това беше неговия кураж, амбиция и безстрашие. Даже обвинен, той не изглеждаше сломен, умърлушен или даже тъжен. Очите

и лицето му горяха с надежда. След като обвинението бе произнесено, влязоха полицаи и отново му сложиха белезници. Тогава той вдигна ръце към нас, каточе ли да ни каже да се надяваме, вместо да бъдем обезверени и да отстояваме изцяло нашата вяра. Когато го извеждаха от съдебната зала, той ни помаха, усмихвайки се със свободната си ръка, каточе ли да ни каже, че ще се върне скоро и да не губим надежда. Всички бяхме с насълзени очи, но както пре. Мун каза след това, по пътя към затвора той също е бил пълен с надежда, че отива на място, където Бог би могъл да направи големи неща.

Килиите на тези, които са подсъдими, бяха различни от тези на вече осъдените. Докато все още бил в килиите на неосъдените, преп. Мун се срещнал с един от хората, които свидетелствали против него по време на следствието. Човекът не искал да срещне преп. Мун, който го попитал: “Помниш ли кой съм аз?” Той не могъл просто да отмине и затова се спрял и казал: “Да, помня разбира се.” Тогава човекът се извинил за това, което е направил и казал, че е бил подложен на натиск от властите, които го карали да свидетелствува срещу него. Казал още, че дълбоко в себе си никога не е искал да направи нещо лошо на преп. Мун. По-късно този човек му насел храна, докато бил в затвора. След известно време съдията, който осъдил преп. Мун посетил затвора, където той излежавал присъдата си. Той също не желаел да се срещне с него, но срещайки се, преп. Мун го поздравил. Когато съдията видял, че той му прощава, също му се извинил, казвайки: “Няма причини да си тук, ти си невинен, но аз трябваше да те осъдя, защото така ми бе наредено и аз нямах друг избор.” Преди да напусне затвора, той също носел храна на преп. Мун.

Всичко това ни дава възможност да надникнете зад завесата на тази така наречена “легална” система. Но в същност никой не вярваше, че преп. Мун е престъпник. Системата бе така създаден, че всякакви процедури да бъдат налагани. Въпреки че преп. Мун беше невинен, той бе обвинен и осъден с присъда, която беше абсолютно нереална.

Затворниците в затвора имат номера. Към тях не се обръщат с имената им. Номерът на преп. Мун е 596, което на политически корейски означава “тъгуващ”. Мисля, че даже и номерът, който той получи, разкриваше тъгата на Бог. Небесното царство изказваше своя протест срещу неговото изпращане в затвора. На 20 май 1948 г. Преп. Мун бе прехвърлен от затвора в Пхенян в концентрационния лагер със специален режим на работа Тонк Нии в Хюн Нам на Северното корейско крайбрежие. Там бе по-различно от предишния затвор. Първо, храната бе значително по-малко и с такова качество, че повечето хора умираха след 3 месеца. Ако на затворник се дава такава дажба без той да трябва да работи, може би ще оцелее, но тях ги караха да вършат много тежка работа. Никой не бе излизал от този затвор жив. Комунистите изпращат там хора с очакването, че ще умрат от изтощение. Караха ги да работят много и им даваха съвсем малко храна. Често се случвало хора да умират докато се хранят. Вие как бихте се чувствали в такива условия? Бихте ли проявили симпатия и бихте ли казали “Горкия човек, умря.”

Животът в затвора бил толкова тежък, че първото нещо, за което затворниците помисляли в случай на смърт, било малкото останала храна на умрелия. Те скачали да вземат храната, без да мислят за смъртта. Вземали дори това, което бил в устата на умрелия.

Животът в лагера бил безчовечен и примитивен. Целта на затворите тук, в Америка е да превъзпитават затворниците, позволявайки им да се завърнат в обществото като продуктивни граждани. Но целта на затвора, в който е страдал преп. Мун, била друга. Преди да убият затворниците, комунистите искали да изтискат всяка капчица енергия от тях. Всеки осъден на затвор, бе изпращан, за да умре от бавна смърт в лагерите. Всички получаваха еднакви порции – по 3 лъжици ориз. Някои ядяха своите зрънце по зрънце, което създаваше илюзията, че ядат повече, защото храненето продължаваше по-дълго.

Преп. Мун пристигна в затвора с намерението да оцелее 5 г. след присъдата си. Той знаеше, че не може да оцелее дълго, разчитайки само на малките количества храна и въпреки тежката работа, която се изискваше от затворниците, той трябваше да намери някакъв начин, по който да се бори със ситуацията. Той реши да намали миниатюрната си дажба наполовина, давайки останалата част на другите затворници в продължение на 3 месеца. Той реши да намали миниатюрната си дажба наполовина, давайки останалата част на другите затворници в продължение на 3 месеца. Той твърдо реши, че през следващите 5 г. ще живее на половин порция. Когато след 3 месеца започна да яде цялата си порция, той си каза, че яде два пъти повече и че по този начин ще може да издържи през следващите 5 г. Това наистина го укрепи и чувствайки тази храна като подарък от Небесното царство, той бе благодарен на Бог затова, което сега бе допълнителна порция.

С такова държане преп. Мун прие ситуацията такава, каквато бе и реши, че ще оцелея.

В неговата килия имало хора, осъдени за всякакви престъпления. По време на комунизма не е важно колко хора умират, или колко са били убивани. Там имаше един човек, който бе поставен от комунистите, за да бъде съгледвач и лидер на затворниците. Този човек се казваше Съхъ Пак. Преп. Мун бее в черните списъци на охраната. Допълнителната храна бе обещавана на затворниците, които наблюдаваха и даваха информация за него. Тъй като той познаваше комунистическата система много добре, през целия си престой там той никога не разказа Принципе на другите затворници. Един ден обаче преп. Мун говори с г-н Парк по време на обяд. Ако г- Парк се бе възпротивил на това, животът на преп. Мун в затвора щеше да стане още по-непоносим. Преп. Мун каза на к-н Пак, че Йоан Кръстител не е изпълнил своята отговорност пред Исус. Преди да отиде в затвора, г-н Пак бил добър християнин и чувайки това, бил много шокиран. Когато привършили разговора, преп. Мун му казал: “Моля ви, помислете върху това, което ви казах” и отишъл на следобедна работа. Въпреки голямата си умора, през нощта г-н Пак не могъл да заспи. Един възрастен човек в бяло се появил пред него и му се скарал, задавайки му въпроса: “Кой мислиш е затворник 596? Ти не трябва да спориш с него, ако не го познаваш”. Понеже г- н Пак бил много уморен и болен, а старецът не го оставял да заспи, той обещала, че няма повече да спори с преп. Мун. В момента, в който той изрекъл тези думи, болките престанали и той се почувствал по-добре. На следващия ден по време на обяда, преп. Мун се срещнал с г-н Пак отново. Според това, което г-н Пак разказа на членовете на Движението след това, преп. Мун веднага го попитал: “Случи ли се нещо странно тази нощ?” Г-н Пак бил много учуден как е възможно преп. Мун да знае дали е станало нещо и му разказал за премеждията си предишната нощ. Когато свършил с разказа си, преп. Мун му казал, че Мария – майката на Исус не е осъзнала отговорността, която е имала към сина си. .Чувайки това, г.н Пак бил толкова ядосан, че забравил обещанието, което дал предишната нощ във видението си. Той абсолютно не можел да повярва на такова твърдение. Тогава преп. Мун му казал да си помисли пак.

През тази нощ г-н Пак отново се чувствал зле и имал болки по цялото си тяло. Тогава той се разкаял и обещал да не спори повече с преп. Мун и отново се почувствал по-добре. На следващия ден преп. Мун го срещнал отново. Не знам точно какво му е казал, но трябва да е било доста необичайно, защото въпреки страданията през предишните 2 нощи г- н Пак реагирал много остро, много по-остро, отколкото преди. Тогава през нощта същият възрастен човек се появил отново и го попитал: “Защо не можеш да разбереш”?

Най-накрая след 3 дни опозиция той се предал окончателно, ставайки вторият последовател на преп. Мун в затвора. Поради факта, че беше лидер на 2000 затворника, неговата връзка с преп. Мун бе много опасна. Ако г-н Пак решеше, можеше да направи живота на преп. Мун в затвора още по-труден. Имаше толкова напрежение около този човек заради неговата позиция. Дванадесет души бяха избрани и поведени да последват преп. Мун в затвора.

Понеже той много рядко говори за живота си в затвора, един от последователите му там свидетелствува по-късно за това. Даже и за мен много от преживените от него неща оставаха в тайна, докато един от тези 12 не успя да излезе и да ни разкаже за тях. Този човек каза, че въпреки че 2 г. и 8 месеца са лежали в една килия, никога не го е видял да спи. Даже в неделя, когато не работели и всички спели дълбоко, наваксвайки загубения през седмицата съня, преп. Мун бил буден и се молел След всеки работен ден затворниците заспивали веднага, щом мсе върнели в килиите, но преп. Мун винаги оставал буден последен, за да се моли. Сутрин, когато надзирателите идвали, за да ги събудят, те го заварвали пак да се моли.

Първото нещо, което господин Пак искал да направи, било да потърси по-лека работа за преп. Мун. Но след като му възлагал такава работа, той не я приемал, а винаги доброволно искал най-тежката работа. Той никога не смятал за нормално да приеме лесната работа само защото му била предлагана от неговите последователи. Той никога не избирал най-лесната работа, а напротив, най-трудната. Това там било товаренето на торби с калциев окис. По време на окупацията японците бяха успели да съберат много голямо количество калциев окис, който бе използван за направата на изкуствени торове. Но накрая нямаха възможност да го съберат в чували и да го вземат със себе си. По-късно комунистите използваха затворници, за да раздробят втвърдените хълмове от калциев окис, който след това отнасяха в сламени кишчета до вагоните. Работата бе толкова трудна, че един обикновен гражданин, който бил наеман на работа там, получавал заплатата, полагаща се за цяла година, за 7 месеца работа.

Един от термините, създадени от комунистите, е работната норма. Затворникът трябвало да работи, докато не изпълни нормата си. В Хюн Нам нормата била 1300 торби, всяко от които тежала по 40 кг. Всяка група от 10 затворника трябвало да натовари 1300 торби на влака. Ако разделите 1300 на 8 часа, ще разберете колко бързо е трябвало да бъде натоварвана всяка торба. Освен това изкуствените торове миришеха толкова лоша, че хората, които минаваха покрай завода тичаха, защото намираха миризмата за непоносима. Представете си да работите 8 часа на ден, а понякога и повече в такава вредна среда. Затворниците трябваше да гледат надолу, докато отиваха в затвора и нямаха право да поглеждат другите затворници, като винаги се разкарваха в групи по 8 души. Причината за това бе предотвратяването на какъвто и да било контакт помежду им. В постоянно недояждане и изтощение слюнката на затворниците бе станала гъста като лепило. Когато отиваха от едно работно място на друго, те ходеха с големи усилия, препъвайки се. Във всяка стая живееха по 20 души, а за тоалетна се използваше буре, от което всеки се гнусеше. Всеки искаше да спи до вратата, където въздухът бе чист. Но преп. Мун винаги спеше до бурето на най-лошото място. Веднъж на месеца управниците на затвора караха затворниците да пишат похвали към правителството, които съдържаха и разкаяние за извършени грехове. Твърдата позиция на преп. Мун бе, че той няма за какво да се извинява пред правителството. ТВ продължение на 2 г. и 8 месеца той не написа нито дума за разкаяние, независимо колко трябваше да страда за това.

Понякога преп. Мун пишеше на членовете в Пхенян, молейки ги да изпратят оризово брашно и дрехи, които след това раздаваше на другите затворници. По-късно, когато членовете на Църквата идваха да го посетят, те виждаха, че той не носи дрехите, които му бяха изпратили и се чудеха дали изпратените неща наистина са стигнали до него. След това разбираха, че той дава всичко на другите и не оставя нищо за себе си.

На близките на затворниците им бе позволено да изпращат храна. В много редки случаи храната наистина пристигаше. В повечето случаи затворниците, получавайки пратката, изяждаха колкого можеха, а другото използваха за възглавница, за да не може никой да им го открадне. Но преп. Мун винаги разпределяше храната, която получаваше по равно между всички затворници в стаята. Той правеше това толкова редовно, че повечето от затворниците започнаха да разчитат на това – да получават определена порция за себе си, неоценявайки факта, че тази храна в същност принадлежи на преп. Мун и че тя се дава като подарък. Обикновено п реп. Мун не обръщаше внимание на това колко храна разпределя, но останалите наблюдаваха това с голямо внимание. Те знаеха точно колко има там, защото бяха приели като факт това, че част от тази храна им принадлежи и тъй като те винаги бяха много гладни, те пресмятаха точно колко е останало в торбата на преп. Мун. Когато запасите започнеха да намаляват, другите страдаха много повече от преп. Мун. Те знаеха точно кой е получил малко повече и кой малко по-малко, докато той не обръщаше внимание на такива неща. Често се случваше затворниците да се карат за това чия порция е по-голяма, въпреки че тази порция в същност не принадлежеше на самите тях. Те не казваха нищо, но се ядосваха на “крадците” Някои от тях идваха при преп. Мун, казвайки: “Знам кой взе повече отколкото му се полага” и искаха да издадат кой е този човек. Доста по-късно един от затворниците разказа на членовете на Църквата за това как преп. Мун не е реагирал на подобни изисквания. Вечерта след този инцидент преп. Мун помолил хората да се съберат, за да поговорят с обвинения човек. Тогава той му предложил да вземе колкото иска храна. Той му предлагал искрено, но човекът не посмял да вземе повече, а само се покланял. Тогава преп. Мун взел чаша, напълнил я и му я подал, давайки му да яде. Всички, които се били събрали, били раздразнени и изпитвали омраза към този човек. Отначало те били ядосани на него, че е взел повече храна, а сега виждали как преп. Мун му дава още повече. Понякога, когато ръководиш малка група, един от членовете й може да дойде, за да се оплаче от някой друг. Независимо от това, и човекът, който се оплаква, и този, срещу когото се оплакват, са ценна част от твоето семейство. Какво трябва да се направи в този случай. Хората обикновено знаят кога грешат, но ако ние им простим техните грешки, това е същото както да им подадеш горещ камък, който трябва да държат в ръцете си. Тази прошка кара хората да се обърнат и да погледнат грешките си по-сериозно, отколкото ако им ги покажем.

Майката на преп. Мун живееше на около 150 мили от затвора, а транспорт по това време не е имало. Едно такова пътешествие за възрастна жена е много изтощително, но въпреки това тя изминавала това разстояние, носейки дрехи и храна на сина си. Отношенията между тях били необичайни. Тя наистина го обичала извънредно много. Преди години когато преп. Мун учел в Япония, тя получила телеграма, че той се прибира в Корея за ваканцията. В телеграмата се уточнявало още с кой кораб ще пътува и че ще вземе влак след това до тяхното село. Корабът, с който преп. Мун трябвало да пристигне, потънал и всички негови пътници се удавили. Новината се появила във вестниците, но майката въпреки това чакала влака, надявайки се той да се върне. Но преп. Мун не дошъл, нито пратил телеграма, нито писал. Майка му била много разстроена и пропътувала целия път до Пусан. За този град тя била само слушала. Тя го търсела навсякъде из града. Тъй като не е имало къде да спи, след като не го открила, тя се прибрала в къщи.

Преп. Мун си спомня, че когато се върнала, дрехите й били скъсани и била без обувки. Тя била напълно съкрушена и разстроена и даже не можела да си спомни къде е ходила и с кого е разговаряла. Но все пак тя здраво се била вкопчила в надеждата, че синът й е още жив, синът, когото тя толкова много обичала. Преп. Мун й разказал след това, че в този ден, когато е трябвало да се качи на определения кораб в Япония, краката му не искали да се помръднат. Тогава той разбрал, че има нещо нередно и не се качил на борда на този параход, а пристигнал на пристанището след като корабът бил заминал.

През трудните дни от живото на преп. Мун в затвора, неговата майка приготвяла много неща за него и с чувство на дълбока любов му ги носела. В майчините очи той бил дете, независимо от това, че вече бил възрастен човек. Сърцето й боляло и тя плачела, виждайки своя син в затворнически дрехи и с обръсната глава. Но преп. Мун се сърдел за това на майка си и й казвал, че ако плаче за това, че синът й е в такова състояние, то тя трябва да плаче без сълзи. Защо е казал това преп. Мун? Защото той чувствал, че ако тя плаче от гордост за своя син, който работи за установяването на небесното царство на земята, тогава независимо от собствените си страдания, той би приел нейните сълзи. Но ако тя плаче само от съжаление, тогава той чувствал, че не може да приеме нейните сълзи и се ядосвал. Майката на преп . Мун разбрала малка част от принципа, но въпреки това нейното сърце не могло да издържа да гледа страданията, на които бил подложен сина й, както и на наблюдава как той раздава на непознати хора животворната храна, която тя му носела. “Тя се опитваше да не се отнася лошо към това, но не можеше да задържи сълзите си, виждайки какво става.” По пътя за в къщи тя посетила нашата църква в Пхенян и казала на членовете, че няма да му позволи да излиза от къщи, след като го пуснат от затвора. Тя го обичала толкова много, че сърцето я боляла да гледа как той страда, въпреки че той го правел в името на други. Тя казваше, че ако той се грижи за себе си малко по-добре, тя няма да се чувства толкова зле. Тя се връщаше обезверена от посещенията си в затвора. На нея не й харесваше това, че той не разбира майчиното й сърце и канел затворниците още когато тя била там да вземат всичко, което тя била донесла, давал им го, не оставяйки нищо за себе си. Тя казвала, че никога няма да отиде да го види отново, но тези й решения траели кратко време и скоро подготвяла още нещо, за да му го занесе.

През тези 2 г. и 8 месеца, през който преп. Мун лежа в затвора, той събрал 12 последователи.Един от тези хора бил Главата на Християнската федерация в северна корея. Неговата преданост към преп. Мун била такава, че той се молел веднага щом излезе от затвора да го последва, както и учението му, с цялото си сърце. На няколко мили от Хюн Нам имало клон на затвора. Затворниците вярвали, че животът там е много по-лесен, отколкото в Хюн Нам. Този човек дошъл при преп. Мун и го помолил за разрешение да отиде в този затвор. Преп. Мун му казал да не ходи, но той решил да отиде там. Един друг човек, г- н Ким отишъл при преп. Мун със същото искане. Той му казал да отиде, ако наистина желае това, но добавил, че веднага, щом почувствува нещо нередно, трябва да избяга.

На 25 Юли 1950 г. чрез изненадващото нахлуване на Северокорейските войски в Южна корея, започва Корейската война. Хюн Нам е бил част от силно индустриализиран район от Северна Корея и скоро се превърнал в мишена за бомбардировки от страна на силите на ООН. Градът бил обстрелван от самолети и от кораби. Веднага, щом прозвучела въздушна тревога, всички надзиратели се укривали, оставяйки затворниците на обстрела. Един ден прозвучала обичайната тревога и преп. Мун, чувствайки, че има нещо нередно, казал на хората да го последват на друго място. В следващия момент паднала бомба точно там, където стоели до преди малко, изхвърляйки ги чрез звуковата вълна. Северна Корея не предполагала, че целият свят ще отговори на нейното нахлуване. Съвсем скоро все повече и повече американски бомбардировачи и войски се включвали във войната, карайки Северокорейските войски да отстъпват. Войските на ООН направили десант в Хюн Нам преди да отидат в Пхенят, който се намирал малко по-на юг. Логичният от тактическа гледна точка път, по който Макартър е трябвало да мине след десанта в И Хон, е да мине през Сеул, Корон и Пхенян и след това да стигне до Хюн Нам. Главно затвора в Хюн Нам лежеше на пътя на армията, така че комунистическите власти започнали да екзекутират затворниците преди те да могат да бъдат освободени. Отначало охраната казала на затворниците да подготвят достатъчно храна за 3 дни, за да не могат да разберат какво ги очаква по-нататък. След това ги наредили и им дали лопати. Комунистите не искали никой от затворниците да разбере, че няма да има нужда от тази тридневна дажба и че ще бъдат отведени на хълма зад затвора, за да изкопаят собствените се гробове и след това ще бъдат застреляни. Така групите били екзекутирвани една след друга.

Преп. Мун чувствал, че има нещо много нередно и скоро разбрал, вче затворниците биват екзекутирвани. Той знаел, че и неговият час наближава. /Той никога не ми е казвал как се е чувствал в този момент./ Хора с номера все по-близки до неговия, вече били отведени. Накрая били отведени и няколко затворника от килията на преп. Мун. Ако неговото име било в списъците на откарваните, не би било възможно да се измъкне. Преп. Мун знаел, че критичният момент настъпва. Както се изясни по-късно, неговият последовател, който отишъл в клона на Хюн Нам против волята на преп. Мун, бил екзекутиран. Г-н Ким успял да избяга при отвеждането му на екзекуция с други затворници и се присъединил към преп. Мун по-късно на Юг. В повечето случаи преп. Мун говори много тихо и смирено. Той не дава команди. Например, Той не казва “Ти трябва да направиш това, ти не трябва да правиш друго.” Напротив, обикновено той казва: “Аз мисля, че ти трябва да направиш това така, не е хубаво да го правиш по друг начин.” Вие не трябва да приемате леко тези негови думи, защото от личен опит знаме, че всяка негова дума има значение.

В края на войната 16 нации се обединили във войските на ООН, сражавайки се за свободата на малка военна зона – един незначителен полуостров Корея. В тази атака на север станало така, че силите на ООН освободили преп. Мун от затвора в Хюн Нам. Въпреки че времената били неспокойни и несигурни, преп. Мун се върнал в Пхенян и посетил домовете на всички си последователи, които се присъединили към него преди да отиде в затвора. Ако не успял лично да посети някои, той изпращал човек със съобщение от негово име, питайки как се чувства този човек, негов последовател. Той изминал пеш 150 мили до Пхенян за 10 дена и след това за 40 дни посетил всичките си последователи по домовете. Той седял в Северна Корея до последния момент и накрая напуснал точно преди нахлуването на китайските войски.

Преп. Мун успял да вземе само някои неща от затвора. Едно от тези неща била една малка торбичка с оризово брашно. Той вървял 10 дена пазейки това брашно докато пристигне в Пхенян. Не е имало къде да се нахрани добре през цялото това пътуване. Всичката храна, която все още можела да се намери из полето, била стара и изгнила. Той ял тези развалени и изоставени плодове и зеленчуци, пазейки тази малка торбичка с надеждата, че когато срещне членовете в Пхенян, ще може да я сподели с тях. Когато всички се събрали, той разбъркал брашното с вода, правейки малък и дебел пудинг и обявил, че това бил начинът, по който си правели храна в затвора, като го споделил с тях. Преп. Мун искал да донесе някакви подаръци на своите последователи даже след изпитанията, през които минал. От всичко, което могъл да вземе, храната била най-ценна, защото означавала живот. Днес много рядко ни се случва да искаме да запазим нещо ценно, за да можем да го споделим с други. Повечето от нас давата, когато имат в повече. Давам ви този пример, за да можете да надникнете във взаимоотношенията на преп. Мун с неговите последователи. Скоро след като войските на ООн го освободили от затвора, Китайската армия се включила във войната. Изпратена била човешка вълна от хиляди войници. Войските на съюзниците били принудени да отстъпят. Било дадено нареждане Хюн Нам да бъде евакуиран. Вълна от бежанци напуснала Севера, отивайки на Юг.

Г-н Пак се завърнал в Хюн Нам преди преп. Мун и му обещал, че винаги ще го следва. Така и станало. Случило се обаче така, че той си счупил крака и останал да се възстановява в къщата на сестра си. Преп. Мун ме изпрати да доведа г-н Пак. Когато пристигнах в къщата видях, че всички останали членове на семейството са евакуирани, а той беше оставен сам с един велосипед. Г-н Пак предполагал, че по това време преп. Мун ще се завърне в Хюн Нам, но не получил никакво съобщение от него. Той бил малко раздразнен от факта, че не е получил нито дума след цялата вяра, който е имал в преп. Мун. Когато му казах, че идва с нас, той се зарадва извънредно много и плака в продължение на няколко нощи, мислейки колко лесно бе изгубил вярата си. Аз го качих на велосипеда му и го докарах при преп. Му велосипедите тогава нямаха нищо общо със сегашните. Поради това, че кракът му бе счупен, г-н Пак не можеше да върти педалите, затова преп. Мун го буташе отзад, а той само трябваше да управлява с кормилото. Вече бе декември и снегът бе паднал. Аз носех раницата и ги следвах.

Този бежански поход започна на 4 декември. Всички мислеха, че войските на ОНН лесно ще победят във войната и че евакуацията е просто временна. Хората очакваха да се завърнат скоро. Оттогава минаха повече от 28 години. Всички бързаха много, защото чуваха артилерията близо зад себе си и не мислеха за абсолютно нищо друго, освен затова как да избягат, запазвайки живота си. Пътят, по който трябваше да вървят, трудно можеше да се нарече път. Главните магистрали бяха заети от войските и военната техника, които се движеха много близо до нас. Нямаше паваж, по който можехме да вървим, така че хората поемаха по мъничките неравни пътечки. Въпреки че всички искаха да се движат с максимална скорост, пътуването вървеше много бавно. Войските на Северна Корея и китайците напредваха откъм гърба, което беше едно много неясно и страшно пътуване. Винаги съществуваше вероятността да бъдем заловени или да бъдем ударени от заблуден артилерийски снаряд. По едно време нашата група, стигайки до един хълм, спря да си почине в неговото подножие. Когато дойде време да се изкачим по него и да продължим, г-н Пак каза на преп. Мун, че сигурността на всички е застрашена от това, че той не може да ходи и помоли да бъде изоставен. Преп. Мун му каза, че те двамата не са заедно по собствено желание и че това, че те са заедно, означава нещо много повече. Той каза, че никога не би оставил, освен ако не бъде инструктиран за това от Бог. Така че г-н Пак никога не проговори на тази тема отново.

Вие просто не можете да си представите това пътуване през нощта, кишата и леда в планините, без храна, бутайки един човек със счупен крак на счупено колело. Това беше действително едно невероятно пътуване. Ние трябваше да преминем през планини и долини и през ручейчета и реки с това колело. Пътят през Южна Корея преминаваше през едно пространство от море, широко около 2 мили и половина. Мястото се нарича Икон на Южния бряг на корея и има много големи приливи и прибои – около 7 метра. По време на отлива се появява една ивица суша, през която трябва бързо да се премине докато не е дошъл прилива. Бяхме преминали 20 мили този ден, което беше нещо невероятно като постижение и пристигнахме на това място около 2-3 ч. Сутринта. Преп. Мун пренесе г-н Пак на гърба си, макар че тежаха почти еднакво, опитвайки се да балансира върху замръзналата земя. Аз взех колелото на гърба си и също започнах да прекосявам. Нощите през зимата в Корея са много тъмни. За щастие от другата страна бе запален фенер. Това беше единствената светлина и нямаше нищо друго, което да ни показва накъде да вървим. Беше опасно, защото на места бяха останали малки езерца. Някои от тях бяха дълбоки, други плитки, но ние нямахме възможност да разберем тяхната дълбочина. Брегът бе от кал, не от пясък, така че бе не само хлъзгаво, но човек мажеше да потъне до колене, ако стоеше достатъчно дълго на едно място. Кракът на г-н Пак бе започнал да се оправя и ако отново го счупеше, щеше да има големи усложнения. Той изобщо не можеше да сгъва крака си и го държеше опънат през целия път – ден след ден, за да заздравее.

Когато пристигнахме на острова, хората трябваше да се качат на ферибота, който ги откарваше до другия бряг, но те не можеха да направят това, защото им бе казано, че е запазен само за военни. Тогава аз пренесох колелото, а г- н Пак, а преп. Мун г-н Пак обратно на другия бряг. Второто преминаване само по себе си бе трудно, но сега вече нямаше абсолютно никаква надежда да преминем на другия бряг. Преп. Мун ни окуражи, казвайки, че когато стигнем на определено място, там ще има хора, които ще ни посрещнал и нагостят богато. Това ми даде сили да продължа. Ние започнахме да прекосяваме обратно пътя, по който дойдохме. Доста след този случай аз попитах как преп. Мун е успял да пренесе г-н Пак през цялото това разстояние при тези невероятни условия. Той отговори, че е чувствал, че този човек представлява целия космос. Държането на преп. Мун винаги е такова. Каквото и да прави, то не е само заради себе си, а защото представлява много хора наведнъж, а може да се каже и целия свят. Когато преп. Мун ни гледа, той не вижда само един човек, а ни обича като представители на много други хора.

Когато стигнахме до мястото, от което бяхме тръгнали, вече беше започнало да се разсъмва. Мястото, където започваше първата земя, беше контролен пункт, който осигуряваше сигурността на селото. Когато охраната видя преп. Мун с обръсната глава, те помислиха, че той може би е севернокорейски заблуден в

ойник. Един от тях даже спря преп. Мун и го удари. Те просто не разбираха ситуацията. Знаехме, че Южнокорейските войски имат по-дълга коса от Севернокорейските. Те попитаха преп. Мун каква е професията му. Той обясни, че е свещеник, който наскоро е избягал от затвора в Северна Корея и сега пренася един беглец на Юг. Човекът поиска да види Библията на преп. Мун като доказателство. След това я отвори и му каза да цитира първия стих от 16-та глава на Йоана. Той отговори без проблеми Пазачите бяха доста впечатлени и ни пуснаха да минем. Скоро видяхме къща, в която свети и почукахме на вратата. Младата двойка, която живееше там, ни покани да влезем. Нахраниха ни добре и ни дадоха най-добрата стая, която имах. Едва на следващия ден си спомних как преп. Мун ни бе насърчил предишния ден, предвиждайки, че ще има голяма вечеря.

С изгрева на слънцето ние напуснахме къщата и спряхме едва когато слънцето залезе. Често пъти беше невъзможно да се върви нощно време, даже и да искахме, поради планинския терен. По пътя имаше много изоставени къщи, в които преспивахме нощем и които напускахме на следващата сутрин. Така се случи, че веднъж имахме възможността да пътуваме цяла нощ и когато се развидели, стигнахме до едно малко село. В него намерихме къща, в която мажехме да останем. Винаги, когато спирахме в къща, моята задача бе да затопля пода, за да можем да спим. В тази къща нямаше дърва за огрев. Можех да изгоря вратата, но това би означавало да спим на открито. Претърсих навсякъде за нещо, което бих могъл да използвам за гориво, търсейки даже суха трева, но не можах да открия нищо такова. Продължих да търся, докато не стигнах до едно малко възвишение, на което намерих един малък гроб. Тогава видях носилка, направена от слама, захваната от два кола. Аз свалих колците и запалих огън с тях, осъзнавайки по-късно, че носилката е била използвана, за да се занесе тялото на умрелия човек до гроб. В бързината тя е била изоставена от хората. И тримата бяхме много уморени и въпреки че подът бе много студен, преп. Мун и г-н Пак легнаха, а аз напалих огъня и чаках да се стопли. Когато преп. Мун извика от другата стая, питайки какво дърво горя, аз му казах, че проверих навсякъде, но не можах да открия нищо, докато не стигнах до този гроб, до който намерих тези два колеца. Тогава той ми каза, че не всяко дърво се използва за огрев. Въпреки че беше в другата стая, той почувства точно какво правех.

На следващия ден ние продължихме още няколко мили и стигнахме до къща, в която имаше много други бегълци. Там се нахранихме и в топлия въздух почувствахме, как сънят натежава като олово. Г-н Пак и аз попитахме преп. Мун дали ще прекараме нощта тук. Обикновено отговорът би бил “да”, но тази вечер той каза, че е по-добре да продължим. Ние го попитахме още няколко пъти няма ли да е по-добре да останем тук и да тръгнем на сутринта. Но преп. Мун не отговаряше повече на нашите въпроси. Просто стана и каза, че трябва да тръгваме. И ние потеглихме отново. Въпреки че бяхме изпотени, ние продължихме да ходим и около 1 часа сутринта стигнахме до едно място, където преп. Мун реши, че можем да останем, за да си починем. На следващата сутрин ние трябваше да прекосим широка река, която бе замръзнала. Тогава видяхме един самолет, който лети над нас и проверява околността и чухме огъня на артилерийската армия, която се подготвяше за защитни действия. Поради подготвящата се атака беше решено, че няма да пускат повече бежанци през реката и ние бяхме едни от последните хора, които напуснаха севера. Тогава аз разбрах защо Той не отговори на нашите молби да останем в онази къща предишната нощ. Ако бяхме останали, щяхме да бъдем заключени от блокадата.

Когато най-накрая стигнахме в Юга, ние оставихме г-н Пак при негови роднини в Сеул, а аз и преп. Мун продължихме да ходим. В едно много малко провинциално градче, наречено Ул Сан, се качихме отпред на влак на гара Чо Рюнг Нюк. Въпреки че студеният въздух, минаващ покрай движещия се влак беше като нож в нашата плът, чувствахме, че е по-добре, отколкото да вървим. Ние буквално висяхме от влака и така бе през цялото пътуване до Пусан. Слязохме на едно място, където сега има голям културен център. Денят беше 27 ноември 1951 г. Сега най-големият док за кораби в света се намира в Пусан. Единственият човек, когото познавахме в Пусан, бе един бивш ученик на преп. Мун. Прекарахме нощта в неговата къща. Аз започнах да търся работа и стая, в която можехме да останем. Скоро след това срещнахме един съученик на преп. Мун – г-н Дух Мун Аул. Той покани преп. Мун да остане в неговата къща. Аз си намерих работа в ресторант и живеех съвсем наблизо. Разбира се, г-н Оул нямаше и представа кой е преп. Мун. Той знаеше само, че е един добър приятел. Той не предполагаше, че преп. Мун е учител, но веднага, след като пристигнахме, той започна да го учи на много неща. Въпреки че беше от будистко семейство, г-н Оул една нощ сънувал сестрата на Исус. Той не знаеше нищо за библията или за Исус, но тази жена, която казала, че е по-малката сестра на Исус, споделила, че няма спокойствие поради грешки, направени от нейното семейство. Тя казала на г-н оул за един сейф у нея, в който бил заключен друг, а в него трети и докато и последният от тях не бъде отворен, нейната ситуация няма да се промени. Тя казала, че само един човек на земята има ключа та третия сейф и това бил учителят Мун. Г-н Оул разбрал, че може да научи много неща от новия си гост.

По-късно преп. Мун се срещнал с г-н Ким, който бил първият му последовател от затвора. То се бил оженил съвсем наскоро. Тъй като той и жена му били бедни бегълци, нямали голяма сватба, а само малко празненство. Веднага, щом срещнал преп. Мун, той го взел във своята къща. Младоженците имали съвсем малко мебели и малко прибори и съдове в малката си стаичка, но те го посрещнали и му предложили да остане с тях в тази стаичка за 2 седмици.Когато работех в този ресторант, преп. Мун дойде и доведе г.-н Оул, за да ме посетят. Това ме ентусиазира и ме накара да се надявам, че ще видя отново г-н Оул и ще разбера нещо повече за неговата съдба. От този малък случай надеждата ми се увеличи и аз се чувствах каточели семейството ми бе станало по-голямо. Спомням си, че преп. Мун винаги бе гладен през онези дни. Когато водеше някой гост в ресторанта, аз говорех с моя началник, казвайки му, че моят многоуважаван учител е дошъл с гостенин и питах дали мога да им предложа вечеря. Първият пътя, когато преп. Мун дойде, собственикът на ресторанта отвори едно сепаре за него, в който го настанихме, за да се нахрани. Паничката с ориз бързо се изпразни, така че аз донесох още една, но скоро открих, че и тя е празна. По този начин разбрах колко гладен е бил той.

В къщата на г-н Ким преп Мун бе започнал да пише книгата Принципът.

Беше ясно, че преп. Мун не може да остане да живее дълго с г-н Ким и неговата съпруга. Един той ме попита дали там, където аз живея, има още една стая. Аз наскоро бях чул за една стая, която се дава под наем и отидохме да я видим. По това време Пусан беше единственият град, незает от войските. Хиляди бежанци се бяха събрали в този град и стаи под наем трудно се намираха. Нако се намереше стая за сам човек, или ако се намереше стая, в която да живееш с приятели, човекът можеше да се смята за голям късметлия. За известно време преп. Мун и аз спяхме в една стая, която беше голяма колкото трима души да легнат един до друг. Въпреки че бяхме само двамата, беше невъзможно да спим опънати на постелката. Понякога г-н оул идваше да ни види. Той не можеше да легне съвсем, но сядаше и се опираше на стената. Преп. Мун започваше да пише веднага щом се събуди. Когато изписваше няколко листа, аз му ги прочитах и той ги поправяше. Така в продължение на няколко месеца много хора идваха да ни посещават: стари познати, бегълци от Севера и хора, които бяха чули, че той е в Пусан. Той ги отвеждаше на едно малко възвишение близо до къщата, за да се молят. А понякога ходеше там сам, за да медитира. Когато г-н Оул ни дойдеше на гости, преп. Мун го караше да пее с часове. Той наистина много обичаше да слуша пеене. През свободното си време събираше малки камъни и глина, с които по-късно построи малко колиба на възвишението Пон Нет Коу в района Рош Ил Донг в Пусан.

По това време аз успях да си намеря работа помощник бояджия в лагера на войските на САЩ. Един ден рисувах една малка картина и когато преп. Мун я видя, предложи да започна да рисувам по-често. Един от хората, с които работех, правеше скици от снимки на семейства и приятели на американски войници. Когато той вършеше това, за да вземе повече пари, аз вършех и неговата работа в базата. Той се чувстваше неудобно от това и ми предложи да изкарвам малко повече пари като му помагам да рисува. Първата поръчка, която той ми даде, бе снимка на едно чернокожо момиче. До този момент не бях виждал черен човек и тъй като снимката беше черно-бяла, аз бях много объркан и не знаех какъв в-вят да направя лицето й. Най-накрая завърших една малка картина след 4 часови опити. Бях много несигурен, когато му занесох картината, мислейки, че ако моят колега я хареса, въпреки и да предполага, че няма да може да я продаде, щях да се чувствам успял в работата си. За моя най-голяма изненада обаче той каза, че портретът наистина много му харесва и че съм го направил много добре. Той не само плати повече, отколкото предполагах, но ми даде и още поръчки. Тогава станах професионалист. Забелязвах, че колкото повече хора се присъединяват към Църквата в Пусан, толкова повече работа получавах. Правенето на тези картини беше само допълнителна работа. Приключвайки работа в американския лагер, аз отнасях всички картини в Църквата и там започвах да рисувам. Когато свършвах, обикновено беше 10-11 ч. Скоро забелязах, че преди да се върна от работа, преп. Мун бе започнал да приготвя всичко за мен: боите, хартията и четките. Той никога не ме оставяше да работя сам, а винаги идваше и сядаше до мен. От момента на започването до свършването никога не сваляше очи от това, което правех, концентрираше се върху работата заедно с мен. Когато свършвах вечерно време, аз обикновено се чувствах много уморен и лягах да спя веднага. На следващата сутрин когато идвах намирах, че картините са добре подрязани и навити на рула, за да ми бъдат по-удобни за носене. Ако някога се колебаех кой цвят да използвам, преп. Мун ми даваше напътствия. Когато пристигаха повече поръчки, аз рисувах човека, а преп. Мун запълваше фона сам. По-късно аз правех само скиците, а той оцветяваше лицата и фона. След това добавяше всички детайли по косата. Така правехме по 15-20 картини на нощ. Никога не ни липсваха поръчки и двамата винаги се справяхме. За да изпълним поръчките, работехме до 1-2 ч. всяка нощ. Ако човек участвува в тази работа не се уморява, но ако някой седи и гледа в продължение на часове, започва да му се доспива. Когато аз работех, той можеше да се занимава с нещо друго, но вместо това той стоеше до мен и разучаваше как се рисува фона, облеклата, косата. Тогава си мислех, че трябва наистина много да му се доспива, докато седи и ме гледа с часове. Бях много уморен, но като гледах как ме наблюдава докато рисувам и как той би трябвало да бъде по-уморен и от мен, това ми даваше сили да продължавам.

Когато дойде краят на месеца и ми платиха, аз донасях парите обратно в къщи. Но преди краят на следващия месец парите свършваха. Първото нещо, което правехме, е да купим ориз за цял месеца, след това дърва и газ и накрая купувахме сушена риба и сос от соя. Аз ходех на работа, а преп. Мун готвеше храната сам. Можех да предположа къде отиват парите. Доста често хора, чували за преп. Мун и неговите провидения, идваха да го посетят. Някои от тях бяха доста образовани, но по-голямата част бяха бедни, необразовани и нямащи възможност да изкарват своята прехрана. Той даваше на тези хора храна и по този начин парите свършваха скоро. Той ми казваше точно как е похарчил парите и колко е дал на всеки човек. Това ме караше да се чувствам неудобно, защото знаех, че ми дава всички тези обяснения, за да не започна да се съмнявам къде са отишли всичките пари. Той искаше да изчисти всякакви съмнения. Винаги когато закъснявах от работа, преп. Мун идваше да ме посрещне на пътя и после се прибирахме заедно. Понякога посред нощ ме събуждаха хлипане или пеене. Често бях много уморен и не разбирах кое точно от двете беше, но след време разбрах, че проп. Мун не спеше, о коленичеше, плачеше и пееше когато се моли. Той често отиваше на един хълм при абсолютна тишина и понякога ме будеше да отида при него. Той ми казваше да застана на някое място да се моля, докато той отиваше да се моли на друго. Една сутрин много рано той ме събуди и ми каза да светна лампата и да приготвя лист и молив. През тази нощ беше много тъмно. Навсякъде в стаята беше мрак освен около лампата. Той ми каза да записвам това, което ще ми каже и ми издиктува частта от Принципа, в която се говореше за Второто пришествие на Исус Христо. Той не спря, докато не разказа цялата глава. Обикновено, когато някой пише, той пише, а след това прочита, поправя грешките и чак след това продължава. Но той продължаваше да изказва мислите си докато не завърши цялата глава, наведнъж. Останалата част от оригинала той написа сам, но тази част бе издиктувана, така че беше написана с моя почерк, вместо с неговия.

До възвишението, където се намираше нашата колиба – Църква, минаваше поточе и много хора минаваха покрай нея на път да си налеят вода за домакинството. Те знаеха, че в колибата живеят двама млади честни хора. По това време един мъж и една жена мисионери обикаляха околността и те решиха да ни запознаят с Християнството. Един от тях дойде да ни проповядва. Тази млада жена дойде с искрена надежда, че ще ни превърне в християни. Аз вече бях тръгнал за работа, когато преп. Мун, слязъл от хълма с надежда да срещне някой от членовете на Църквата, срещнал тази жена. Той й предложил вместо да говорят на улицата, да отидат в колибата. По-късно тя разказа на членовете, че веднага щом влезнали в стаята, преп. Мун започнал да говори, не давайки й възможност тя да каже нещо. Той говорил за божиите наставления и какво ще бъде бъдещето на християнството, казвайки всичко в такъв мащаб, че тя едва успявала да разбере. Но всичко, което той казвал, било толкова логично, лесно за разбиране. Оглеждайки се обаче, тя не можела да повярва, че нещо от такова значение за света, може да започне от тази колиба. Тогава тя започнала да се притеснява за това, какво ще кажат хората. Все пак, една млада мисионерска влиза в тази колиба и излиза след дълго време, така казала лека нощ и се върнала в къщи. Тя не могла да изгони от главата си думите, които чула. Рано на следващата сутрин тя отишла да чуе повече. Тази млада мисионерска била завършила семинария. Преп. Мун я накара да отвори библията и да прочете пасаж от нея на глас. За нейна изненада точно този пасаж бил един от тези, които дълго време я обърквали и чийто отговор все не можела да намери. Тя ми каза, че преп. Мун й обяснявал този откъс и докато говорел, тя си спомнила за друг, който също й бил труден за разбиране. С безпогрешна точност пред следващите няколко минути той й казал да отвори Библията на друг пасаж и за нейна най-голяма изненада се оказал този, за който тя си мислела. Ако винаги свидетелството беше такова, колко лесно би било то! Скоро тя станала член на църквата. Давайки й съвсем малко пари, преп. Мун й казал да отиде в Таего и да установи нов център на Църквата. Тя била изпълнена с надежда, че ще може да впечатли своя свещеник с начина, по който тя била впечатлена, мислейки, че той би разбрал принципа по-лесно от когото и да било друг. Тя посетила някои от бившите си познати, също разказвайки им Принципа. Сигурно е плакала много, защото не е могла да ги убеди в нищо. Тогава тя излязла да свидетелствува, за да намери някого, който ще може да я разбере и да стане член. Така тя започнала да търси човека, който небесното царство е подготвил. Един ден, както си ходела, тя почувствала, че трябва да спре на определено място. Нещо я подтиквало да стори това, тя чувствала, че човекът, когото трябва да срещне, е някъде наблизо. Не след дълго срещнала една домакиня, която казала, че я е видяла на сън предишната нощ. Тази жена по-къс8но станала първият член на църквата в Таего. Тя сънувала, че една мисионерска, която е гостенка в този град, ще дойде, както и това, че трябва да се отнасят много добре с нея. Преп. Мун ни каза, че членовете, които са далеч, му липсват така, както ако бяха негови собствени деца. Но това чувство бе непозната на членовете, особено на тези, които нямаха възможност да идват в Църквата когато пожелаят. Имаше една възрастна жена, която бе успяла да се присъедини към Църквата, но чието семейство беше много против нейното идване при нас. Дни наред тя излизала на балкона на втория етаж и гледала по посока на Църквата, надявайки се, че преп. Мун може да излезе, или че един от членовете ще мине по улицата . Ако не изпитвате същите чувства към членовете на нашата Църква, няма да можете да стоите настрана от тях и те никога няма да могат да ви забравят. Както написа преп. Мун в песента “Благословия на славата” в затвора, ние искаме да върнем на Бог всичко, което Той е дал на всеки един от нас, но колкото повече се опитваме, толкова по-силно усещаме колко незначителни са нашите усилия. Тези думи са в основата на неговото учение. Колкото повече се опитвал да направим нещо за Бог, толкова повече чувствал, че можем да направи повече. Аз мисля, че неговият живот се характеризира с любовта, която той дава даже на най-новия и най-обикновения член, прощавайки му грешките и чувствайки, че не им е дал достатъчно.

Преминаване през границата

Преминаването през границата от Ин Хо Ким е разказ на човек, оцелял от концентрационния лагер Хю Нам, който наскоро бе публикуван в Сеул. Това е свидетелство на човек, който не е член на Обединителната църква за преживяното от преп. Мун в затвора.

Сред затворниците се открояваше един човек – Сан Мюнг Мун, с многото си необичайни качества, които притежаваше. Всички бяхме невероятно уморени, когато се прибирахме от работа. Някои от нас се опираха един на друг докато ходеха, но той винаги беше изправен, освен в няколкото часа, през които спеше. Той беше такъв необичаен затворник, че даже и комунистическите надзиратели го уважаваха. Това бе така, защото той работеше с невероятно усърдие и съзнание, без да нарушава правилата в затвора или да търси леката работа, както всички останали. Той бе в много добро физическо здраве. Когато работеше, ние му казвахме да помисли за здравето си и да не работи толкова усилено, но той винаги отговаряше:”Ако работя повече и по-усърдно, облекчавам труда на тези, които работят с мен.” Той бе затворен по обвинения като тези на реакционерите и трябваше да излежи същата присъда. По това време различни християнски деноминации объркваха обикновените хора. Той искрено вярваше, че те трябва да бъдат обединени. Тогава той започна да развива движението “Домашна църква”, настоявайки, че истинската вяра започва от семейството. Той проповядваше, че всеки един може да стане добър християнин, даже без да ходи на неделна служба, ако винаги се моли с чисто сърце и всеки ден се разкайва за греховете си. Скоро неговото вдъхновяващо и убедително слово привлече много последователи. Главната християнска църква обаче започна да завижда на неговия успех и започна да крои планове срещу него. Неговото Движение бе обиждано и наречено “Ерес”. Тази догматична и ограничена оценка на главната Християнска църква послужи на комунистите, чиято политика бе да унищожат всички религии.

В последствие той бе арестуван по време на една среща и бе осъден на приблизително 3 г-. затвор за “нарушаване на обществения ред.” Той бе винаги спокоен и работеше усилено без да се оплаква. Що се отнася до работата, никой не можеше да се съревновава с неговата сила и ентусиазъм. Едно нещо, което ми се стори странно у него бе, че той никога не се миеше. Всеки ден след работа в завода за изкуствени торове, ни разрешаваха да се измием в отпадните води, но той просто отминаваше. Въпреки че водата бе замърсена и почти негодна за използване, всички се миехме в нея след работа, защото нашата кожа ставаше непоносимо лепкава от сместа прах, пот и изкуствени торове. Един ден разбрах как се поддържа чист. Събудих се през нощта и трябваше да използвам “тоалетната”. ТВ килията беше много тъмно. Когато стана тихо, чакайки очите ми да свикнат с тъмнината, аз го видят да седи в един слабо осветен ъгъл. “Ким, ти си се събудил рано”, ми каза той, затваряйки очите си. Стори ми се, че се е молил. “Ти май всяка сутрин ставаш толкова рано, нали?” му казах аз. “Вече свикнах, каза той освен това тялото започва да ме сърби, ако спя дълго.” Когато се върнах от тоалетната, аз го видях, че е без риза и се мие с мокра кърпа, потопена в студена вода. “Г-н Мун, не ви ли е студено, попитах аз, страхувам се, че можете да се простудите”. “Трябва да правя поне това, след като не се мия в затвора, ми отговори той. По този начин аз мога да оцелея.” По-късно осъзнах, че вместо да използва замърсената и негодна за употреба вода, той си пазеше водата за пиене, с която намокряше кърпата и миеше тялото си всеки ден преди изгрев. Той се събуждаше, молеше се, после се измиваше с мокра кърпа и след това отново се молеше. По-късно закусваше и отиваше на работа. Той наистина правеше впечатление със своето непреклонно тяло и дух. Рядкост е човек, толкова близо до смъртта, да продължи да отделя такова внимание на своето здраве. Но да отдели 2 часа от скъпоценното си време за сън, за да спазва стриктно религиозните церемонии, ми се струваше направо невероятно. Една странна клюка обикаляше лагера, на която всички вярваха. Казваха, че Сан Мюнг Мун има свръхестествени сили. Фанатизираните комунистически пазачи често без причина биеха жестоко затворниците, които бяха осъдени за това, че са реакционери или защото са нарушили обществения ред, но те правеха изключение с г-н Мун.

Аз мислех, че това е така, защото работи много съзнателно, както и затова, че не нарушава реда, но се говореше, че комунистите не смеят да се отнасят зле с него, защото смятат, че притежава свръхестествени сили. Говореше се още, че ако някой се държи зле с него през причина, тогава през нощта един старец като Сансийонг /Старопочитаният дух-пазач на планините от корейския фолклор/ им се появява на сън и ги плашеше. Ако отново се държали зле с него, старецът се явявал отново на следващата нощ и ги наказвал. Така че и най-жестоките от охраната не смееха да се отнасят зле с г-н Мун. Още по-впечатляващо беше това, че Сан Мьонг Мун знаеше съдържанието на съня. Той отиваше при пазача, който се отнасял зле с него предишния ден и го питал за самия сън с големи подробности, каточели да потвърди верността му и каточели сам е сънувал същия сън. Това наистина беше нещо невероятно и все пак Сан Мюнг Мун никога не говореше за тези клюки. Аз самият видях един новопристигнал пазач, който се отнасяше зле към него и внезапно промени държанието си. Вярно, че тези клюки имаха основание, след като аз мога да ги потвърдя. Аз не съм член на Обединителната църква, нито съм християнин, не съм бил такъв нито преди, нито сега, но аз видях тези неща. Въпреки че от тогава минаха много години, аз не мога да забравя впечатлението, което той ми направи. той бе човек на думата, човек, който винаги държеше на нея. Аз и сега си спомням едно негово обещание, което той не изпълни. Става въпрос за малко препечено оризово брашно, което получих от майки си. Тя ми изпращаше толкова брашно, че да мога да го поделям и с други затворници. Г-н Мун ми каза, че ще ми плати по едно прасе за всяка купичка брашно. Но по мои приблизителни изчисления, ако си спомням добре, за купичките, които съм споделил с него, досега трябваше да съм получил 100 крави. Но още не съм получил и кило свинско месо. Може да се каже, че това е пример за случай, в който той не изпълни своето обещание и се удържа на думата си.

Тук бих искал да поясня на читателя, който може би не ме е разбрал. По това време имаше нещо като поговорка между затворниците, която гласеше, че едно зрънце в затвора е равно на цяло прасе, ако си на свобода. Тази хитра поговорка дава ясна представа за живота в лагера. Нека си представим тогава, че ако едно зрънце е равно на прасе, тогава колко крави ще са равни на купчина брашно. Доста, нали? С други думи, в лагера желанието да споделиш храната, която ти се полага с други, се ценеше повече от каквото и да е друго.

Дълго време не бях чувал за г-н Мун след като бяхме освободени от затвора в Хюн Нам. Какъвто и да е животът му сега, самият факт, че той и аз успяхме да оцелеем в този земен ад, е голяма Благословия от Небесното царство.

София, май 1992 г./ юни 2002

Преводач: Тинко Тинев

Редактор и компютърна обработка: Мария Коларова

Папският съвет за междурелигиозен диалог и д-р Муун

.
04/06/2008
Папският съвет за междурелигиозен диалог подготвя документ в диалога между религиите

Междурелигиозни събития, междурелигиозен диалог, културни инициятиви. Д-р Муун успешно обединява лидери от трите Аврамови религии; Християни, Мюсулмани и Евреи.

В Рим започна работа пленарната сесия на Папския съвет за междурелигиозен диалог на тема „Диалогът в истината и милосърдието: пасторални ориентири”. Целта на сесията е подготовката на документ, съдържащ „водещи линии” в помощ на католиците в отношенията им с хора и общности от други религии.

„Всички вярващи имат общо духовно наследство, което е вярата в единствения Бог"

Кардинал Жан Луи Торан, председател на ватиканското ведомство подчерта, че „Бог е единствения, който дава смисъл на човешкия живот и история”. „Като християни – каза кардинала – ние сме длъжни да търсим истината, да я обичаме, да я защитаваме и я предаваме”. База за ориентирите са Десетте Божи заповеди, които според кард. Торан са своеобразна „универсална граматика, която всички вярващи могат да използват в отношението си към Бог и ближния”. За кардиналът, важното е „вярващите да могат да споделят своите духовни убеждения и вземат под внимание убежденията на другите”, тъй като „всички вярващи имат общо духовно наследство”, което е „вярата в единствения Бог, сакралността на живота, нуждата от братство и молитвата”. Само два месеца по късно ролята на междурелигиозния диалог бе дискутирана и в Обединените нации.

Междурелигиозна младеж призовава за Междурелигиозен парламентарен съвет в ООН

БАБА ВАНГА предсказва бъдещето!

„Очаквайте промени към добро”, Религиите ще се обединят, мирът ще се установи на земята, хората ще разберат съществуването на духовния свят. След 2000 г. няма да има потоп. предстоят ни мир и благоденствие. Но човечеството трябва да познае и слуша Месиянаката личност.

.

Ванга стана пророчица номер 1 в Русия с предсказанието си за потъването на "Курск". 20 години преди да се случи трагедията с подводницата, българката предупредила, че в края на века, през август 1999 -а или 2000-та година година Курск ще потъне и целият свят ще го оплаква. Баба Ванга предупреди и за терористичната атака на кулите близнаци в Ню Йорк. "Страх, страх! Братя американци ще гинат, покосени от железни птици. Вълци ще завият и ще се лее невинна кръв", казала Ванга още през 1989 година, наричайки кулите близнаци братя.

Последното доказателство за истинността на нейните видения се появило съвсем наскоро. Информацията, че към 2018-а година се проектира добив на енергия хелий-3 в Космоса, е още топла новина в наши дни, която обаче била известна на Ванга още през 1960-а година. "През 2018 година влаковете ще полетят, задвижвани от слънцето. Добивът на нефт ще се прекрати и Земята ще почива", заявила тя преди 46 години. 20 години преди събитията Ванга предсказва преобразяването на света и международните отношения след падането на комунистическите режими, разпадането на СССР и обединението на Германия.  "Ще настъпят големи промени в живота на хората. Те ще се променят до неузнаваемост. Новото време е белязано с много знамения, които ще започнат да се проявяват през 1990 година."

.

БЪДЕЩЕТО СПОРЕД ПРОРОЧИЦАТА

Обединение на Религиите

Религиите ще изчезнат и човечеството ще вярва само в едно учение. Това ще обедини чевечеството, като едно семейство и донесе мир и благодентвие, предсказва Ясновидката. "Човечеството ще преживее много катаклизми и много бурни събития. Ще се променя и съзнанието на хората. Ще дойдат тежки времена, хората ще се разделят на групи по вяра. Всички религии един ден ще изчезнат! Ще остане само учението.” Ванга пророкува сегашното егоистично разделение на религиите. "Сега различните религии искат да се възползват от каквото сварят, ама тяхното време си отива. Човечеството ще хвърли тия окови. Религията ще има друга задача." Вместо да спорят и враждуват помежду си религиите ще си подадат ръце за изграждане на един нов и мирен свят чрез водене от месиянската личност, която ще дойде.

.

Второто пришествие

Ванга предсказва идването на Второто пришествие „...това е Той, който отново се връща при нас, както беше обещал.” И говори за светиите от духовния свят, които ще вдъхновяват хората на земята за промените, които Той трябва да направи на земята. „Всички апостоли сега са в движение, всички апостоли са на Земята, тъй като времето на Свети Дух настъпи." Според думите й явно това време е сега. Тя говори за появата на „висок човек, пришълец” (1987 г.) Под „висок” тя е имала предвид моралната висота на бъдещия лидер „пришълец” от друга страна.

.

Апокалипсисът: ПОСЛЕДНИТЕ ДНИ

Ванга ни призовава да погледнем сериозно на предсказанията в Библията: "Онова, което е написано в Библията, ще се сбъдне! Апокалипсисът ще дойде! Вие не, но децата ви ще го преживеят!" Но според нея "няма да има катастрофи, ни потоп. чакат ни 1000 години мир и благоденствие". Описаното в Библията завръщане на Госдпода, който ще донесе промяната на света към мир и благоденствие ще станат във следващото поколение след Ванга. Според нейните думи това трябва да стане до 20 години, някъде към 2010 г. По думите й изглежда, че той вече е дошъл, но промените които той ще донесе ще станат видими едва след време. Ванга е категорична, че тази личност ще работи за премахване на религиозното разделение, което е причина за множеството етнически и религиозни войни и напрежения по света. Също от нейните пророчества е ясно, че той идва като миротворец да установи мир за човечеството. Или, както тя се изразява, "Този който ще подпише окончателния договор за мира на планетата". Ванга добавя: "Христос отново ще дойде на Земята в бели дрехи. Настъпва времето, когато определени хора ще почувстват със сърцето си завръщането на Христос". По начало Корейците често са наричани хората с бели дреги, поради традиционните им памучни облекла. Макар да са възможни и други тълкувания, това отговаря по-точно на Библейското пророчество, че Месията ще дойде от изток. Раждането на месиянската фигура в източна страна е пророкувано и от Настрадамус и от Тамара Глоба и от Корейските пророчества Чун-Гам-Нок. “Не се съмнявайте в това, че на изток ще дойде Свят Човек от Небето. Обаче, ако не получи признание на Изток, той ще се покаже на хората в Англия, Америка и други страни на Запад,” заявява Корейското пророчество.

.

Ще настъпи Мир на планетата

"Ние сме свидетели на съдбоносни събития. Двамата най-големи ръководители в света си стиснаха ръцете. Но ще мине много време, ще изтече много вода, докато дойде осмият, който ще подпише окончателния договор за мира на планетата." На много места Ванга назовава новата Месиянска фигура като „осмият”, който ще донесе окончателния мир между хората. Числото 8 тук символизира и новата епоха която той ще доведе. Ванга завършваше така: „Тогава ще дойде Осмият и той ще подпише окончателния мир на планетата, но това ще е началото на края!” С други думи началото на новия свят ще бележи края на старите системи изградени на базата на егоизма. Сатанинския свят вече ще започне да упада с издигането на новата култура на мир. Господството на земята ще бъде изцяло в Божиите ръце и авторитет, или както Библията казва, „Ново Небе и нова Земя”.

.

Науката ще разбере за духовния свят

"Дойде времето на чудесата и науката ще направи големи открития в областта на нематериалното”, пророкува Ванга. Това наистина ще предизвика „осъзнаването на човечеството” за което тя говори. Хората ще осъзнаят думите й: „След нашата смърт ще трябва да отговаряме за нашите дела” и ще променят пътищата и мислите си към правене на добро. Човечествето ще разбере, че след смъртта продължаваме да живеем в духовния свят.

„Учените ще открият много факти за бъдещето на нашата планета и за Космоса. Ще намират данни за това в старите свещенни книги. Ще бъдат разгадани много тайни.”

Друга Корейска книга с пророчества от преди хиляда години също предсказва подобни промени: От началото на 21 век рязко ще се измени направлението на световното обществено мнение. Ограничаване на научния мироглед и изчерпване на природните залежи, проблеми с територията и населението, подчертано едностранно развитие на науката и техниката, относителен спад на технологичния прогрес, отчаяни усилия на развиващите се страни в опита да се изравнят с развитите – такива са факторите, които ще променят съдбата на човечеството и според Корейските пророчества.

.

2018 – Нови енергийни източници

По думите на Ванга, "През 2018 година влаковете ще се движат на релси, идващи от слънцето. Добивът на нефт ще спре и Земята ще си отдъхне." Всъщност Ванга предсказва за свръх бързите влакове на магнитни възглавници, които учените разработват в момента. Или както тя се изразява, "влаковете ще полетят, задвижвани от слънцето". С тях хората ще достигат до всяка точка на земята за броени часове. Днес Вселенската Федерация за Мир, основана от д-р Сан Мьон Мун работи за осъществяване на точно такъв проект за световна магистрала и свързване на всички столици със свръхбързи влакове на магнитни възглавници.

.

Така пророчествата на Ванга се оказват много точни. Учените в света отсега се готвят да започнат добиване на хелий-3 от Луната и подобните й планети. Хелий-3 е продукт на слънчевата дейност и е гориво за термоядрените реактори. Те всъщност самите са "малки слънца". Така може да се осъществи предсказанието, че Слънцето ще осигури движението на превозните средства на планетата.

Сбъдването на това предсказание става все по-реално, защото тези дни президентът Джордж Буш най-после обяви, че Америка поема курс към заместване на нефта. Вселенската Федерация за Мир също говорят за алтернативни източници на енергия, които трябва да разрешат проблемите със световния глад, като осигурят свободен достъп на хората до храна, енергия и медицина. Както въздуха е безплатен така и тези жизнени потребности трябва да бъдат задоволени за да може хората да пренасочат усилията си от егоистично трупане на материални богатства за себеоцеляване към безкористен и щастлив живот за благото на другите.

2050 – Пътуване до други светове

"След 2000 г. няма да има катастрофи, ни потоп. чакат ни 1000 години мир и благоденствие. Обикновените човеци ще пътуват до други светове със скорост десет пъти по-голяма от светлината, както се пътува с автобус. Това ще стане не по-рано от 2050 година." Това явно показва, че месиянската фигура или Господаря на Второто пришествие е вече родил се на земята. След 2000 г. Неговото влияние в света ще се засили, а след 2010 г. Той наистина ще промени посоката на света към мир. По нейните думи това ще стане възможно поради огромната подкрепа, която Той ще получи от светиите в духовния свят и от Святия дух. Но ако човечеството не последва воденето му, предупреждава Ванга, ни очаква ядрена воина след 2010-та г. Ако това се случи огромна част от населението ще бъде заличено, а в Северното полукълбо ще изчезнат всички растителни и животински видове. Интересно, че и Настрадамус предупреждава за възможна война и унищожение, но по неговите думи той твърдо се надява, че човечеството ще се осъзнае и тогава това няма да се случи. Всичко явно опира до въпроса, дали ще последваме воденето на новата Месиянска личност или не.

.

Според Тамара Глоба 2000 година е начална точка за промяната на света

Две хилядната година е началната точка към възстановяването на загубената връзка между Небето и Земята и според руската пророчица, Тамара Глоба. Човечеството е на прага на нов период, където Земята навлиза в период на зрялост и ще постигне единство в стремежа си да обедини нравствените и вътрешни закони със тези на обществото и управлението. Това означава само едно: човечеството иска да живее в истинска любов, в добро и просперитет със справедливо управление.

И Ванга и Тамара Глоба близко се допълват и покриват с пророчествата на Библията и тези на Настрадамус за Последните дни. Те описват човек от Изток, преследван и неразбиран, хвърлян в затвора, носещ новата истина, възобновяващ семействата и главното идващ под името Мун (Муун). Настрадамус пророкува за „Мун” и „последователите на Мун”. По думите му "той ще обедини религиите срещу червеното (Комунизма)". Библията предсказва раждането на Меисиянска личност, която ще промени света. Той ще се роди на Изток (Отк. 12:5), ще бъде преследван, и Исус лично ще му предаде мисията си за спасение на света (Отк. 2:26-28). Библията заявява, че той ще дойде с ново име, което никой не знае, и името му ще бъде „Божието слово”, на Корейски „Мун” (Откровения 19 глава). Множество откровения от духовния свят през 2001 година изпълниха пророчеството на Ванга, че светиите и апостолите от духовния свят ще дадът покрепата си за новата месиянска фигура. През 2001 почти всички основни вестници в САЩ и много други страни публикуваха тези свидетелства изпратени лично от 12 те апостола и всички други основатели на религии за покрепата им от духовния свят на противоречивия корейски религиозен лидер, преп. Сан Мьон Мун. Според откровенията той е новата месиянска личност, за която те призовават своите последователи на земята да следват и изучават, колкото и това да им е трудно. Това изпълнява пророчеството на Ванга: „Всички апостоли сега са в движение, всички апостоли са на Земята, тъй като времето на Свети Дух настъпи." Неоспоримо д-р Мун изпълнява едни от основните пророчества, той обединява религиите точно както и Ванга, и Настрадамус пророкуват. Той е признат за ролята си в мирното разпадане на Комунизма, както е пророкувано: "Срещу червеното, Религиите ще обединява." Сан Мьон Мун от своя страна пророкува, че Божият свят на мир ще се установи след 2012 година. По негови думи, семейството ще се издигне, като най-ценната единица и ще се уважава, всички ще осъзнаят реалността на живота в духовния свят и много ще се пътува. Но нека приключим с въпроса, "Той ли е или друг да чакаме?"

.

Още ПРЕДСКАЗАНИЯ––––––––––––––––––––

. Корейски пророчества предсказват

. Предсказания на Тамара Глоба

. Библията предсказва Второ пришествие

. Исус дава откровения на пастори

. Нострадамус предсказва за Муун

. Живота в духовния свят Откровения